За танцовите спектакли в програмата на Световен театър в София и театралното „Варненско лято“ 2019.
Преди години в разговор италианският хореограф Уго Питоци употреби следната дефиниция за танца: „философия на тялото“. Всеки вид танц – от древността до днес, я потвърждава. Тя дава ключ и към възприемането на съвременния танц, в който всеки спектакъл и всеки жест в него са резултат от личен възглед за живота и света. В този смисъл трите танцови спектакъла, представени от Световен театър в София и „Варненско лято“, дадоха повод за много въпроси върху съвременното мислене в танца и неговите идейни и естетически измерения.
Спекатълът на Ян Фабр „Щедростта на Тавита“ се възприе нееднозначно, не само защото този автор се представя за пръв път пред българската публика. За интересуващите се той е известен отдавна със своята богата и респектираща биография, в която високият естетизъм, ексцентричността и философските прозрения съжителстват в неразривно единство. Достатъчно е да спомена, че през 1977 г. той преименува улицата, на която живее, на „Ян Фабр“ и поставя възпоменателна плоча на къщата на родителите си „Тук живя и работи Ян Фабр“, аналогична на възпоменателната табела на къщата на Винсент ван Гог на същата улица. Между 1976 и 1980 г. той пише първите си сценарии за театър и прави първите си солови изпълнения. По време на „паричните си изпълнения“ той изгаря банкноти и написва с пепелта думата „ПАРИ“. От 1980 г. започва кариерата му на режисьор и сценограф в голям брой продукции, последните от които са „Правилата на Белгия/Белгийски правила“ (2017) и „Щедростта на Тавита“ (2018).
Днес Фабр е един от най-значимите творци на европейската и световната сцена, със собствена експозиция в Лувъра и множество изложби и участия в престижни фестивали. Неговите произведения на визуален артист, художник, скулптор, режисьор и сценарист винаги се движат на ръба на скандала или са напълно в него, навлизайки в „тъмните пространства“ на изкуството и живота. Акциите му с животни (подхвърляне на живи котки или изложба с препарирани в странни пози животни) предизвикват шумни реакции от зрители и правозащитни организации. Фабр е винаги предизвикателен, с провокации, включващи секс и насилие. Затова изглежда някак предвидимо попадането му под атаките на движението Me Too. Той е обвинен в сексуално посегателство и неправомерно поведение с писмо от 20 бивши членове на неговата трупа „Трублейн“, а Министерството на културата във Фландрия започва разследване. Фабр отговаря, че подкрепя процедурите на министерството, обаче, добавя той :„Има и нещо опасно в това. Защото връзката, тайната връзка между режисьора/хореографа и актьора/танцьора… вие всъщност ще я унищожите, ще я накърните невероятно“.
За българската публика Ян Фабр остана слабо известен през последните десетилетия (първата му изложба в София бе тази пролет). Може би затова и първата му проява като хореограф беше натоварена с извънредни очаквания. „Щедростта на Тавита“ се оказа твърде „благовидна“ и обрана спрямо имиджа на своя екстраординарен автор. Солото, изпълнено от италианеца Матео Седда, е част от поредица сола, които Фабр прави за свои танцьори, наричани от него „воини на красотата“, участници в предишната му постановка „Планината Олимп“ (Представяне на култа към трагедията), 24-часова работа от 2015 г. Солото се основава на библейски сюжет, разказ за скромната жена Тавита, която приела Иисус в сърцето си и в желанието си да му служи, през целия си живот шиела дрехи, които раздавала на бедните и нуждаещите се. За своята скромност и безкористност Тавита била възкресена след смъртта си от Петър.
Солото представлява последователно изреждане на известни религиозните ритуали, физически поведения от танца, театъра и съвременната поп култура, които имат за цел да доведат тялото до екстаз. Виждаме цитати и интерпретации на въртенето на дервишите, щампи от класическия балет, жестове на Мадона, поведение на герои от гангстерски филми и други клиширани и общоизвестни модели на телесно поведение. След всеки фрагмент танцьорът сваля една от дрехите си, набодени с игли (сценографията е съставена от вертикално висящи и формиращи пространството големи шивашки игли с разноцветни конци) и я оставя на авансцената с думите:„Направих това за вас от цялото си сърце“. Простотата на решението е съвършена и безкомпромисна. Независимо от гледните точки към него, спектакълът на Ян Фабр е много фина работа на голям естет и философ в изкуството, на търсещ Бога атеист, който провокира и задава въпроси. Фабр експериментира във всяка своя работа. През артистичността му прозира любопитство, отегчение и леко отчаяние. Когато някой се „забавлява“ на сцената по толкова изискан и премерен начин, предизвикващ смут и объркване, и превръща тялото в поле на стилистични срещи, можем да го разберем или да го отречем, или да приемем, че авторът не е мислел за нас, когато създавал спектакъла, а за Този, който го е създал.
Вторият спектакъл, представен на двата фестивала, беше „Хуманоптер“ на компанията La Main de l’homme от Франция. Седмината млади жьонгльори съчетават играта с топки с композиционните прийоми на съвременната хореография. Спектакълът е добре композиран, пространството е умело разчетено, осветлението и музиката са важни и силно впечатляващи компоненти, които изграждат визуалните, поетично наситени сценични образи. Хореографията разчита на бавното развитие, на ефекта от повторенията на едни и същи действия, на натрупването на движещи се фигури, заиграващи се помежду си и с топките, които постоянно кръжат във въздуха.
„Целта ми беше посредством изтощителна работа с тялото и сложна техника за жонглиране да създам алегоричен образ на множеството значения и възприятия за работата в нашето общество“, казва младият жонгльор и режисьор Клеман Дазен. Спектакълът остава отворен за асоциации и тълкувания – визуалните метафори в него са поднесени с вкус, лекота и чувство за хумор.
Третият спектакъл „Глухарче“, показан само в София, е създаден в традицията на физическия театър и по-специално на стила, установен от британската трупа DV8 Physical Theatre, нашумяла през 80-те със скандални спектакли, разобличаващи обществените табута и лицемерни нагласи.
Създателите на спектакъла, Ханес Ланголф и Ермира Горо, са дългогодишни танцьори в DV8 и естествено пренасят изпълнителския си опит в своята постановка. Желанието им е „да създадат вълнуващо представление в пространството между реалността и метафората, силно свързано с живота“. Безусловният професионализъм им дава тази възможност – поредица от сцени на човешки взаимоотношения се представят деликатно и изобретателно, както и емоционалните състояния, вариращи от нежност до бунт. Спектакълът са базира върху личния житейски опит на изпълнителите, както и върху историите и преживяванията на наблюдавани от тях хора. Може би едно по-категорично авторско заключение или теза биха направили представените фрагменти по-убедителни. Така прозвуча единствено финалното соло върху известната песен от мюзикъла „Клетниците“ I Dreamed a Dream, в което емоционалният заряд на спектакъла експлодира с разтърсваща сила и драматизъм. И в този непретенциозен вид пиесата е силно метафорична и въздейства както на въображението, така и на съпричастността на зрителя.
Трите представени спектакъла трудно биха могли да се обединят под някакъв общ естетически или идеен знаменател. Тяхната автентичност е може би единственият общ белег, който е твърде значим на фона на съвременните търсения в танца. Личният почерк е основен стремеж, който обаче е изпълним при наличието на силна личност и собствен светоглед. Философията на тялото днес се изразява подчертано индивидуално, а в спектаклите, представени в София и Варна, тя е защитена и с висок професионализъм, който ги прави респектиращо интересни.
