0
3063

Флеминг и Чърчил

Случайно попаднах на една любопитна история, която разказва как Александър Флеминг два пъти спасява живота на Чърчил. Тя е написана с поучителна цел, но поуката, която аз извлякох от нея, е различна.

Хю Флеминг бил беден шотландски фермер. Един ден чул викове от близкото тресавище и се затичал нататък. Там, затънало до кръста в тиня, се мъчело да се освободи ужасено момче. Флеминг го спасил от бавна, мъчителна и сигурна смърт.

На следващия ден луксозна карета спряла пред къщата му. Елегантният господин, който слязъл от нея, обяснил, че е бащата на спасеното момче и иска да му плати, задето спасил живота на сина му. Фермерът отхвърлил предложението с достойнство.

В този момент през вратата излязъл синът на фермера. Богаташът попитал дали това е синът му и предложил да даде на момчето такова добро обучение, каквото и на собствения си син: „Ако момчето прилича на баща си, когато порасне, той без съмнение ще стане човек, с когото и двамата ще се гордеем“.

Синът на фермера посещавал най-добрите училища и завършил най-престижния медицински университет в Лондон. По-късно той станал известен – сър Александър Флеминг, откривателят на пеницилина.

След години синът на богаташа, който бил спасен от блатото, се разболял от пневмония. Пеницилинът спасил живота му. Името на богаташа е лорд Рандолф Чърчил, а името на сина му – сър Уинстън Чърчил.

Под тази прелюбопитна история имаше кратка бележка, че разказът не е достоверен. Затова потърсих повече информация в англоезични сайтове, където открих много подробности. Очарователната случка е не само недостоверна, но изцяло измислена. И е не само измислена, но и невъзможна. Колкото и прекрасно да е описано това, което се е случило, то в действителност не се е случило. Всичко е много затрогващо, но има няколко проблема с историята: Чърчил е лекуван от бактериална пневмония не с пеницилин, а със сулфапиридин, известен и под названието M&B 693, в биографията му няма данни да се е давил в Шотландия, а фермата на семейство Флеминг се намира в отдалечена селска област, така че едва ли това е място, където да е скитал младият Чърчил, няма данни лорд Рандолф Чърчил да е плащал за образованието на Александър Флеминг, а и самият Флеминг, когато чува историята, я определя като чудесна басня.

Историята броди отдавна из печатните издания и виртуалното пространство и многократното препечатване я прави да звучи още по-убедително. Въпреки че е напълно фалшива, тя постепенно се е превърнала в мит. Добросъвестни автори са забелязали несъответствията и са изследвали историческите факти, за да изяснят истината. През 2009 г. Кен Хирш проследил кога е първата поява на популярната история.

Трогателният разказ е публикуван за първи път в декемврийския брой от 1944 г. на популярния дайджест „Coronet“ под заглавието „Доктор Животоспасител“ (Dr. Lifesaver) с автор Артър Гладстоун Кийни. Хирш потърсил повече информация и за автора (1893–1955), който се оказал журналист от Флорида и Вашингтон, служил по време на Втората световна война в Службата за военна информация. Тъй като историята на Кийни е публикувана само година след като Чърчил е боледувал от пневмония, очевидно това е първата поява на разказа, превърнал се в мит.

Чърчил се разболява в Тунис по време на посещение в щаба на генерал Айзенхауер през декември 1943 г. Това е широко отразено в британската преса. В радиопредаване на 29 декември 1943 г. самият премиер в типичния си ироничен стил казва: „Това възхитително M&B, което нямаше никакви странични ефекти, ми беше предписано още в началото и след една седмица треска, натрапниците бяха отблъснати“. Чърчил се шегувал, като наричал своите лекари – лорд Моран и д-р Бедфорд, с абревиатурата на лекарството – M&B. Той все пак се е срещал със сър Александър Флеминг, но това става чак през 1946 г., за да се консултира относно стафилококова инфекция, която не се повлияла от пеницилин. Това е единствената засвидетелствана среща между двамата.

Заслугата за образованието и успехите на Александър Флеминг са преди всичко на самия него. След като наследява малка сума от чичо си, той записва да следва медицина, когато е вече 22-годишен. Към това го подтиква по-големият му брат Том, който вече бил лекар. Постъпил в Медицинското училище към болницата „Сейнт Мери” в Падингтън, където следвали предимно синове на уелски фермери и миньори. След като завършил с отличие, участвал в Първата световна война, а след нейното приключване започва научната му кариера.

Това, което ме накара да се разровя и да прочета тези подробности, беше безкритичното препечатване на измислената история в много български сайтове. Историята може да е интригуваща и вдъхновяваща, но не би трябвало да се представя за истинска. Правило ми е впечатление колко често по подобен начин папагалски се повтарят много неща. А част от професионализма на журналистическата професия е да се проверява предлаганата информация. България е на дъното по свобода на словото не само защото над журналистите се упражнява политически натиск, а и заради ето такива причини – повърхностно, формално, неангажирано и в крайна сметка непрофесионално отношение към работата. А в журналистическата работа има толкова простор за вдъхновение.

Предишния вторник, когато писах за Ботев, четох есето на Цветан Стоянов „Втората част на разговора“. Тъй като е написано вдъхновено и вдъхновяващо, диалогът между Ботев и Каравелов продължава да звучи в съзнанието ми. Този диалог е също измислен, опира се на достоверни исторически факти, но не се е състоял никога. Звучал е единствено в съзнанието на автора. Затова ме наведе на асоциация с измислената история за Чърчил и Флеминг. Но приликата е само на пръв поглед. При Цветан Стоянов няма претенция, че диалогът е истински. Неговият текст е изцяло литературна фикция и той не прави опит да прикрива това. Не мами читателя. Законите на словото не позволяват читателят да бъде мамен дори с добронамерена цел.

Колкото и да е красива историята за Чърчил и Флеминг, след като читателят разбере, че в нея няма нищо вярно, остава с блудкаво усещане. На съчинителя му е липсвал талант или почтеност да превърне разказа си във вдъхновяваща притча. Литературата разполага с много средства за това, но той не ги е използвал. Предпочел е измамната мистификация. А тя не е вдъхновяваща.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияМузикалното лято започва
Следваща статияВелико Търново със Стратегия за развитие на културата