„Черен въглен, тънък лед” на режисьора Дяо Инан се вписва успешно в набиращата популярност вълна на авторско китайско кино, представящо едно общество, белязано от социалните неравенства, чрез криминални истории.
Този обезпокоителен и неочаквано модернистичен китайски филм, носител на Златна мечка от предпоследния фестивал в Берлин, залага на една криминална мистерия, за да изведе на преден план образа на следователя – мъж, травмиран от развода си, който постоянно се движи по ръба на бръснача, вкопчен в разследване, съхранило последните останки от разбития му личен живот. „Черен въглен, тънък лед” се вписва успешно в набиращата популярност вълна на авторско китайско кино, съсредоточено в представянето на нефункционалността на едно общество, белязано във все по-голяма степен от социалното неравенство, чрез криминални истории и повече или по-малко гнусни произшествия. Продуцентката Вивиан Цю сама по себе си символизира това желание за социална критика, а пътят й в киното е неразделна част от този на „съучастника” й, режисьора Дяо Инан („Нощен влак”, 2007).
През 1999 г. наскоро разведеният полицай Джан Дзъли разследва случай с останки от човешко тяло, разпръснати сред мини за въгледобив в различни части на провинция Манджурия, в северен Китай. След като се оказва замесен в престрелка във фризьорски салон, той е ранен и се оттегля от служба. Пет години по-късно, алкохолизиран и напуснал полицията, Джан се натъква на колегите си, които разследват две други изчезвания, свързани с вдовицата на убития от 1999 г. И отново се оказва замесен в разследването…
Верен на обичайния си метод Дяо Инан разгръща в „Черен въглен, тънък лед” една престъпна интрига, която би могла да се превърне в поредната кримка, гарнирана с екшън, след което взривява тази възможност, обличайки фабулата си в изискана форма, която веднага го пренася в зоната на най-взискателното авторско кино. Филмът е бавен, няма две мнения по въпроса, и на режисьора му отнема известно време да придвижи пионките си по трасето на сюжета, използвайки дълги кадри-епизоди, чието майсторство спира дъха. Същевременно това си остава психологически трилър с атмосфера, обгърната от крайно насилие, а сюжетът постепенно нагнетява безпокойството около странната връзка на Джан с младата вдовица (между привличане и недоверие). От друга страна, в подобен тип кинотворби интригата е по-маловажна от вмъкнатия социален подтекст, обвързан с присъствието на главния герой. И докато режисьорът ни въвежда по следите на престъплението, извършено от сериен убиец, филмът постепенно се плъзва към критика на едно общество, в което бедните са едновременно жертви и палачи, в една страна, която не им предоставя реален избор.
Организиран в ефикасна конструкция, сценарият разполага с няколко сцени, където на насилието се противодейства с известна налудничавост като реакция от страна на следователя, или с неочакваното навързване на действията (както в кървавата сцена във фризьорския салон). Съществуват и няколко интересни фалшиви следи, но несъмнената оригиналност се крие в добре намерения подход за изграждане на атмосферата на нощните сцени, придавайки нова визия на китайския град. Трябва да отбележим чудесното използване на уличните светлини – от кадъра с моста и жълтите лампи до сюрреалистичната фасада на клуба „Фойерверки посред бял ден” (буквален превод на оригиналното заглавие на кинотворбата). Изоставени терени и разпадащи се сгради или пързалката на брега на реката – Дяо Инан композира изключително кинематографични декори, вплетени в променящ се градски гоблен. Като прибавим към това няколко великолепни кадъра, като пътя покрит с лед или моста, от който са хвърлени частите от човешкото тяло; един главен персонаж, колкото силен, толкова и изгубил пътя си; както и съставките на истински съспенс, получаваме странен трилър, съставен от брилянтни кадри епизоди, който не е предназначен за вкуса на масовия зрител.
Разследването в „Черен въглен, тънък лед” е своеобразен претекст за главния герой да потърси самия себе си, изправен пред една абсурдна действителност, което дава основание на критиката да заяви, че си имаме работа с „класически филм noir със завладяваща естетика”. Самият режисьорът цитира „Малтийският сокол” (1941), „Третият човек” (1949) и „Допир до злото” (1958) като източници на вдъхновение за сценария и визуалния си подход. Същевременно, ако Дяо Инан развива истинска интрига и пренася в съвременен Китай архетипите и схемите на филм noir, то това е предимно, за да доведе докрай наблюдението си какво е да си китаец през XXI век. Тази употреба на каноните на „черния” филм във всички измерения и възможности – едновременно тайнствени и свидетелстващи за боледуването на едно общество – би могла да придаде на творбата много сериозен и тежък тон, но режисьора умело я измъква от клопката, прибягвайки до изненадващ хумор и изграждайки сцени на тиха лудост, които й придават известен лиризъм.
Развръзката на интригата е малко разочароваща, но критиката е толкова умело вплетена, че само трябва да се въоръжите с търпение и да свикнете с ритъма, наложен от произведение, което не залага на зрелищността, за да усетите бароковото гротескно преувеличение в един трилър, където неестествеността и реализмът се преплитат.
