0
796

Фондю

 

azahariev

 

Големи работи станаха тази седмица. Големи се оставки разхвърчаха, големи,  широкополи  шапки на високи хора паднаха в прахта. Фондове се обезглавиха, народ се бая затри, дето вика народът.

Ако трябваше на всяка цена да следвам стила и стъпката на българската народна поезия, то текстът ми щеше да започне точно така… приблизително, както и започна. И тъй като  си започна по този си, същия, неговия си, народния си начин, ще го продължа така. Но да не коментираме повече началото на този текст, а да го продължим.

Нещо продължава да ме яде. Криво ми е. Не за проблема с фундаменталната (фондова) наука ми е гадно , а за това, че не разбраха и сега народа, както и неговите искания не схванаха. Не го разбраха, защото този народ не излезе на референдума като прост populus, а като една умна, сериозна и научена на ум и разум колективна същност. Колко се време телевизионно похарчи за неговата (на народа) просвета, колко се журналисти в чудо видяха на народа ядрото (на атома)  да обяснят!

Така или иначе националният фонд за научни изследвания е дело национално и значи народно. Тъй че популизмът, с който ни заляха и покрай този фонд и неговите перипетии в последните дни, си беше напълно оправдан. Но какво всъщност  имам предвид.

Популизмът, знаете, се усилва с наближаването на изборите. А защо говоря за популизъм? Защото, след не знам колко точно сведения и свидетелства за безобразия във фонда за научни изследвания, най-сетне беше установено официално, че това наистина е така.

Естествено, никой не се съмнява, че злоупотребите и корупцията трябва да бъдат доказани, преди да бъде извършено изобличаване. Ясно е, че предприемането на действия срещу порочното статукво трябва да се опре на сигурни основания.

Да, но наистина ли толкова много време трябваше да мине, преди да станат очевидни и за министър-председателя безчинствата и жестокото разпищолване в държавния фонд, занимаващ се с финансирането на научните изследвания? Разбирам, че не трябва да се избързва, че не бива да се действа, без да са налице достатъчно неопровержими доказателства. И все пак, трябваше ли почти да стигнем края на мандата на това правителство, за да бъде изречено гласно нещо, което се знаеше толкова отдавна? Изниква и още един въпрос. Грехът на несправянето с мръсотиите и разбойничествата във фонд „Научни изследвания“ ли беше най-тежкото провинение на министър Игнатов?

Или най-малкото  това ли беше прегрешението, което натежа фатално, та да преобърне в крайна сметка министерската кола?

Не съм толкова наивен, за да не знам, че за освобождаването на министър е нужен повод. Че ако си му набрал, ще ти е достатъчно и нещо много по-малко от системното укриване на рецензии за научни проекти и долната.  Проблемът за мен обаче е там, че гърмежите около фонда приличат подозрително на стрелба с конфети, целта на която е да бъде отклонено вниманието от съществените управленски провали в областта на образованието и науката.

Няма нужда да проявяваме кой знае каква прозорливост, за да сме наясно (заедно с всички останали в България ), че мотаенето и разтакаването с проектозакона за училищното и предучилищно образование е красноречив знак за безсилие.

Немощ, произтичаща за съжаление от порочното желание да бъдат удовлетворени разнообразни лобита, но най-вече – от стремежа да се постигне утопичното и притеснително популистко по дух едновременно задоволяване интересите на твърде хетерогенни социални групи. Още по-лошо е, че блокажът идва до голяма степен от съобразяването със сравнително ограничени, но за сметка на това влиятелни кръгове. Все дефекти, които нямаме право да пишем на сметката на вече бившия министър. Просто парламентарната група на управляващите е доста пъстра, както добре знаем.

Никой не отрича основателността на стратегията така важният закон да бъде приет след провеждането на широки обществени дебати, та да се гарантират по този начин неговите демократичност и легитимност. Само че приказката за вълка и агнето продължава да бъде валидна и днес.

Някъде из този коварен лабиринт професор Игнатов се натъкна на Минотавъра. Бедата (неговата, личната ) беше в това, че никой не му държеше нишката на изхода. Но така е  като си се хванал да ставаш министър. От самото начало трябва да свикнеш с мисълта, че ще ти се наложи да го играеш Тезей без Ариадна.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияВ смътното огледало на други времена
Следваща статияМитологията на Макс Ернст