Истинският артист помага на света, откривайки тайнствени истини.
неонов надпис на Брус Науман
В Москва от февруари до септември се провежда Международното Фотобиенале 2016. Неговото 11 издание включва над 50 изложби, а също майсторски класове и лекции на гостуващите артисти. Петя Александрова, чийто престой в Москва е осъществен със съдействието на НБУ, се фокусира върху една „капка в морето“, запленена от играта с времето в нея – „Минало и настояще в три части“ на Хироши Сугимото, представена в Мултимедия арт музей.
Богатото географско, историческо и стилово разнообразие на Фотобиенале 2016 включва твърде много за непривикналото око. Участват имена икони: Себастиао Салгадо с изложбата „Генезис“, част от която е заснета на Камчатка и остров Врангел (имаше и открита лекция на бразилеца); Ани Лейбовиц, не само с репродукции голям формат от календара й „Пирели“ 2016, но и с документални беседи с героините й от него и моменти от процеса на работа; Карен Кнор с „Британски стил. 1970-1980“, Кандида Хьофер с руския си проект „Ермитаж. Дворците на Санкт-Петербург“. А също и изумителни руски архивни фотоизложби: „Уилям Карик, Фотографии на Руската империя 1860-1870 г.“, „Областният град Галич във фотографиите на Михаил Смодор“ (1930-те години), „Аркадий Шайхет. 1945-1959“ (4 епизод от цялостното представяне на артиста), които демонстрират грижовното отношение на организаторите към визуалната памет.
Всяка от изложбите е тема за отделен разговор, но моят фаворит беше японският художник, фотограф и архитект Хироши Сугимото, рекламиран в Русия в топ 200 на най-добрите художници на ХХ век (по „Таймс“ и „Саачи“). Той изнесе лекция пред публиката.
В изложбата „Минало и настояще в три части“ (проектът е предоставен от Gallery Koyanagi) трите части са всъщност три негови серии: „Театри“, „Морски пейзажи“ и „Диарами“, започнати през 70-те години на ХХ век, но както при него често се случва, продължаващи и до днес.
Отличителен технически метод на снимане на Хироши Сугимото е използването на фотоапарат голям формат (8 Х 10) и на дълго експониране, което позволява да се „свие“ в един кадър всякакъв отрязък от време, както е в серията му „Театри“. Той започва да работи върху нея, когато се заселва в Ню Йорк в средата на 70-те. Пристигал в киносалона при появяването на надписите в началото, отварял блендата на фотоапарата и продължавал да експонира кадъра 2-3 часа – колкото траела цялата прожекция. Така всички образи на филма се оказвали в един кадър. При обработката на лентата вместо отделните кадри-изображения на нея остава магическа бяла светлина, която блещука, а в тъмното потъва интериорът на киносалона. Така Сугимото открива начин да покаже екзистенциалното пространство, което всеки път се затваря в „кутия“ – това е интериорът на този или онзи киносалон.
„Какво ще видим, ако фотографираме филм? Експонирането трае колкото целият филм и след два часа светлината от филмовата прожекция осветява и прояснява интериора на салона. Това е нещо, което може да види само камерата, то е скрито от човешкото око. Погледът на камерата, не на човека. Това е заблуда за погледа – а ние получаваме усещане за хармония“, разказва той.
За мен като човек, занимаващ се с кино, има и още един смисъл – филмът всъщност няма значение: всеки филм при подобен подход на снимане се превръща в бяла светлина, една и съща при вглеждане. Една и съща ли е? За мен това може да е асоциацията за Таворската светлина, но за друг зрител на Сугимото е нещо друго.
Общата светлина се разполага в различна „кутия“, но и тези кутии на салоните са замръзнали във времето. Веднъж като интериори, сякаш несменяеми от 70-те години на ХХ век. Втори път като тъмнина, която ги прави неопределени, скрива детайлите и на предметите вътре, и на времето.
Идеята за другата серия, „Морски пейзажи“, се появява през 1980 г., напомняла му за гледката към морето от прозореца на влака за Токио. Нещо като мост към детските му спомени. Сред първите снимки са тези в Карибско море, Ямайка. Тогава се избистря и концепцията. Линията на хоризонта разделя снимката точно наполовина. В кадър има само въздух и вода. Няма хора или сътворени от тях предмети. Точно такива пейзажи са виждали човешките същества преди хилядолетия, затова тези снимки са още едно пътешествие във времето, възможност да се предаде праобразът на света (Дали Сугимото е оказал влияние върху „Генезис“ на Себастиао Салгадо, каквито са моите асоциации?). Сугимото чрез пейзажите си отвъд времето ни връща възможността като зрители да съзерцаваме планетата ни в нейното доцивилизационно величие. И да я видим с очите на първобитен човек, сякаш сме първопроходци. Никога не улавяме точно линията на хоризонта, битието и небитието непрекъснато преминават от едно в друго. Отново фотоапаратът вижда повече и по-добре от човешкото око, но в постоянната неопределеност и многосмисленост на битието. В търсене на морски пейзажи Сугимото обикаля света и неговите крайбрежия: Франция, Англия, Япония, Тихия океан. И продължава да открива нови места, някои близки до нас като крайбрежията на Гърция.
„Диарами“ на Сугимото също е work in progress. Серията започва в Ню Йорк, в Музея за естествени науки. Диарамите в музея са реконструкции на природата, смес от рисунка и триизмерни обекти.
„В известен смисъл моите работи са реконструкция на реконструкциите на природата. Закономерно възниква въпросът – реалност ле са те? Възможност да изследвам психологията на човешкото възприятие. Защо така ме привличат диарамите? Навярно защото представляват нещо живо и мъртво едновременно, осветлявайки граница, която отделя живота от смъртта.“
Усещането при взиране е за недоверие в погледа, недоверие в съществуването на действителността. Това недоверие създава тревожност, но тя ти харесва.
„Моят фотоапарат може вторично да спре времето в диарамите, където то вече е било спряно. Ако убиеш нещо мъртво, можеш ли да го върнеш към живота? Представях си се като египетски разбойник, проникнал в гробница – някои разбойници се превръщали в мумии вместо в притежатели на съкровища. Когато снимам диарама, аз не съм просто зрител, а част от нереалния свят на диарамата. Моите фотографии пребивават в някакво пространство между предметите, които ви вкарват в заблуда.“
Сугимото е от метафизичните артисти, пред които изпадаме в транс и млъкваме. Достатъчно е да се приближим до неговите работи, за да ни напусне всичко тленно и да остане вечното, усещането за хармония. Неговият фотоапарат е машина на времето. Чрез нея мога да стигна до Сътворението на света. Знам, че се случва и на кино, но тук е сгъстено в един кадър.
