0
1590

Фотографията отвъд повърхността

Гийом Лебран, Мелос, изглед от изложбата, 2019 ©Г. Лебран

Разговор с Гийом Лебран, който разказва истории на хора и улици в Пловдив, Солун и Истанбул.

Гийом Лебран говори много, бързо и запалено. Особено ако го попиташ за пътешествията му из Балканите и това, което е открил там. Може би пъпът на родения във френски пристанищен град фотограф е бил хвърлен в морето или на палубата на някой кораб, там, където се разказват най-интересните истории. Може би майка му е гледала хоризонта с копнеж толкова дълго, че го е предала на нероденото си дете. Историите Гийом Лебран разказва обаче най-добре във фотографиите си. Тези, направени по време на пътуванията, блуждаенето, разходките и случайните му срещи с хората и улиците на Пловдив, Солун и Истанбул. Именно върху тези три града се фокусира и фотокнигата му „Мелос“, която кураторите Надежда Павлова и Никола Михов превърнаха неотдавна в изложба в софийската галерия „Синтезис“. Проектът е разработван в продължение на шест години, от 2006 до 2012, заедно с писателя Рене Далиго, чийто текст придружава фотографиите в книгата и по стените на изложбеното пространство. От връзките между думи и образи, които изгражда фотографът, после кураторите на изложбата изплитат разкази с отворен край, с персонажи и места, които всеки може да доразкаже. Работата на Гийом Лебран се люшка в този смисъл между документалното и фикцията в един почти магически реализъм. А субективността на погледа му на външен човек, на артист и пътешественик хвърля различна светлина върху идентичността, миналото и настоящето на тези земи. „Първият път, когато пристигнах в София, беше късно една вечер. На следващата сутрин се събудих в хотелската стая с червени завеси пред погледа ми и силуета на града, който се очертава зад тях. Тогава се сетих и за една от етимологиите на думата Балкан. „Бал“ на турски означава мед, т.е. нещо сладко, хранително, почти чувствено, а „кан“ – кръв. Балканите, земя на мед и кръв. И това червено, в което се отразяват слънцето, енергията, животът. Всички тези неща се смесват пред мен. С една такава фотография може да пътувате безкрайно.“ Разговорът с него също е едно пътуване – към работата на един фотограф и зараждането на една страст.

Гийом Лебран, Мелос, изглед от изложбата, 2019 ©Г. Лебран

Разкажете за началото на проекта? Как стигнахте до идеята да свържете тези три града?

Проектът „Мелос“ се роди в Истанбул. Или ако трябва да съм по-точен, след едно пътуване, което започна в Одрин и свърши в България. Бях решил да пресека турско-гръцката граница пеша, а след това да последвам реката Еврос, или както я наричате вие Марица, до България. Разстоянието до границата там е по-голямо и затова трябваше да хвана такси. Шофьорът се оказа помак. След това реших отново да последвам реката, която пък в Турция се казва Мерич. Това ми се стори страшно интересно, красиво, ако бях писател, щях да направя нещо от него, като писателката Капка Касабова. Чакам книгата ѝ („Граница“, б.р) да излезе на френски. От фотографска и артистична гледна точка това пътуване не беше особено успешно, но пък срещнах изключително интересни хора, които ме насочиха към други пътища.

Накъде ви отведоха те?

Към Пловдив например. Там открих много неща, които ми напомниха за гръцкия режисьор и сценарист Тео Ангелопулос. Неговата работа винаги е оказвала голямо влияние върху моята. Във филмите му има особена атмосфера. Още си представям тази сцена от „Погледът на Одисей“ (1995), в която героят на Харви Кайтел пристига в България и на границата го питат: „Къде отивате?“. „Във Филипополис“, отговаря той. „Не, не се казва Филипополис. Кажете Пловдив…“ След това и Солун, където е роден Кемал Ататюрк и където населението винаги е било много смесено. Един ден в хотелската ми стая в Одрин слушам онлайн по едно френско радио интервю с гръцки музикант, който е написал песен озаглавена Melos. На въпроса на журналиста какво означава това заглавие, той отговаря: „Вижте, ако трябва да се придържаме към буквалния превод, на гръцки това би означавало нещо като епическа песен. Но за мен като музикант тази дума има друг, по-поетичен смисъл, тя извиква едновременно идеята за смесване и за раздяла“. Проектът ми тръгна с идеята да направя този триптих – Пловдив, Солун и Истанбул – три различни култури, азбуки, истории и същевременно произлизащи от една и съща магма, ако се върнем назад във времето. Цялата тази история, разказана през погледа на писателите, на музикантите, на режисьорите и по този начин излизаща малко от реалността, ми носи артистично и фотографско въодушевление. Когато пристигна някъде, си създавам нещо като фикция, като филм.

Гийом Лебран, Мелос, изглед от изложбата в София, 2019 ©Г. Лебран

Фотографиите ви често оставят впечатление за фикция, за история, която обаче ние също можем да си разкажем. В едно интервю казвате, че всички тези млади хора, които снимате, са като в кастинг за филм, който никога няма да направите.

Абсолютно. Много ми харесва идеята за фотографска работа през призмата на режисьорската. Сещам се за Федерико Фелини например, който се разхожда из Рим в търсене на тези лица, толкова римски, момичета и момчета, кои от кои по-красиви, старци, всички тези анонимни персонажи. Тази идея е водеща и в моята работа. А думата melos ми помогна да я структурирам. Това е като заглавието на роман, но написан от фотографии и техните асоциации с кратки текстове. Една смесица от реалност, фикция и поезия. В изложбата ми в София тя беше развита от кураторите Надежда Павлова и Никола Михов по чудесен начин. Те бяха подбрали откъси от текстовете на Рене Далиго от книгата. Преведени на български, тези откъси по нов начин влизаха в асоциации с фотографиите. Ако подобна изложба се случи в Солун и Истанбул, ми се иска да открия нещо подобно. Същите откъси, преведени на гръцки и турски и асоциирани с фотографии.

Изложбата в София е първата ви за България? Какви са впечатленията ви от приема ѝ? 

Изложби, свързани с „Мелос“, съм правил вече в Париж, в Сен Мало, в Арл, но в София повече отколкото на всички тези места, получих усещането, че хората наистина разбраха личния ми подход и идея. Ще се опитам да ви преразкажа разговора ми с един по-възрастен посетител. Той ми каза нещо от сорта на „Вие идвате тук ей така, наготово, и си измисляте разни истории между тези три града. Знаете ли, че когато аз бях млад, нямаше как да отида нито в Истанбул, нито в Солун, изобщо да мина границата“. И после изведнъж ми каза: „И същевременно като представяте тази ваша работа, с цялата ѝ субективност ми показвате неща, които не бях забелязвал, неща от собствената ми идентичност на българин“. Той ми напомни за Селма, жената, която се грижеше за къщата „Ламартин“ при посещението ми в Пловдив през 2011 г. Мъжът ѝ беше тежко болен и тя не говореше нито английски, нито френски, но всяка сутрин пред вратата ми оставяше чаша турско кафе и няколко лозови сърми. Тази къща е невероятно място. Понякога чувах музика, мелодии от флейта или пиано и с това местоположение над града имах чувството, че се намирам на Вавилонския хълм, от който хората са започнали да слизат към града.

Младите хора, чиито портрети показвате в изложбата, а и в книгата, също създават усещането за едно общо място и същевременно за разпръснатост. Можем да научим имената им, но не и къде са снимани, къде живеят. Защо?

Национализмът няма общочовешка стойност за мен. Не ме интересува. Идеята ми е да свържа в диалог тези млади хора, които все още не носят следите на живота, на отминалото време с Вавилонския хълм. В тях има нещо ефимерно, нещо от настоящия миг, от моментното. Когато говорим за бъдещето на човечеството, ние мислим за тези млади хора и същевременно съществува цялата тази история. Ето например на тази двойна страница от книгата, отляво съм сложил Синята джамия в Истанбул, а отдясно портрет на Кристос. Какво име само – Кристос! Това е един млад режисьор, когото снимах в музея на иконите в Солун. Светлината, когато слънцето е в зенита си, превръща лицето му в маска. Или това момиче в Пловдив, което ми разказваше, че не знае откъде идва, че може би има арменски корени, и до него тази уличка в Истанбул. Всяка снимка сама по себе си разказва история. Две снимки заедно разказват друга.

Гийом Лебран, Мелос, изглед от изложбата, 2019 ©Г. Лебран

В текста към изложбата казвате, че сте открили връзки между България, Гърция и Турция, които „живеещите по тези земи може би не долавят“. Кои са тези връзки?

Не мога да ги определя точно, но те се долавят в атмосферата. Какво обединява всички тези страни от Средиземноморието? Кухнята! Веднъж попаднах на един съвсем забутан, малък ресторант в Пловдив, в който един от специалитетите беше „Свиленградски шишкебап“. Само си помислете за Свиленград, който е място на срещи, на преминавания, на обмен, каквато е и тази идентичност. А в Истанбул открих една малка православна църква, там усещаше същата атмосфера, каквато можете да доловите в някоя уличка в Пловдив. Една полуизоставена джамия в България пък ме накара да се сетя за тази надгробна плоча от еврейското гробище в Солун. В крайна сметка всички сме еднакви, всички сме хора, било то православни, евреи, мюсюлмани, арменци, агностици, независимо че воюваме помежду си, защото съседа ни не мисли по същия начин. Има една песен на Ленард Коен, Anthem, в която той пее: There is a crack, a crack in everything / That’s how the light gets in (навсякъде има пропуквания / ето как влиза светлината). Фотографията служи за именно за това – да издраскаш повърхността, да търсиш да видиш отвъд нея.

В книгата си Espèces d’espaces (1974, непреведена) френският писател Жорж Перек предлага да разглеждаме света като „география, на която сме забравили, че ние сме авторите“. Вашите снимки напомнят тази идея.

Много интересна връзка. Да, в моите фотографиите показвам места на съществуване, на споделяне, но и на конфликти. Ще ви разкажа една друга история. В музея на иконите в Солун попаднах на една икона, която беше изключително повредена. Тя ми напомни времето на Османската империя или преди това, на иконоборството, въпреки че според една друга версия образите на някои икони са били изличавани, за да се използва отново материалът. Независимо от теориите, съществува тази идея да се скрие погледът, да се попречи на словото. Беше забранено да се снима в музея, аз обаче си казах, че ще направя една снимка и тя ще е добрата. Направих я, скараха ми се, но снимката е тук, тя съществува и в нея има смисъл.

Проектът завършва през 2012, година, която може да определим като гранична в най-новата история на Европа. Малко след това започва мигрантската криза и обликът на тези места се променя. Връщайки се към фотографиите, какво забелязвате?

Така е, 2012 г. носи радикална промяна, въпреки че още тогава срещах бежанци по пътя. В Солун попаднах на млади сенегалци, които продаваха кърпи за глава. Аз си купих от тях една с цветовете на европейското знаме и ги снимах. После си казах, че портретите им ще стоят нелогично в книгата, че това е друга история и тя трябва да бъде разказана различно. В този смисъл е интересен и текстът на Рене Далиго в книгата. Рене е по-скоро от поколението на баща ми, има диплома по английска литература и цивилизация и погледът му върху този регион е различен от моя, със спомени от други времена. В следващите ми проекти смятам обаче да работя с местни писатели, за да се създадат други диалози. Да не става въпрос за двама западняци, които пътуват към Изтока.

Гийом Лебран, Мелос, изглед от изложбата, 2019 ©Г. Лебран

Проекти, отново свързани с Балканите? 

Да. Приемам „Мелос“, проект който развивах от 2006 г., та чак до 2012 г., за ключов в изграждането ми като фотограф. Той ми позволи да срещна изключително интересни хора и даде желанието да продължа да изследвам региона. В момента работя върху проект, свързан със Сараево, който би трябвало да доведе другата година, ако всичко върви по план, до публикацията на фотокнига със заглавието Sarajevo Song. Текстът в нея ще бъде написан от местен писател, а аз ще добавя и по-детайлни описания към снимките. Предвиждам и друг проект, този път свързан със София и хората, които можеш да срещнеш на улицата, по баровете, кафенетата, парковете, млади и стари. Фотографията за мен е повод за срещи с хора, за общуване. Това ме вълнува. Във всеки случай през следващите 10–20 години смятам да продължа да обикалям Европа и най-вече източните ѝ части, на границата с Азия. Със съпругата ми имаме идеи да направим ателиета и работилници по фотография в различни краища, свързани с театъра като водеща линия. Представете си срещи с театрални трупи от затънтени краища на България, на Хърватия, на Македония, а защо не и от държавите в Северна Европа, които говорят за любовта към тези места, за култура, за Европа.

Вярвате ли в общия проект за Европа? Можем ли да говорим за европейска идентичност?

Да, вярвам в европейската идентичност. Харесва ми идеята за свят без граници. Идвам от Сен Мало, град в Бретан, в който всяка година се провежда фестивал на писателите пътешественици и на който идват хора от четирите посоки на света. Тази отвореност към света, това смесване на културите, на идентичностите ме вълнуват. Европейският съюз е сложен проект, който се изгради най-напред върху чисто икономически основи и в който малките страни получават средства, давани от големите. Това е като семейство, което се подкрепя взаимно, но в което връзките могат да бъдат също много сложни. Но на моето ниво, когато правя проекти, свързани с културата, с идентичността, вярвайки в силата на изкуството да събира хората, нещата също могат да се случват.

Изложбата „Мелос“ на Гийом Лебран в Галерия „Синтезис“ в София продължи от 25 юни до 20 юли 2019 г.