Протестите в София срещу правителството продължават вече цял месец. Как изглеждат те през погледа на един участник, който едновременно с това е активен фотограф? Как виждате протестите през обектива?
Зависи от фотографа. Такива масови прояви изкушават към панорамни снимки. Лично за мен такъв вид снимане се нарича редундантно (възпроизводимо) и няма собствено фотографско предизвикателство. Освен това този протест е много особен. Той не е подобен на партийните митинги от 90-те години, а в него са включени индивидуалности, личностно различими хора. В този смисъл на мен ми се струва, че адекватното предаване на духа на тези протести е вглеждането в лицата на протестиращите, в индивидуалните им образи. Поне аз се опитвам да правя това.
Какво мислите за „красивото лице на протеста”? Съгласен ли сте с подобно твърдение?
Фотографията по начало има тази особеност, че тя естетизира обекта. Лицето може да не е красиво физически, но да е одухотворено и да има визуални свойства, които го правят изобразително красиво. Що се отнася до мантрата, че протестите са много красиви и много възпитани, тя започва постепенно да ме дразни, защото внушението е, че те са и беззъби. Аз не мисля така. Мисля, че има сдържана и култивирана, но все пак видима ярост в протестите. Опитвам се да предам и това.
Как, освен чрез лицата, улавяте духа на случващото се? Вглеждате ли се например в лозунгите, не са ли те ключ към протестната атмосфера?
Една история на протеста чрез лозунгите е също нещо много изкусително и много показателно. Сещам се за заключителните думи от прекрасната книга на Михаил Бахтин за Франсоа Рабле: тиранинът трябва да знае, че всичко, което върши, става пред очите на смеещия се народ на площада. Точно това се случва сега в България. Впечатлява ме контрастът между безизразното, каменно лице на премиера и ведрата светлина в лицата на протестиращите. Даже гневът им, даже яростта им са по особен начин светли и креативни. Така че историята на протеста чрез лозунгите би била много хубава. Сещам се веднага за един много хубав лозунг: Орешарски, ти не си Бетовен! Не се прави на глух!
Доскоро сравненията със старите фотографии сякаш навеждаха на мисълта колко много са се променили лицата на днешните хора, при това не към добро – станали са по-безизразни. А сега фотографиите улавят една невероятна промяна. Човек даже се пита дали това са същите хора, които познава и сред които е живял?
Да, така е, защото в масовото възпроизводство на образи непрекъснато се възпроизвеждат типове лица – на красивата и синеока блондинка с гладка кожа, която е допълнително изгладена чрез фотошоп и т.н. Налагат се такива образи. И когато погледнем неподправено на човека, оказва се, че неговото лице изглежда съвършено друго. Още повече, че в тези лица се изразява не някакъв естетически стандарт, а някаква особена духовност, особена духовна непримиримост. Една дълбочина на интелекта и чувството, която поставя редица визуални предизвикателства пред фотографа.
А децата? Те непрекъснато се появяват на фотографиите ви?
Снимам много деца. Аз гледам на децата, които присъстват на протестите, така: те от малки трябва да вкусят духа на бунта, духа на непримиримостта. Колкото могат, разбира се, те не могат да осъзнаят случващото се в пълнота, но трябва да знаят, че са свободни хора, че управляващите не могат да разполагат с тях както си щат. Искам да припомня какви деца бяхме ние. Аз бях дете, което беше мундщровано още като „чавдарче”, още в първите училищни години, че даже и от детската градина. И когато сега един несмислен ляв депутат упрекна родителите, че нарушавали правата на децата си, водейки ги на протестите, аз си спомних за едно стихотворение, което разбрах, че се е учило в детските градини през 80-те години и което звучи горе-долу така: Ти имаш обичана мама и тя е безкрайно добра, но тя е загрижена само за теб и за твойта сестра. След което се оказва, че има и друга майка с по-голям обхват. Стихотворението завършва така: Предел в обичта си тя няма, какво ли за нас не търпе, това е всеобщата мама, нарича се тя Бе Ка Пе. Така че децата биват възпитавани, но аз предпочитам възпитанието в свобода, възпитанието в артистичност, възпитанието във ведрост пред това казармено унифициране, присъщо за комунистическата епоха.
А другата страна на протеста? Колите на жандармерията, полицаите, които също се открояват на снимките ви?
Снимам жандармерията и полицаите, но ги снимам като контрапункт на протеста. Макар че в някакъв смисъл те са също потърпевши. Ето защо аз изпитвам дълбока симпатия към тях, към сдържаността им и към тегобите, които трябва да понесат. Но все пак това е репресивната машина, затова предпочитам да не снимам лицата им, да не ги индивидуализирам, да оставя в дефокус полицая. Като контрапункт, като символ, като смътен йероглиф на репресивната машина, която стои срещу протестиращите. Една вечер снимах фигура, направена от празните чаши за кафе пред парламента. Почти целият кадър е зает от фигурата от чаши, а в един ъгъл, притиснат, като сянка, стои полицаят.
Една от особеностите на този протест не е ли в това, че много от протестиращите снимат или биват снимани, без значение дали с фотоапарати или с мобилни телефони?
Това е болест на съвременността. Свръхинтензифицирането на производството на образи е много симпатично, но същевременно крие в себе си заплахата от банализиране на една толкова важна дейност, каквато е производството на образи. Аз мога да разпозная кога човек снима с мисъл, с желание да направи нещо уникално, да улови някакъв символ на протеста, и кога човек снима просто, за да документира, в което, разбира се, няма нищо лошо. Големият проблем, който е чисто художествен, е следният: как да снимаш артистично репортаж?
Как? Спонтанно или чрез пренареждане на случващото се?
Много е трудно. За мен поне е изключително трудно. Още повече, че разполагаме с големи образци – Картие-Бресон например. Изисква се особено премисляне на дълбинните основания на това, което се случва, и на начините, по които то може да бъде изразено не буквално, не драстично, а по-условно, чрез някакъв символ. Вижте, аз недолюбвам снимки, които въздействат чрез драстичността на случващото се. Известната снимка на голото виетнамско момиченце, бягащо след напалмовата атака, въздейства пряко, човекът, който спира танковете на „Тянанмън” – също. Тези образи са шокиращи, но на мен ми се струва, че по-трудно и фотографски по-адекватно е да се снима нещо, което означава друго нещо. За да се даде възможност на зрителя да участва в интерпретацията на образа.
А какво е мястото на разказа във фотографския репортаж? В репортажа винаги има разказ, не е ли така?
Да, разказ има, но фотографията е многолика. Винаги може да се каже, че в някой жанр не е така и ще бъде вярно. Лично аз обичам разказа във фотографията, макар че обичам и чисто абстрактната фотография, но предпочитам този разказ да не бъде задължаващ, тоест да може да бъде четен по различен начин от зрителя. Това е, към което се стремя. Не да диктувам на зрителя неговия прочит, а да му оставя пространство за разгръщане на собственото му въображение и на собствената му интерпретация.
Всеки протест има своята кулминация, ако се стигне до победа. Има ли снимка, която много ви се иска да направите?
Иска ми се да снимам себе си през февруари 1997 г., когато чух, че Николай Добрев е върнал мандата. Тогава заедно с проф. Атанас Стаматов, бяхме пред Университета, чухме новината и прегръщах толкова много студентки, че бих искал да бъда сниман в този момент!
Винаги си мислим за „деня след”, неизбежно е при подобни събития. Аз наистина мечтая за този ден. Не като фотограф, мечтая като човек за деня, в който нормалността ще се завърне в страната ни.
Въпрос на един ден ли е?
Не, не, разбира се. Самият аз – както и мнозина други – навярно сме имали подобно очакване, че демокрацията е състояние, което се постига и става необратимост. За добро или за зло, демокрацията е постоянно усилие, защото изкушенията са много. Защото това е такъв начин на съществуване на хората, в който задължителното е много малко и тогава нравствените устои стават решаващи. А нравствените устои на човека, както ни казват старите философи и богослови, за съжаление са твърде крехки.
Приемате ли тогава твърдението, че този протест е преди всичко морален?
Мисля, че това е отличителната характеристика на този протест. Усещането е за непоносимост, за това, че повече така не може да се живее. Ето защо ми изглеждат гротескни усилията на управляващите, които повтарят едно и също: увеличихме майчинските и паричните помощи за първокласници… Това говори или за някаква дълбинна тъпота, или е просто цинично. Тоест има нежелание да се чуе за какво става дума. Калин Янакиев много добре го формулира в една от статиите си: ние казваме на управляващите „не ви искаме”, те казват: „искаме да ви дадем еди какво си…” Говорим за съвсем различни неща, съвсем различни са нивата.
А какво мислите за забраните, които се налагат? Твърди се, че има натиск над телевизиите да не снимат протестите отвисоко, възможна ли е цензура над образите в дигитализирания XXI век?
Фотографията е цензурирана, тя е цензурирана даже законово – има законови забрани да снимаш хора без тяхно разрешение. Представете си колко комично би било да искам писмено разрешение от всеки човек, когото снимам на улицата! Ние често снимаме в Трънския край и си давате сметка какво би означавало да моля хората за подобен вид разрешение. Всеки възрастен човек би решил, че аз искам да го измамя или да му отнема имота чрез полагането на такъв подпис. Ако фотографите искаха разрешение за всяка снимка, тогава много от шедьоврите на фотографията просто не биха съществували. Това е сигурно. Фотографията е спонтанно улавяне на уникалния момент, на решаващия момент и тя не бива да бъде репресирана. Разбира се, всеки човек има лично пространство, но когато е на публично място, то границите на това лично пространство са стеснени. А що се отнася до институционалните забрани, то това е безсрамие. Работата на фотографа и на оператора в такива случаи е да пресъздаде онова, което се случва. И цензурирането е равностойно на цензурирането на текстове.
Вие снимахте ли февруарския протест? Как виждате разликата между протестите от февруари и юни?
Не, аз не споделях патоса на февруарския протест. Искам да подчертая, че двата протеста са много различни. През февруари имаше хора със скрити лица, хора с качулки, не защото беше студено, а защото профилът на хората беше друг. Освен това имаше разпознаваеми лица на говорители на протестите, представители на различни левичарски организации и чегеваристи, които дефилираха из медиите. Те дефилираха непрекъснато, макар че не бяха в състояние да формулират нищо определено, нищо що-годе ясно като искане. Защото искането да няма партии е абсурдно. Това е някакъв идиотизъм. Партийната политическата система сама по себе си не е нещо лошо, защото в обществото има групи с различни интереси, които се защитават от различни организации. Въпросът е, че конкуренцията трябва да бъде конкуренция на идеите, на моделите за управление на държавата, а не да се превръща в партизанщина, което е лошото. Не може просто така да се отхвърля партийната система. За мен подобни идеи са аналогични с онова, което се случи при завръщането на Симеон Сакскобургготски. Тогава той се появи във фигурата на цар. Неговото скрито послание беше: „Аз съм цар”, без обаче той да довърши цялата фраза, която гласеше: „Аз съм цар, а вие сте поданици”. Защото ако няма поданици, няма и цар. Ние бяхме поданици 45 години на комунистическата държава, решихме да бъдем граждани и изведнъж се появява някой, който ни каза: „Извинявайте, вие пак трябва да бъдете поданици!”
Ето защо нямах интерес да снимам лицата, които виждах на февруарските протести. Тези разкривени лица. Фотографът, освен че е фотограф, все пак е и човек – със свои предпочитания и вкусове. Не изпитвах никакво желание да правя портрети и на говорителите на този протест.
Сега иска ли ви се да направите портрет на някого от протестите?
Очаквам случайността сама да изникне пред мен. Винаги има изненади. Например снимката, която избрахте за Снимка на седмицата в Портал Култура, стана съвсем ненадейно. Вървяхме към парламента и в градинката пред Военния клуб едно момиченце започна да се катери над шахтите на метрото. Аз се фокусирах на някакво място, където очаквах тя да се обърне, в този миг бащата се усмихна симпатично, момиченцето замаха с байрачето и снимката се получи. Изкушението е да предугадиш какво се случва.
Сюзан Зонтаг казва, че с времето остава твърде малко от емоционалния заряд на една снимка. Какво ще остане от огромния фотографски архив от тези протести?
С времето снимката, разбира се, променя знака си. И когато говоря за безкрайната интерпретативност на фотографския образ, имам предвид точно това. Че следващият зрител ще забележи нещо друго в снимката, не това, което виждаме ние. Не мисля, че бъдещият зрител на тези фотографии ще види емоционално същото, както аз, който съм го преживял. Това е характеристика на фотографията и тя не може да бъде променена. Архив ще остане. Въпросът е там, че при свръхпроизвоството на образи, в резултат и на новите технологии, става много трудно селектирането на малкото стойностни снимки от огромния масив на редундантните снимки. Пак казвам, това е характеристика на фотографията. Купих си албум на един от най-симпатичните ми фотографи – Джани Беренго Гардин, който съдържа 250 снимки. Знаете ли от какъв масив са подбрани тези 250 снимки? От 1 млн. 125 000 кадъра! Робер Доано има архив от 400 000 кадъра, при условие, че те снимат на лента. Представете си при дигиталното снимане какъв масив от снимки се създава. Още повече, че зрителят не може да гледа безкрайно. Лично аз, дори при усилие, не мога да разгледам внимателно повече от 30-40 снимки. А прелистването от снимка на снимка е несериозно.
На Орлов мост преди няколко вечери младежи бяха извадили екран, на който вървяха снимки от предишните дни. Край парламента друга група застана в ръце с фотографии от протестите в Истанбул. Обичайно или необичайно е протестиращите да гледат снимки от протестите? Може би хората искат да се видят заедно като общност?
Малко необичайно е. Но замислете се: след като участваме в протестите, всички бързаме за вкъщи, за да видим новините за протеста по телевизията, в известен смисъл да видим себе си, репродуцирането на случилото се. В такъв свят живеем. Спомняте си, че войните в Ирак до голяма степен бяха и телевизионни войни. Има някакво дублиране на света, но винаги е било така. Старата живопис е правила същото дублиране и идеализиране на изобразявания човек.
Проф. Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен), на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена), Ерфуртската академия на науките и Берлинското научно общество. Автор е на книгите: Неписаното учение на Платон (1984), Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Ренесансът на дванадесети век: природата и човекът (1991), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Две университетски лекции (1997), Кръговрат на духа (1998), Нощта през Средновековието (2000), Loca remotissima (2007). Има четири издадени стихосбирки: „Пясъчен хълм” (1999) „Пастир на думи” (2000), „Прозорец на Север (2002) и „Сбогуване с предмети и други живи същества”(2005). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин, Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Марсилио Фичино, Братя Грим и др. Активно се занимава с фотография и води курс по философия на фотографията.
