0
5964

Фотографът поет

Петър Папакочев повече прилича на фотограф поет. Художник, вярно, но който като художник е именно поет, а неговите снимки са неговите стихотворения…

„През 1947 г. става един от първите носители на званието „Фотограф-художник“, съобщава скромното експозе, представящо живота и най-вече творчеството на един забележителен български фотограф – Петър Папакочев (1913–1997). Поместено е в албума „Паметта на светлината“, където са публикувани „над 300 черно-бели студийни фотографии на знакови представители на българската наука, култура и общественост от периода 1948–1997 година“. Снимките са забележителни, запечатаните на тях лица – впечатляващи, майсторството на фотографа – изключително. Признавам, че докато го разглеждах, си мислех, че популярното твърдение за това, че в България нямало аристокрация всъщност не е вярно – има български аристократи, можем да ги наречем аристократи на духа и голяма част от тях са преминали през ателие „Фото Папакочев“ на ул. „Бачо Киро“ 2 в София. Това ателие Георги Лозанов нарича „една от мощните работилници за звезди в страната“, а Кръстан Дянков сравнява вълшебникът, свещенодействал вътре, с Юсуф Карш – канадецът от арменски произход, заснел едни от най-прочутите личности на ХХ век. Но ако Карш е по-скоро фотограф театрал, то Петър Папакочев повече прилича на фотограф поет. Художник, вярно, но който като художник е именно поет, а неговите снимки са неговите стихотворения…

Стихотворения, но не еднакви. Човек, като му речеш портрет, си представя нещо винаги едно и също, едва ли не снимки за паспорт, докато портретите-стихотворения на Петър Папакочев са в различни жанрове. Снимките му са поетични късчета действителност, всяка от която препраща към особен начин на пресъздаване, към особен художествено-поетичен похват. Струва ми се, че бихме могли да ги разпределим в три категории: балади, сонети, станси.

Балади

Определят като едно от най-специфичните качества на баладата фантастичния сюжет. И някой педантичен догматик, стъпил уверено на тази характеристика, сигурно веднага би възразил: „Какви балади те гонят тебе, бе, аланкоолу, та нали неотменим атрибут на фотографията е, че тя не може без обект – за да има снимка, трябва да има обективна действителност, която да бъде снимана!“ Да, строго погледнато, прав е, ала от гледна точка на художеството нашият догматик фатално греши. Защото – ако и ние стъпим на фантастичното като характеристика, ама не като него праволинейно, а по-гъвкаво и елегантно, бихме могли с убеденост да кажем, че всички снимки-портрети са фантастични, понеже изпълнението им фантастично. Естетически фантастични сиреч. Това, първо. Второто е, че има един маниер Петър Папакочев, благодарение на който той успява да извади реалността пред скоби и да изяви във фотографията тъкмо поетичността на баладичното. Имам предвид похвата да поставя своите герои по диагонал на снимката, което – съгласете се – не е нещо, което ще срещнете на улицата. Повечето от снимките му са такива, вероятно ги е правил в един период, когато е искал обективът на сивата действителност вън да противопостави романтичната образност в ателието. Екатерина Гаджева отбелязва именно това: „В годините, в които в духа на социализма се налагат като всеобщо изискване скромността, простотата и липсата на индивидуалност, фото „Папакочев“ предлага точно обратното – полъх от западния свят, мода, изящество, стил, суета“. Макар че аз бих заменил изредените пет определения със само едно – легендарност. С фотоапарата си Петър Папакочев създава легенди и това може най-ярко да се види във великолепната снимка на Георги Аспарухов-Гунди, може би една от най-скъпите български снимки, продадена на благотворителен търг за 10 000 евро. Поетът фотограф по някакъв почти пророчески начин е предусетил съдбата на фантастичния футболист, за когото наистина има сътворена балада – „Балада за Гунди и Котков“, написана след трагичната катастрофа на 30.VI.1971 г. от македонския музикант Наско Джорлев. От портрета ни гледа сякаш същество не от този свят – ефирно, въздушно, лазурно. Все едно безплътно: в погледа на Георги Аспарухов се чете някаква отвъдност, някаква неземност, която го превръща в нещо митично, невъобразимо, непредставимо. Той е дух преди да стане дух, привидение преди да стане привидение, спомен преди да стане спомен. Легенда, истинска легенда, легенда приживе. А белият фон е небето, на което Гунди се е възнесъл направо от ателието на ул. „Бачо Киро“ 2. Подписът-марка долу удостоверява, че въпреки цялата ѝ мистичност, тази фотография е реална, тази фотография е действителна и материална, все пак материална. Тя си има майстор, има си демиург, творец, нарича се Петър Папакочев.  Той е създателят на снимката стихотворение, на снимката балада…

Сонети

За сонета казват, че бил „строга поетична форма“ – 14 стиха, стриктни рими, обикновено с любовно съдържание. Най-известните сонети са тези на Петрарка за Лаура и на Шекспир за Смуглата дама. Жанрът се е превърнал в протежение на вековете в еталон на (конкретно) западната лирика; почти няма поет от нашия свят, неизпробвал силите си в сонета, особено в класическите времена на лиричното. Вземайки тази особеност на сонета – строгата форма, бихме могли да кажем, че портретът, изпълнен фронтално срещу зрителя, в анфас, е съответен тъкмо на сонета. Петър Папакочев има доста такива снимки – макар и по-малко от баладичните, като любопитното е, че предпочита този формат за фотографиите на писателите, поетите, журналистите (с малки изключения – Чудомир, Димитър Мантов, Антон Антонов-Тонич). Виждаме Дончо Цончев, кръстосал ръце, вперил самоуверени очи в обектива. Константин Петканов е хванат в неговата благочестива непримиримост срещу всяка несправедливост – погледът на автора на „Морава звезда кървава“ е едновременно благ, хрисим, кротък, но и упорит, устойчив, почтен. За разлика от него Петко Бочаров сякаш ще влети във фотоапарата, толкова е устремен напред, независимо че е подпрял главата си с лявата си ръка. Вдигнатият нагоре показалец предвещава онова знаменито „Да, ама не“, с което той стана известен на мало и голямо в ранните години на демокрацията. Александър Бешков пък гледа предизвикателно – четем в очите му мъдрото „слово на Бешков“. И в четирите снимки можем да открием любовно съдържание – Дончо Цончев към себе си, Константин Петканов – към истината, Петко Бочаров – към неизвестното, Александър Бешков – към своя баща. Но като че ли най-съответна на сонета като строга форма, макар и без любов, а по-скоро със злост, е снимката на Богомил Райнов. Жесток сонет, така бих я нарекъл: Богомил Райнов гледа с погледа на екзекутор, все едно Александър Жендов по неведом начин внезапно се е въплътил отпреде му. И затова е, длъжен е да бъде намръщен, строг, безмилостен. Безпощаден и брутален. Петър Папакочев гениално е уловил тази ожесточеност, с която познавалите го помнят Богомил Райнов; ожесточеност, която скършва не една или две съдби. Няма любов в този портрет-сонет или – ако има – това е любовта към властта; опиянението, че можеш всекиго да сравниш със земята. Не съм виждал друга снимка толкова честна със своята неподправена откровеност.

Станси

Стансите водят своето начало от трубадурската поезия на Прованс, специалистите определят като техен характерен признак завършената формална независимост на строфите една от друга – всяка е цялост, няма преноси, няма анжамбмани. Димчо Дебелянов има стихотворение с такова заглавие: „С нечути стъпки в тъмен край отмина…“. Много от снимките на Петър Папакочев са точно във вид на станси, още първата, подредена в албума, е такава – Панчо Владигеров е седнал пред своя роял, в дясната си ръка държи писалка, с лявата разглежда нотни листове. Изобщо трябва да се подчертае, че музикантите са любим обект за снимане в ателието на „Бачо Киро“ 2, забележителна е снимката на Панчо Владигеров и Парашкев Хаджиев, насочили поглед към нечия партитура – била на единия, била на другия, била на някой трети. Стансите-снимки винаги изобразяват личността с нейното, така да се каже, оръдие на труда: Васко Абаджиев, Стефан Басмаджиев и Петър Христосков с техните цигулки, оперните певици Елисавета Йовович-Ковачевска, Райна Стоянова, Павел Елмазов и Таня Цокова в сценични облекла, Вера Кирова и Нора Ковач с балетните си костюми… Фотографът сякаш иска да изтъкне, че тъкмо в своето амплоа на артисти те са докрай завършени, докрай изпълнили себе си. В тази връзка особено показателни са снимките на народни певици и певци – всички в народни носии: те не се мислят без тях, не могат да си се представят без тях. Донякъде така е и при артистите: Георги Попов е в ренесансов костюм, Апостол Карамитев във военна униформа, а Николай Динев и Любомир Димитров чак оформят сцена – първият в нацистки кожен шлифер е насочил пистолет към слепоочието на втория. Но май най-стансова е снимката на знаменития комик, цирковия артист Тодор (Тошко) Козарев: поставил закачливо е пръст пред устните си, с характерна шапка, която – както и главата му – е цялата искряща в остри светлини. Това е знаменателен образ: изкуството прави човека да свети, а човекът, занимаващ се с изкуство, е свет(ъл) човек. И той заслужава да бъде възпят със стих и снимка…       

Да, фотографията може да бъде поезия, портретите на Петър Папакочев го доказват…                                          

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияПолитическият театър и геноцидът
Следваща статияЗа Гертруд Каудерс, Манделщам и силата на изкуството