0
1244

Фрагменти

Цанко Серафимов, „Горчивите корени на кипариса“, издателство „Орбел“, София, 2020 г.

УВОДНИ ДУМИ

Интернет пространството се превърна в една катедра, от която всеки може да огласява своите умности и да помпа самочувствие. По-интимен кът е „пощата“, където събеседникът е един… В продължение на осем години (2011–2018) с мой скъп приятел, интелектуалец от висок ранг (литературовед, философ, културолог), водехме според мен смислена кореспонденция. Почти всеки ден. По всички въпроси, които ни вълнуваха. Той обикновено изпращаше своите писма сутрин, а аз сядах пред компютъра след полунощ…

След един инцидент със здравето ми кореспонденцията ни стана по-вяла, по моя вина, разбира се…

Неотдавна надникнах в „чекмеджето“ с писмата и полюбопитствах да видя написаното в годините назад. Оказа се, че се е оформил един своеобразен портрет на изминалото време – и с обществените проблеми, и с личните вълнения, пристрастия, убеждения, вкусове, разочарования, отчаяния, надежди…

Разбира се, изваждането на показ на откровения, които съм имал нужда да споделя с моя приятел и съмишленик, е дело рисковано…. Но като всеки, обречен на изкушението да осъществява себе си чрез писането, не се страхувам да поканя читателя на една разходка из лабиринтите на своята душа, където се чуват пулсациите на сърцето и дисциплиниращите сигнали на ума…

Заповядайте…

* * *
Текстът на Примо Леви и твоята приписка към него навеждат на сериозни размисли. Адресът – нашето безнадеждно време – е точен. И призивът да вървим изправени, въпреки че някаква огромна тежка желязна лапа ни натиска на врата, трябва да приемем с надежда, че можем да намерим сили да отскочим от дъното, съхранили в себе си човешкото достойнство… Искам и аз да вярвам, че все пак ще имаме повече поводи за оптимизъм… 

* * *
Няма да загинем като народ. Имало е далеч по-тежки катастрофи, робства… И българинът е възкръсвал от пепелта. Няма как да няма здрави родитбени семена сред тези няколко милиона. Всеки от нас познава поне по няколко души, които държат жива надеждата. По-скоро ще тръгнем към пробуждането! 

* * *
Интересно интервю с Виктор Ерофеев. Вероятно тая Русия ще остане същата ненаситница за чуждото и в бъдеще. Тежкò на държавици като нашата, които са обречени да ѝ сърбат попарата. А още по-страшно е за украинците. Но те явно са по-стойностен народ. След толкова столетия руски гнет, днес имат дързостта да се обърнат към Европа. Както се видя, на сегашните избори 70% от избирателите са предпочели партии с ориентация към европейските ценности. 

* * *
Припомних си голямата заблуда „1989“.

Много надежди бяха пропилени. Но поне е сигурно, че комунизмът няма да се върне. Тъжното е, че повериха държавата на разбойници, некадърници, нагли кариеристи. Гледах тези дни един филм на Георги Лозанов. Д-р Любомир Канов каза в прав текст, че хора като него, които биха помогнали на страната, бяха отблъснати, интелигенцията беше изтласкана на бунището. Ако във Великото народно събрание имаше писатели, учени, сега из парламента пъплят недодялани физиономии с тъпо изражение на лицата – неизвестни дори в родните им места.

И все пак надеждица има – и тя е при обикновените хора, хората със здрав инстинкт за самосъхранение…

* * * 
Убийството на Немцов разтърси света, но всъщност не изненада никого. Това наистина е началото на държавния терор срещу гражданите – онези, които се борят срещу порядките в Русия или не ги одобряват. В Русия те са малко. Както казва Немцов в едно от интервютата си, руският народ е в дълбоко наркотично опиянение. Гьобелсовата пропаганда на Путин си е свършила работата.
От Немцов трябва да запомним следния съвет, даден в едно интевю пред българско издание – с Русия трябва да водим политика, подобна на финландската: да поддържаме, ако е възможно търговски връзки, но да избягваме стълкновения от всякакъв характер. Когато край оградата на къщата ни снове освирепяла глутница вълци, трябва здраво да залостваме вратите на овчарника. 

* * *
За себе си избрах следните изречения на Дюренмат: „Няма промяна на обществото без промяна на човека. И тъкмо това е трагедията: ние можем да променяме обществената система колкото си искаме, но, тъй като човекът е все същият, получава се все същият фатален резултат“.

* * *
Приятелю, моля те да прочетеш това мое тристишие; то е моята реплика по повод на твоето отчаяние заради жалката ни човешка орис:

Изгубил ум в нелепия кошмар,
последната надежда сам събудих –
във тебе, водно конче, аз се взирам!…

* * *
На срещата в Гданск по повод 70 години от края на Втората световна война полският президент Коморовски казва: „… краят на войната не е донесъл свобода на Източна Европа, защото страните са били подчинени „против тяхната воля“ на Съветския съюз“. С други думи – развитието и на България беше спряно за 45 години+25… На 9 май би трябвало да се спуснат черни знамена в Източна Европа… 

* * *
В съгласие съм с Ницше, че „патетичното се понася само в изкуството; живият човек трябва да е скромен и не прекалено шумен“, както и че: „… страданията и лишенията нарастват с културното развитие на индивида; долните слоеве са най-безчувствени“.

* * *
Току-що гледах едно видео, изпратено ми по фейсбук от моя позната, която живее в  САЩ… Кадрите са от земетресението в Непал. Няколко младежи с нокти и зъби изваждаха и изхвърляха камъни и пръст от някакъв ров. Скоро след това се показа някаква главица на дете с пухкава косица… След няколко минути те успяха да извадят от затрупалите го руини живо едногодишно момченце, посивяло от прах, загубило гласа си от сполетелия го ужас… Това е малка човешка общност, която се е формирала в един критичен момент и която дава искрица надежда, че поне инстинктът на човека за опазване на своя вид е жив… Оцелели като вид, дано всеки си намери онези себеподобни за формиране на своята общностност от човеци с „духовно сходство“… 

* * *
Много ми хареса картината на Гоген, на която са изобразени събирачи на сено… 

* * *
Писмата ти отново са повод за размишления върху писаното от велики умове… В моите тефтери ще си запиша и: „Самотата е жребият на всички духовно извисени люде“ (Шопенхауер); „Който ни разбули тайната за същността на света, ще причини на всички най-голямо разочарование“ (Ницше); „Всичко, което човек си записва, съдържа някакво зрънце надежда, дори и да произлиза от отчаянието“ (Канети).  

* * *
Филмът за престъпленията на комунизма и нацизма, за приликите на двете тоталитарни системи, за тайните на германо-съветския заговор срещу останалия свят, за геноцида в СССР над собствените народи, за Холокоста, за политическото и военното противостоене по време на Студената война, за рухването на комунистическите режими в Източна Европа и т.н. трябва да се излъчва периодично по най-гледаните телевизии. Нравът на днешните водачи на Кремъл е замесен със сталински квас. Руската пропаганда продължава да внушава, че войната е нещо естествено и руснаците трябва да имат готовност за това. Парадът на 9 май е доказателство за това… 
Неслучайно и Йосиф Бродски напомня за престъпната същност на комунизма…

* * *
Арменците наистина са жизнен и достоен народ, въпреки гоненията и изтребленията, на които са били подложени от векове. Оцеляха, запазиха своята идентичност и при свирепия съветски комунизъм… Тъжно и жалко е, че и те, и ние бяхме слуги на господари, които стоят толкова ниско като морал. Скоро излезе една книга на Илия Бешков – „Черната тетрадка“, в която е поместен за пръв път негов дневник от 1950 г., в който дава своя оценка на Русия и на руснаците, която би ужасила с верността си и днешните наши рубладжии. Ето няколко реда: 
„Дарът Божи изисква боязън и смирение, а русинът е годен за животински страх и дързост. „Ради Христа“ – казва вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си приятел, взема му часовника и заминава. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, за да се похвали с него, със сълзите си, с „голямата“ си съвест, да се похвали и то пред целия свят със своята мерзост, с безкрайната си богата „душевна“ амплитуда. Това е огромното туловище на руския ихтиозавър с мъничка глава – ехидна и зла…“
„Духът, плътта и същината на Русия е Толстой. Аристократ, мужик, граф. Християнин, който мрази Бога и човека от сатанинска гордост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то срещу целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, дълбоко и всестранно порочен, всмукал в себе си цялата земна жизненост, лишен абсолютно от небесен дар, този „човек“ стана писател с чудовищна упоритост от завист към Шекспир, Сервантес и… Омир (дори), от завист към Новия завет и лично към Христос – този човек изгради своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от руската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за вечни времена.“

* * *
Ако на граф Игнатиев работата му е била да прокарва руската политика, тъжно е, че българи като Найден Геров и Евлоги и Христо Георгиеви са били откровени руски агенти. И още стотици други, „учили“ в Русия – оттогава до днес. Любен Каравелов преминава на „просветителски“ позиции, когато му спират паричния поток от Русия… А на погребението му в Русе, като знак на признателност за вярната служба, руска почетна рота съпровожда ковчега му на траурната церемония… А документите на БРЦК са предадени на турската власт от сръбски агент, който ги получил от жената на Каравелов… Именно тези документи съдиите размахват пред лицето на Левски, за да го съкрушат морално като българин… Гнусотия! 
Под „ръководството“ на граф Игнатиев в Цариград е убит и българският дипломатически представител д-р Христо Вълкович, провеждащ политиката на Стамболов спрямо Турция… Конкретна причина за атентата, извършен от екзекутори, изпратени от Наум Тюфекчиев, е че той успявал да възпира преминаването на идващи от Русия на път за България руски агенти… И т.н., и т.н….         

* * *
„Сняг“ – великолепно стихотворение на Атанас Далчев:

Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.

Снегът в моето детство наистина беше бял. И сега е бял в моята долина. Зимата там е красива, красива…

Но аз не съм написал нито едно стихотворение за снега – и някога, и сега… Защото в детството ми снегът за мене бе едно огромно усилие. Когато построиха родителите ми новата къща (в която и ти си бил) бях във втори глас. Училището бе в старото село, което е на около два километра, и всеки ден изминавах това разстояние пеша, сам, защото в сегашното местонахождение на селото имаше само 3-4 къщи и нямаше други деца. И трябваше сам да пробивам път, затъвайки понякога до кръста в натрупалия 50–70 см сняг. 
Пристигах на училище за първия час, капнал от умора и мокър до кости… Понякога влизах в двубой и със зли кучета, от които се отбранявах с тояга, която не пропусках да нося със себе си… Поради тези тежки изпитания в снега изгубих интерес към детските пързалки… Бях много щастлив, когато температурите падаха много и снегът замръзваше – тогава ходех по него без да затъвам и придвижването до училище беше лесно и приятно. 
Да, и сега има бял сняг в моята долина. И на оня хълм, където ще се преселя завинаги, всяка зима навалява бял сняг. Пухкав, едър, кротък… 

* * *
Уникална снимка – Георги С. Раковски в бял костюм и папионка. С такава визия той се е явявал пред европейците, за да им бъде внушено, че този неизвестен за тях балкански народ не е само от овчари, орачи и копачи, облечени във вонящи кожи, както ги описва един гръцки охридски архиепископ. И за да ориентира европейците къде живее този български народ, той се представял с името Георги Македон…

* * *
Честит 24 май!

Картините, които си ми изпратил, наистина създават усещането за СВЕТЪЛ ДЕН. Благодаря!!!

* * *
Напълно съм съгласен с думите ти: … Остават книгите, чашата вино, едно добро приятелство, мисълта за хората, които обичаме, слънцето над главите ни…

* * *
Приемам за свои и тези истини:

Атанас Далчев:

Ний непрестанно мрем и бавно чезнем…
докле изчезнем най-подир съвсем.

Ал. Геров:

Живей със простота насъщна,
с парчето хляб, със пролетта,
със въздуха, що те обгръща,
и слънчевата топлота.

Р. Ралин:

… и се снишават мойте рамене…

* * *
Приятелю, здравей! 
Благодаря за статиите, които си ми изпратил – и за „Изкуството на развалата“, и за „Обезглавяването на българската интелигенция“. Именно поради това обезглавяване България и до днес се движи като обезглавен кон в покрайнините на ранчото Европа. Кон, който най-вероятно ще рухне, облян от собствената си кръв. Освен ако не се намерят изкусни хирурзи да му присадят умна глава… 

* * *
С Емили Дикинсън ще „разговаряме“ специално. Благодаря ти, че ми „устрои“ нова среща с голямата поетеса.  

* * *
И за какво ли са всички тези вълнения, които ни обсебват всеки ден? Направих експеримент: попитах няколко души на различна възраст знаят ли имената на своите прадядовци и прабаби и къде са погребани, посещавали ли са поне един път гробовете им. Никой не знаеше имената им. Предполагаха, че са погребани еди-къде си, но никога не са стъпвали на гробовете им. Ами щом нашите преки наследници няма да проявят поне любопитството, че е имало такива хора, на какво да разчитаме? Може би ни остава само заблудата, че драсканиците, над които си потим мозъците, ще ни надживеят?… 

* * *
Мисълта на Песоа: „Нищо няма да остане от ползвалия чувства и ръкавици, от говорилия за смъртта и местната политика“, е една голяма истина, която, адресирана към историята на нашето земно битуване, води до отчаяние. Какво безсмислие е животът… 

* * *
Виж това кратко мое стихотворение:

ПО РЕМАРК

Искам да съм
камък
растение
животно.

И човек – ала
човек, който не знае
че цяла вечност ще дъвчи
горчивите корени на кипариса –
забодена над главата ми свещ,
която вятърът иска 
да духне.

* * *
Пак минава полунощ. Пак съм с картините и стиховете, които си ми изпратил. Благодаря!!!

Прибавям в папката си още две изречения от Камю:
„Усещането за безсмислие може да порази всеки човек на завоя на някоя улица.“
„Ако светът бе ясен, нямаше да има изкуство.“

Цанко Серафимов е роден през 1951 г. в гр. Гоце Делчев. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. От 1993 до 2002 г. е издател и редактор на сп. „Македония” – издание за история, политика и култура, разпространявано сред българската диаспора по света. Автор е на историко-публицистичните трудове „Енциклопедичен речник за Македония и македонските работи” (2004, 2017), „Речник на признанията за моето българско време или щрихи към македонската орис” (2016), както и на литературните портрети „Биографии на писатели или стълбове на българската духовност”(2005) и студията „История славянобългарска” – манифест на новото време” с адаптация на Паисиевия труд на съвременен литературен български език (2017, 2018). Пиесата му „Лето 1014-то. Манускрипт за времето на цар Самуил” е поставена от Иван Кондов в Благоевградския театър (1986). Автор е също на стихосбирките „Река” (1978), „Пътуване към камъка (1993), „Събуждането на тревата” (2002), „Дъждът на буквите (2002), „Врата към светлината” (2003), „Съдът на мъртвите” (2003), „Отвъд оградата на самотата” (2005), „Почти сбогом” (2011), „Къща върху пясък” (2013), „Закъснял живот” (2015), „И все пак…” (2017), „Ранени песни. Избрани стихотворения” (2018).