0
870

Фрагменти

Само при внимателно изградената монолитност на погледа имаш точен поглед върху езика.

Само постигнатата и култивирана простота, усетът към детайла и владението на езика правят произведението значимо.

Само когато въображението се е превърнало в достоен интерпретатор на истината сме изцяло под властта на творбата.

Съдържанието и формата са единен процес. Само доброто съдържание притежава оригинална форма.

В младостта възприемаме присъствието си в литературата малко като шоу. Като всеки млад човек и мен ме увличаха шумните общувания, а тогава те бяха в повече. Владееха ме в изобилие измамните неща: показът, похвалите, самонадеяността, тоест, дяволското в нас. Но когато всичко това отиде по вятъра и се събрах в себе си, вече знаех, че писането е историята на живота като лично преживяване, че мога с повече воля да превърна житейските си преживелици в градивен материал. Или, както ни подсказва Ъпдайк: ”Най-важното за писателя е да може да овладее собствения си образ, зависим в действителността от хиляди случайности.”

Поезията трябва да следва само животът на душата, преизпълнен с дълбоки процеси и преживявания. Друг път няма.

Разбирам писането като активизиране на зрителната памет и владеенето на езика. Но и на някакво магическо основание…

Всяко талантливо произведение е авангардно.

Животът ми е достатъчно дълъг, за да се нароят у мен рояци творчески имена, превърнали се неволно в постоянно задочно общуване.

Когато писането е на нивото на Ингер Кристенсен, Исмаил Кадаре, Томас Транстамьор или Амос Оз, има ли значение мащабът на страните и езиците?

За културата ни не съм песимист. Въпреки неугледната ни политическа и социална картина, колко динамични имена с ума и таланта си непрекъснато ни изненадват и тонизират.

Бях току-що приет в СБП и за моя изненада още при първото събрание на „Секция поети” бях избран заедно с Александър Геров и младия тогава Георги Борисов в ръководството на секцията. Трябваше периодично да се явяваме и отчитаме при главния секретар на поезията. С десетилетия не бях се докосвал до истинската същност на този Съюз и с недоумение наблюдавах деспотичните взаимоотношения между началници и подчинени. Така изглеждаха и нашите сбирки. Началникът седеше строг и назидателен зад мащабното си бюро, а ние по-ниски от тревата, смирени и немеещи на дивана отсреща. Не мислех изобщо за собственото си положение, нито за това на младия Борисов. Все пак бяхме новобранци в тази литературна казарма. Но онова, от което изпитвах срам и което не можех да проумея, беше тази идиотска подчиненост на поет като Александър Геров, макар и да бях наясно, че в един посредствен режим посредствеността е всевластна…

След изпиване на чашата с отрова Сократ пренебрегнал смъртта, отпратил жената и децата си в съседната стая и седнал сред учениците си да беседва… да продължи да мисли.

Щедростта обяснява всички останали качества на човека.

Всеки от нас става Човек, когато протестира срещу всичко, което руши човечността му, когато усети, че е станал частица от заобикалящата го нелепост.

Има мъчителни моменти в късната възраст на човека, когато силно усеща своето положение и участ и се чувства напълно безпомощен, сам, съвсем сам…

Биологичното време е жестоко и безпощадно.

„Старост-нерадост”, казваше на старини баща ми.

През есента на 2004 година, в един от първите дни на октомври, попаднах съвсем случайно на любопитна експозиция из етажите на Културния център „Жорж Помпиду”, разказваща влиянията, които парижките художници са изпитвали в различните етапи и течения. Между всички представени примери най-любопитен ми беше случаят с влиянието на Пикасо от Брак. Изложените за сравнение картини на двамата именити художници бяха в духа на кубизма, с проникването в структурата на нещата, с непривичния им разпад на отделни елементи и части и преминаването им в друго измерение. В някои от Пикасовите картини влиянието беше наистина смайващо. Експерименталната стихия на Пикасо е необятна. Но експерименталният взрив, началото, дори и при него е на Брак.

Според Борхес обезсмъртяването приживе на нечие творчество е предразсъдък по простата причини, че ние нищо не знаем за бъдещето, освен че ще се различава от настоящето.

Какъв парадокс: творчеството на низвергнатата, унизена и доведена до трагичен край Марина Цветаева днес четем в академично, прецизно, прекомерно подробно издание, ведно с черновите и дори с тълкуване на зачеркнати от нея редове и думи.

Книгите живеят по-дълго от своя автор и са безусловно възмездие, което никой никога не може да заличи.

„Старецът и морето” на Хемингуей е пулсираща проза, ако се замислим за туптенето на истинския, напиращ живот.

Често попадам на текстове с неимоверно усложнено писане, за което е нужно наложително разшифроване, елитарни и пласирани с маниерност и високомерие. Към подобни текстове изпитвам неприязън и са ми дълбоко противни.

В писателските среди бях непрекъснато принуждаван да си създавам най-различни тактики, за да бъда оставен на мира.

Старая се да сдържам чувствата си, но длъжен ли съм да търпя обиди?

Изгубилият себе си човек е готов да се превърне в роб, в жертва.

Властта е явление, което смила и обезобразява човека.

Едно от нашенските нещастия е, че всеки, който систематично се появява на телевизионния екран, дори и най-баналният, се превръща в публична личност.

Чета в интернет биографиите на поетите като фантастични четива.

Габриел Гарсия Маркес: ”Боя се от критици, които биха се впуснали да обясняват и хвърлят светлина върху всичко, дадено ми от интуицията”.

Изкуството е недостъпно за невежия.

Осип Мандалщам: „Моите читатели са хората, които притежават моята култура.”

Дарбата и страданието са почти едно и също нещо.

Иван Теофилов е роден на 24 март 1931 г. в Пловдив. Завършва гимназия в родния си град през 1949 г. и ВИТИЗ през 1955 г. Бил е драматург и режисьор в театрите в Русе, Силистра, Бургас, Сливен, както и в Централния куклен театър в София. Специализирал е в Чехословакия. От 1962 до 1978 г. е драматург в Централния куклен театър. Автор е на стихосбирките Небето и всички звезди (1963), Амфитеатър (1968, 2001), Град върху градове (1976, 2001), Богатството от време. Избрани стихотворения (1981), Споделено битие. Стихове (1984), Да (1994), Геометрия на духа. Избрани стихотворения (1996), Монолози (2001), Сън или надмощие (2004) и множество пиеси за възрастни и деца. Теофилов активно се занимава и с преводаческа дейност. Негови драматургични и поетически произведения са превеждани на английски, испански, полски, сърбохърватски и други езици.