2
1831

Фрагмент за Великия инквизитор

glazunov54.jpg  3333
Иля Глазунов, Ф.М. Достоевски. Нощ. 1986.

 

Не видях светлина по-светла от мълчанието, не чух дума по-съвършена от отсъствието на думите.

Абу Язид ал Бистами 

Идва миг, когато ужасът, който животът ни вдъхва, ужасът за неговия мрак, всемирен мрак, надхвърля всеки негов дар, всяко усещане за смисъла или ценността му. Това е мигът на искреността, мигът, в който приближаваме абсолютното не от суета или изгода, а от чиста искреност.

В кръчмата „Столичен град“ Альоша Карамазов се запознава със своя по-голям брат Иван, богоборец с изящни маниери и пламенно слово. По-големият Карамазов не отхвърля съществуването на Бог, а на сътворения от Него и оставен в плен на злото и болката свят. Страданието на невинните прави за него вярата в Бог неморална, а любовта към ближния, волен злодей или неволен съучастник в злото, невъзможна. Иван не отхвърля, че Бог има Своите основания да допуска и най-безсмислените и жестоки мъчения, за които разказва и които и днес пълнят криминална хроника. Той приема дори, че Спасителят ще изтръгне от бездната онази осанна на Господа, която ще събере във вечния живот палача и жертвата, ала отказва да се присъедини към хора. Скандалът на злото не може да служи на никаква, без значение дали земна или небесна, цел. Бъдещото щастие, тогава, когато Бог установи в края на времената установи „всеобщата храмония”, не ще може да изтрие и една детска сълза от цялата изстрадана на земята мъка и болка. А и да можеше, творението би станало само още по-чудовищно и скверно от това. Мнозина биха казали на Иван: стига, не прекалявай, та какво значение има такава нищожна дреболия като едно разплакано дете в съвършения всемир? Всеки който разсъждава така, е нравствен слепец, защото, неспособен с чувството си да се пренесе в това незначително плачещо създание, той не вижда в неговото страдание мотив за възмущение от Всемогъщата сила, която е дала живот на едно малко, неразумно и беззащитно същество, за да го унижи и накара да страда.

Всъщност атеистът Карамазов е много повече и по-дълбоко религиозен от мнозинството, които заявяват, че са такива. Въпросът за Бога не го оставя безразличен. Занимава го упорито, безпокои го непрестанно, измъчва го до полуда. И той бленува за един разположен по оста на истината – добротата – красотата и поддържан от Божията десница свят, ала честността го заставя да каже, че такъв свят просто не съществува, в противен случай той пръв на драго сърце щеше да го възпее. Възмущава се и се бунтува заради това, което най-страстно, но напразно желае. Богохулства и проклина, защото светът болезнено се нуждае от водителството на Духа, ала каквото и да твърди религията, той това водителство не го открива, него просто го няма. Разобличава творението като жестоко и сбъркано и заключава, че то не е трябвало и не трябва да съществува.

Присъдата на Иван е безапелационна, ала съвсем не е последната дума в напрегнатия диалог в кръчмата. Альоша, който в Братя Карамазови изразява добротата и простотата на вярата, не кори брат си за неговото безбожие, дори не му противоречи. Добре разбира, че именно отвращението от света такъв, какъвто е, карат Иван да отхвърли. Не търси и да оправдае Бог, само припомня, че може да прости Този, който, съвършено невинен, е дал Своята кръв за спасението на „всички и всичко”. Наистина, страданието на невинните е ненужно и по никакъв начин не може да бъде инструментализирано. Да, то толкова малко може да бъде обяснено и сведено така до нещо друго, че Бог, вместо да открие основанията за съществуването, сам слиза долу на земята и се натоварва с него на Кръста. Разумът на Иван прибързано извежда от скандала на злото провала на творението и абсурда на света, защото, ако светът действително беше абсурден, тогава просто нямаше да има скандал. Альоша стига до по-дълбокото и трагично прозрение, че скандалът на злото измъчва Бог, Който страда и скърби с жертвите. Любовта му към тях, паметта, в която ги съхранява, съвсем не са превръзка на очите, а гвоздеи в ръцете Му. Затова Той единствен има силата и правото да прости.

Слабостта и безпомощността на Христос на Кръста показват, че злото не може да бъде победено със сила от доброто, но може да бъде изкупено и превъзмогнато със споделената болка и страдание, единствени средства за познание и възраждане в цялото творчество на Достоевски. Да, Творецът от любов и жал към творението се е превърнал в Изкупителя, минавайки буквално в човека. Щом Бог е успял да изстрада докрай целия ужас на човешката участ, тогава Той, именно в тъждеството Си с човека, има правото и може да прости и изкупи болката и страданието. Альоша не се бои да отъждестви Бог с човека, защото вярва в Христос, в Когото се е въплътил най-светлият лик на Бога, Този на Изкупителя. Тази негова вяра, дори сама по себе си и независимо от съответстващата й „реална реалност”, е напълно смислена и нравствено будна.

По-големият Карамазов е съгласен, че Христос истински обича хората, които изобщо не са за обичане. Той обаче е Бог, а ние сме само човеци, твърде човеци, и Неговата изкупуваща любов „е невъзможно чудо на земята“. Диалогът, изхождайки от крайностите на Бог и злото, е стигнал до два противоположни извода: „Щом злото съществува, то няма справедливост и следователно няма Бог” и „Злото съществува и е непоносимо, следователно има Бог”. Иван не продължава обаче спора pro et contra[1], за бунта и вярата или „за богохулството и неговото оборване”[2], с нови аргументи, а разказва съчинената от него поема за Великия инквизитор, която изглежда на пръв поглед далеч от водения досега разговор.

Всъщност тази странна поема е втората част от богоборческото слово на Иван. В първата част, изхождайки от идеята за Твореца, той е разобличил довелия го до бунта срещу Бога провал на творението. Сега, разказвайки легендата за дошлия на земята Изкупител, той разобличава породилия неговото антихристиянство провал на изкуплението.

Разказът за Великия инквизитор е изумителен conte philosophique, връх в творчеството на Достоевски, а и в цялата световна литература и мисъл, чието съдържание никой – нито разказвачът, нито слушателят в кръчмата, нито читателят, нито дори авторът на романа – не може докрай да улови, разказ, в който винаги остава нещо тъмно, нещо тревожно, което не дава покой. Сфинкс, той отговаря най-вече когато ни пита.[3]

Действието се развива през ХVI век, преломното и страшно време на Реформацията и религиозните войни, в Севиля. Въздухът в града на дон Жуан е изпълнен с „лимонов аромат и дъх на лавър”, ала вместо веселие и любов цари страхът от Инквизицията, която всеки ден пали кладите ad majorem Dei gloriam.[4]

Тълпата, вече възбудена, се стича към централния площад, за да присъства на поредната масова екзекуция. Но ето че по още жарките от последното деяние на вяра[5] „стъгди на града“ внезапно се явява, въобразява Иван едно ново пришествие, incognito Христос, „възжелал поне за миг да посети децата свои”. Нечаканият странник върви, без да каже и дума, ала всички веднага Го разпознават. Исус, както преди петнадесет века, благославя, изцелява, дарява хората със Своята любов и доброта. Не, Той не е привидение или илюзия. Казва отново „Талита куми”[6] и връща детето в ковчега към живот.

Точно в този миг пред катедралата минава облечен не във великолепния пурпур на кардиналските си одежди, а в старото си грубо расо не кой да е, а Inquisitor Maximus, висок изправен старец с изпито като в старите икони лице на светец и изпепеляващ поглед.

Какво е да си инквизитор? „Какво е да си прилеп?”, пита в едно свое есе[7] философът Томас Нейгъл и отговаря, че никога няма да узнаем това, защото феноменологически е невъзможно да се надхвърли перспективата на първото лице. Намирам, че е напълно прав, и от поемата на Иван също няма да научим какво е да си инквизитор. Ала не това е целта на писателя, на голямата литература въобще. Представяйки ни това, което злото мисли за себе си, Достоевски ни помогна да осъзнаем собствените си нагласи и опит в срещата с най-чуждия и далечен етос, който можем да си въобразим. Още повече че можем истински да схванем тайната на злото само откъм самото зло, следвайки неговите движения и развития.

Нещо повече. Достоевски с легендата за инквизитора пророчески скицира „идеалтипа” на владетеля, чиято зловеща сянка още витае над света. Ала разбирането в дълбочина, в цялата страховитост на този ужасяващ образ, изисква най-напред абстрахиране от историческия и собствения ни емпиричен опит. Инквизиторът не е Торквемада или Робеспиер, не е Сталин, нито Мао. Да, и техните деяния са ужасяващи, ала личностите им са нищожни, по човешки твърде нищожни. Великият старец представлява „идеята” на тяхното историческо битие. Демоничната сила на тази идея е направила възможно осъществяването на чудовищните им планове. Злото, simia Salvatoris[8], е най-успешно под обвивката на доброто.

Инквизиторът също веднага разпознава в чудотвореца Христос. Няма нужда да казва „Ето човекът”, вдига само пръст и стражите Го залавят и отвеждат в тъмницата. На никого от тълпата не минава и през ум да се опита да Го защити или поне да протестира, „дотолкова вече народът е научен и покорен и трепетно послушен”, и всички скланят доземи глави, за да получат кардиналската благословия.

По-късно, вече в покоя на тъмната и нежна нощ, инквизиторът слиза в тясната сводеста килия. Дълго се взира в лицето на тайнствения затворник, после оставя светилника на масата и пита: „Това Ти ли си, Ти ли си?”. Не получава отговор. Пък и старецът не желае да слуша: „Не отговаряй, мълчи. Пък и какво ли би могъл да кажеш? Аз знам много добре какво ще кажеш”. Той знае всичко, остава му само да умре. Да се покае? Не, да говори.

Говори дълго. Говори само инквизиторът. Речта му е стройна и последователна, с желязна теолого-политическа аргументация. Фразите са уверени, настъпателни, но понякога през бързо отметените като мъртви листа думи прозвучава и нотка на печал. В ясното и трезво разсъждение на този строг ум няма и сянка от заблуда, никакво заслепение. Инквизиторът, senex sapiens[9], знае и разбира, не е като палачите на Кръста. Сега, стигнал до края на своя път, иска не да се изповяда, а да открие кътаната цял живот тайна, която го е направила велик и му е позволила да държи в ръцете си съдбините на света. Тази тайна гласи, че хората са движени от една основна грижа: „Пред кого да се преклонят?… да намерят такова нещо, че всички да повярват в него, и то непременно всички заедно. Ето тази потребност от общност на преклонението е и най-главното мъчение за всеки човек еднолично и като цялото човечество още от началото на вековете”.

Сатаната, жадувайки от гордост за най-висшия ранг, постига превъзходството, принизявайки другите. Затова заразява Адам с бацила на покорството. Учи го да не бъде арогантен и да се преклони пред Всевишния, а след това йерархически да подреди и заключи всичко съществуващо в „голямата верига на битието”. Йерархията, свещеният ред, степенува местата, ролите, функциите. Превъзходството в нея е по ранг. Тя е власт на висшестоящия над по-нисшестоящия. „Бог е велик!” Славейки Всевишния, човекът и себе си въздига и колкото повече гледа света с очите на Сатаната, толкова повече йерархия вижда в него: мъже над жени, стари над млади, бели над черни и пр., и пр.

Дошлият на земята Христос учи хората да станат пак деца, волни птички, които не знаят йерархия и власт. В действителност християнството не е за онова, което имаме, а за това, което трябва да оставим. Въплъщението, изходът на Бог от самия Бог, е бягство от всяка йерархия и власт. Самият Христос е никой, най-обикновен човек, роден в семейството на дърводелец, напуснал и това семпло жизнено поприще, за да се довери, изхождайки от равенството на всички твари пред Бога, на човешката свобода.

Инквизиторът обаче е наясно с покварената същност на човека и е убеден, че всеки, който го смята способен за свободен живот, или лъже, или никога не го е познал. Затова упреква саркастично Христос: „Вместо да завземеш свободата на хората, Ти я умножи и обремени с мъченията й душевното човешко царство вовеки”. Свободата води до безредие в обществото поради хаотичното роене на личните вярвания и до полудяване на индивида поради непрестанното безпокойство на сърцето и вътрешното терзание, най-ярък пример за което ще бъде самият Иван Карамазов. Unus Christianus, nullus Crhistianus.[10] Затова, за да предпази човека и обществото от опасностите, съблазните, злочестията на sola fide [11], инквизиторът е прибрал Христос, този hors la loi [12], на сигурно и добре надзиравано място. Така е неутрализирал подривното Му въздействие и в същото време е запазил легитимиращата власт на неговия култ. Един ловък тактик не се отказва никога от нищо, освен ако то е напълно неизползваемо. Християнството още не е стигнало дотам.

На вярата, която възпламенява сърцето и взривява ума, на свободата, която бунтува масите и разделя града, Великият инквизитор противопоставя евдемонията, постигането на човешкото щастие и мира на земята. Не отхвърлил свободата на вярата от любов към себе си – на аскетичния старец му е чуждо самолюбието, не го прави и от libido dominandi [13], а от любов към всички: за хората, за тяхното щастие той е избрал сигурността срещу свободата.

Инквизиторът познава издълбоко света и човешката душа и изкристализира цялата си мъдрост в една мисъл: „Има три сили, единствени три сили на земята, които могат навеки да победят и да пленят съвестта на тези слабосилни бунтовници в името на собственото им щастие — тези сили са: чудото, тайната и авторитетът”. Затова той и неговите предшественици са поправили делото на Христос и са го основали върху тях.

Действително, Църквата е основана не на любовта на възложилия главата си на сърцето на Господа [14] ученик, а на твърдостта на превърнатия в камък човек, на Петър, който „мисли за онова, що е човешко”[15], защото болезнено носи в себе си тежестта на човешкото. И който се страхува, по човешки се страхува и от страх предава и Този, когото обича. Затова не може да повярва на ушите си, когато му е наредено от Господ тъкмо той „да пасе овцете Му”. Трябват му ясни указания, за да успее с безкрайни криволичения и падания да Го следва.

Друга е антихристовостта на инквизитора, неговата идея за човека и Бога изцяло противостои на Богочовека Исус Христос. Той е антихристът, който гнезди във всеки искащ със сила да наложи Царството Божие „съвършен” християнин.

Достоевски е чужд на баналното представяне на Църквата като предателство на делото на Христос, още повече че през нейното порутено здание той с тревога вижда бързо и заплашително издигащата се фасада на социализма, зад която знае, че е само жадният за власт нихилизъм. Времето трагично му даде право, превръщайки тъкмо Русия в люлка и клетка на комунизма.

Да, ако Църквата е здание, действително „чудото, тайната и авторитетът” са в неговите основи. И точно в описания от инквизитора ред: първо чудото, после тайната, накрая авторитетът, върху който в крайна сметка всичко се държи.

Именно тях трите е предложил „страшният и умен дух” в пустинята на Христос. Това не са били никакви изкушения, а трите неща, от които човечеството действително се нуждае, за да не бъде повече измъчвано от глада, безредието и съмнението. Затова, о, „ужасяващи тайни на Църквата”[16], тя е приела онова, което Христос е отказал, и е получила в замяна „Рим и мечът на кесаря”, духовното и светското господство, нужни на отговорния пастир, за да води непокорното човешко стадо по пътя му на земята, вместо да чака края на времената.

Първото предложение е дошло от глада. Още в пустинята магическите рецепти на Сатаната са могли да решат проблема за насъщния, като превърнат камъните в хляб. А Той им е обещал само надсъщния хляб на свободата, ала колцина са гладни за него, след като той не пълни ничий стомах? Всъщност Христос никога не е бил безразличен към глада на човеците, но дори когато нахранва събралото се множество, Той не превръща камъните в хлябове, а умножава самите хлябове, свещенодейства чрез плода на човешкия труд, без да къса като днешния технологически deus ex machina връзката с природата. При това Христос нахранва, без да иска нищо в замяна, давайки възможност сам човек да избира, без да зависи от материалното.

Второто предложение на Сатаната е било императорската власт върху целия свят. Синът човешки, вместо да приеме, е проявил свръхчовешкия хюбрис да даде на човека безпорядъка на собствената му свобода. Старият духовник обаче не обича абстрактно свободата, а със строга и меланхолична любов конкретно обича тези жалки и тъй злочести създания хората, които повече се страхуват от смъртта, отколкото ценят живота. Докато Христос, отказвайки „меча на кесаря”, се е отнесъл твърде сурово с хората, чийто живот е не само гладен и мизерен, но и измъчван от страха и несигурността. Хората по природа са лоши. Заразени от бяса на „радикалното зло”, те са вълци едни за други и им е нужен, за да ги пази от тях, Големият вълк, който Хобс нарича Левиатан, друго име на Великия инквизитор. Страхът, тайна на властта, поражда благоговение и преклонение пред господаря: primus in orbe deos fecit timor[17].

Основна предпоставка на всяко господство е, че хората само говорят, че искат да са свободни, но винаги доброволно полагат свободата в краката на онзи, които им дават сигурност, издигайки здрави стени около техните тревоги и безпокойства. Политиката в перспективата на страха се основава не на всеобщия стремеж към „върховното благо”[18], а на всеобщото бягството от „върховното зло” на несигурността за собственото съществуване в по-малкото зло на ограничаването на свободата.

Инквизиторът е избрал по-малкото зло, защото само палачът, „ужас и връзка на човешката общност”[19], е в състояние да овладее бесовете на хаоса и разрушението, да превърне вълците в агнета, да изправи най-накрая това криво дърво[20] човека. А онова, което не може, ще изгори. Затова утре той ще запали и Неговата клада.

Още Платон постулира, че хората, за да има ред и хармония в обществото, трябва да вярват в едни и същи неща. За инквизитора еретици са всички онези, които, избрали да вървят по свой собствен път, поставят под въпрос единомислието на догмата, вече готовата, окончателно установената и кодифицирана истина, норма на света и норма на Бога и подриват авторитета на Църквата, извън която няма спасение.

Именно авторитетът, а не властта, духовната, а не физическата сила, е залогът на третото, последно, предложение на духа в пустинята. Инквизиторът знае, че без духовна власт никой ред не може трайно да устои. Несъмнено, разпределението на благата и страхът от наказанието е в основата на всяка власт, ала господството е винаги пропорционално на илюзията на свободата. Затова децата трябва да се учат винаги да казват истината, но старците знаят, че истината е тъкмо онова, което никога не трябва да се казва.

За инквизитора историята на царството на човека е постепенното осъществяване на трите предложения на „великия дух”, от което възникват чудодейните утопии, всесилните вождове, безотказните системи на тоталното дресиране. Той е сигурен, че установяването на пълното господство на истинската религия ще обедини, умиротвори и хармонизира света, ще даде на човечеството жадуваното всеобщото щастие.[21] Затова той и предшествениците са осъзнали, че за да направят действително щастлива цялата човешка massa damnata[22], трябва не да благославят свободата, а да я снемат от плещите на хората и сами да поемат страшното й бреме. Старият кардинал се обръща рязко към Затворника и Го призовава: „Осъди ни, ако можеш и ако смееш!”.

А Христос? Дори Неговият надзирател признава с дързостта на своето предизвикателство, че Той единствен има право да съди. „Старикът би искал онзи да му каже нещо, макар и горчиво, страшно.” Ала Христос „не отговаря на нито една дума”[23] от заплахите, укорите, въпросите. Божественото само по себе си е мълчаливо. Не се обяснява, не се оправдава. Мълчание, което не отрича света, а го преобразува, позволявайки ни да видим или по-скоро да „чуем” всички неща под вида на мълчанието на Отец, отразено в това на Сина. Мълчание, което пренася отвъд битието, там, където минава Духът, за Който „не знаеш отде иде и накъде отива”[24]. Мълчанието на Исус е Неговият начин да „предаде” духа и да ни го дари.

Инквизиторът най-сетне спира да говори. Какво друго? Как да излезе от тази силова игра, от това мълчание? О, ще свърши, ще доведе процеса до края. А той самият ще се погребе тук за три дни и три нощи, преди да прекрачи обратно прага.

Ала изведнъж затворникът „мълчаливо се приближава до старика” и леко го целува по безкръвните устни.

Какво?!

Да, суровият старец трепва накрая, почувствал, че страданието му е докоснала затворника. Помръдва устни, навярно за да ги изтрие, ала „целувката гори на сърцето му”. Какво от това? Нима разумът знае основанията на сърцето?[25] Няма диалектика. Христос не обръща „не” в „да”, не прави негативното позитивно. Сянката остава зад светлината…

Инквизиторът отваря вратата и Му нарежда да „върви и да не идва повече… никога, никога”. Христос – това е финалът на легендата – поема по тъмните безлюдни „градски стъгди”. Старецът не тръгва подире Му.

Докато слуша, Альоша неведнъж понечва да прекъсне брат си, да възрази за значенията, които Иван извлича от Евангелието, за пропастта, която брат му дълбае между Спасителя и Църквата. Този измислен от теб инквизитор, възкликва накрая той, изобщо не е част от Христовата църква. Следващият Христос не се бори с вика „Бог го желае”[26]за победата на Царството, а моли Отец за Неговото идване.

Не, отвръща Иван, инквизиторът върши всичко това не от воля за власт и любов към земните блага, нали и той е бил в пустинята, където е умъртвил плътта си и подчинил волята си. Там единствено не се е излекувал от любовта си към хората, от жалостта си към тяхното злочестие, от грижата си за тях. Не, той съвсем не е безскрупулен тиранин. Човеколюбец, той жертва душата си за хората. Реалист, той знае суровата истина и се съобразява изцяло с нея. Евдемонист, той е намерил в религията възможно най-добрия ред на земята. Всичко вече е на негова страна: хилядолетната традиция, авторитетът, непогрешимостта, хуманизмът, социалният дух. Едно само му липсва…

Ох, почти с облекчение възкликва Альоша, твоят Инквизитор просто не вярва в Бога. Така е, съгласява се Иван и допълва, че дългият опит с човешките дела е убедил знаещия старец, че само съветите на великия страшен дух биха могли да уредят хората, тези „недоизкусурени пробни същества, създадени за подигравка“. Злото в инквизитора идва от претенцията му да обича хората повече, отколкото ги обича Бог.

Накрая на тяхната беседа Альоша става и мълчаливо целува Иван, който възкликва със странен за него възторг: „Плагиат! Ти открадна това от моята поема!”. И той целува брат си от състрадание и любов. Почувствал е, че напълно зачеркнал идеята за творението и изкуплението, Иван ще завърши в отчаянието и лудостта.

Съществува ли действително възможен отговор на въпросите и отрицанията на Иван Карамазов? Не е ли твърде слаб този на Альоша? Изцелим ли е изобщо този краен нихилизъм? Как може вярата да помогне на безверието?

Смисълът на тези напрегнати питания, страстни отрицания, дълги мълчания не е да покаже абсурда на вярата или суетата на безверието, а tua res agitur [27], в максимална степен да ни изпита, за да разберем можем ли да станем такива, каквито сме: наистина християни, най-сетне свободни.

Текстът е публикуван в брой 90 на сп. „Християнство и култура“. 


[1] Както се казва книга V от романа, в която е главата за Великия инквизитор. Цитатите от Братя Карамазови са по превода на Д. Подвързачов и С. Андреев.

[2] Достоевски, Ф. М. Писмо до Н. Любимов, май 1879 г.

[3] Настоящият прочит на „Поемата за Великия инквизитор” взема предвид и диалогизира с нейните големи интерпретации от Соловьов, Розанов, Шестов, Бердяев.

[4] За най-голяма Господня слава (лат.).

[5] Значението на аутодафе (Autodеfe) на испански език.

[6] Момиче, тебе казвам, стани (Марк. 5:41).

[7] Nagel, Thomas “What Is It Like to Be a Bat?” inThe Philosophical Review, Vol. 83, No. 4, 1974.

[8] „Маймуна на Спасителя” (лат.), както често наричат дявола Отците на Църквата.

[9] Мъдър старец (лат.).

[10] „Един християнин – никакъв християнин” (лат.).

[11] „Само вярата” (лат.), основен принцип на Реформацията.

[12] „Извън закона” (фр.).

[13] „Желание за господство” (лат.).

[14] Срв. Иоан. 13:23.

[15] Виж Мат. 16:23.

[16] „Ecclesiae horribilia secreta”, за които виж Спиноза, писмо LVXXI.

[17] „Страхът пръв в света създаде боговете”, Стаций, Тиваида, III, 661.

[18] Виж Аристотел, Политика, I, 1.

[19] Joseph de Maistre, Les Soirées de Saint-Petersbourg in Œuvres complètes, Lyon, Librairie générale, 1891. t. IV, p. 33.

[20] Кant, Idee zu einer allgemeinen Geschichte in weltbürgerlicher Absicht , § 6.

[21] Това е големият проект на Антихриста в кратката повест, с която завършват Трите разговора на Владимир Соловьов.

[22] Прокълната маса (лат.).

[23] Мат. 27:14.

[24] Иоан. 3:8.

[25] Срв. Паскал, Мисли § 277.

[26] Deuslevolt, бойният вик на кръстоносците.

[27] „твоето дело се върши” (Хораций, Писма, I,18, 84).

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в НБУ. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013).

 

На главната страница: Иля Глазунов, Великият инквизитор

2 КОМЕНТАРИ