0
2212

Франсиско Арайза: с грижа за младите певци

Франсиско Арайза

Докато очакваме новия сезон на Софийската филхармония, ви припомняме срещи от отминалия с гостуващи именити музиканти

Финалният концерт от сезона на Софийската филхармония в края на юни беше на звездата от недалечното минало Франсиско Арайза. Казвам от недалечното, защото едва от последните десетина година той вече не пее активно. Той е един от най-търсените тенори, що се отнася до оперите на Моцарт и бравурните белкантови партии. Образцов за мен е записът на „Севилският бръснар“ на Росини под палката на сър Невил Маринър с него и с Агнес Балтса и Томас Алън.

Срещаме се преди репетицията. Виждам чаровен, усмихнат човек, който с огромно удоволствие започва да разказва интересни случки от богатата си кариера, за неизброимите срещи с някои от най-великите оперни творци от края на миналия и началото на този век. Минутите летят и колегите от Филхармонията идват да напомнят, че е време за репетицията…

Концерта си в София Арайза беше разделил на две части – сериозна първа и втора, шоу програма. На пулта застана Герит Присниц – енергичен, взискателен германец, който брилянтно владее оперните партитури. Името му се свързва с Виенската Фолксопер, а и е преподавател в оперния факултет във Виена. Забележително начало постави увертюрата към „Вълшебният стрелец“ на Вебер, последвана от арията на Макс от същата опера. Отново встъплението към „Кармен“ на Бизе ни отведе към Песента за цветето, за да завърши първата част с три фрагмента от „Палячи“ на Леонкавало, като арията на Канио беше поднесена с невероятно майсторство от чудесния Франсиско Арайза. И в трите арии, без да спекулира с височините, той пресъздаде не само емоцията, но и изискаността и силното чувство за стил.

Младата му партньорка Мария Видович се справи съвсем прилично с ариите на Матилда от „Вилхелм Тел“ на Росини, на Саломе от „Иродиада“ на Масне и на Неда от „Палячи“. Втората част, беше посветена на оперетата, сарсуелата и канцонетите.

Много се радвам, че публиката ни има възможност да ви чуе. Да започнем разговора от програмата, която избрахте. Направили сте така, че в нея да има по нещо и за специалистите, и за почитателите ви.

По-зрелите певци от моето поколение биха съставили една драматична програма, много сериозна, с бравурни парчета. Но аз знам, че българската публика е много изискваща, много знаеща. Познавам български певци – Спас Венков, Николай Гяуров, Веселина Кацарова… По тази причина реших за моето първо идване тук да избера програма, която е по-мила, бих казал, по-песенна, а и трябваше да се съобразя с репертоара на Мария Видович, че да можем да направим и няколко дуета. И всичко да бъде в съответствие с нашия вкус и вкуса на публиката.

Припомням на певеца, че освен изброените трима български певци, които спомена, много популярен е записът на операта „Фалстаф“ на Верди, в който участват той като Фентън, а Райна Кабаиванска е неговата Нанета. „Разбира се“, казва той, а след това си спомня и за Гена Димитрова, с която е пял във Виена.

Споменахте Спас Венков, едно легендарно име. С него къде се срещнахте?

Няма да повярвате! Когато бях ангажиран тук, в Европа, в моя първи театър, поканен за Моцартови роли. Но решиха да направят нова продукция на „Отело“ и избраха звезден състав – най-добрите певци от онова време, да пеят в Карлсруе. Спас Венков направи фантастичен Отело, един от най-добрите, които някога съм чувал. А аз бях неговият Касио. Можете ли да си представите? Ние станахме най-добри приятели. Ще ви разкажа още една история. Той беше шампион по шах, имаше спечелени международни състезания. Ходех при него всеки ден с моята дъска и го молех да ми покаже някои трикове. „Чел ли си нещо по въпроса?“, ме попита той. „Не, но се надявам ти да ми покажеш. Например началните ходове“. „Първо трябва да почетеш“, отсече той. Но аз бях много нахален и всеки ден след репетициите го молех, а той все ме питаше дали съм започнал да чета по темата. Накрая не издържа и каза: „Добре, слагай дъската. Сега ще ти покажа три начина за започване на една партия, а ти ще решиш кой ще избереш“. И започна – тази фигура тук, другата там. Аз избрах третия вариант. После започнахме партията и той, разбира се, след третия ход ме матира. Това беше мастърклас за секунди (смее се).

Преди вас концерт в София изнесе Хуан Диего Флорес, очакваме Роландо Виязон. Много са световноизвестните оперни певци от Латинска Америка. Имате ли обяснение на този феномен?

Първо в Латинска Америка, както и в Северна, разбира се, но най-вече в латиноамериканските страни има дълга оперна традиция. Особено в Мексико. Веднага след премиерите на големите оперни творби на Белини, Доницети, Верди и всички останали, веднага след премиерите в Париж, Милано или другаде в Европа, вторите постановки са били в Мексико. Така че имаме 270-годишна оперна традиция. Самият аз съм наследник на няколко големи сопрана. Учих при Ирма Гонсалес, бях студент на Мария Бония. Гонсалес беше прочута в Съединените щати, беше предпочитаният сопран на Артуро Тосканини, Бруно Валтер и на още велики диригенти. Ще добавя и Анхела Пералта. Те всички имаха невероятна световна кариера. Така че наследих тези традиции. Но не ги пазя за себе си. Споделям знанията си с млади певци, една от тях е Мария, но има и много мексиканци, един от тях, който в момента прави голяма кариера, е Хавиер Камарена. В тази мексиканска нишка той е моят наследник. Ще допълня, че имаме прекрасна публика. А любовта към музиката дължа на моя баща, който беше свързан с операта, ръководеше хорове, включително и детски. Гледал съм Калас на сцената. Ще ви разкажа интересна случка, която съм запомнил и заради която си мислех, че операта може и да е забавна. Имаше спектакъл на „Мефистофел“ на Бойто и хористите бяха облечени с дрехи, които се влачеха. Имаше и деца. И докато другите пееха, едно от тях беше завързало краищата на дрехите им един за друг и когато трябваше да излизат, се получи невероятна суматоха. Беше много забавно.

Израснали сте в голямо семейство – със седем деца. Само вие ли поехте по музикални пътища?

Аз съм единственият певец. Първи беше моят по-голям брат, но той стана математик, учи физика и накрая се посвети на информатиката. Той и до днес много обича музиката. В семейството ми много се държеше да изучаваме пиано. Баща ми смяташе, че децата не трябва да имат много свободно време, да се срещат с чужди хора, които може и да са опасни. Учехме езици – първо английски, немски, френски, накрая италиански. Когато стигнахме до университета, той ни накара да изберем и второ образование. Брат ми избра информатика. Аз казах, че искам второто ми образование да бъде музика. „А, ако искаш да си музикант, трябва да говориш с майка си“. Не че тя не обичаше музиката, но не искаше и ние да бъдем като баща ни. Той работеше денонощно, за да издържа цялото семейство, за да успее да ни изучи.

Член сте на журита на различни конкурси по целия свят. Всяка година на тях се явяват десетки млади оперни певци, някои печелят награди, но така и не стигат до кариера. Как си го обяснявате?

Когато аз започвах моята кариера, имаше огромна грижа за перспективните певци. Например мен специално ме изпратиха да уча в Европа. Моята, бих я нарекъл, втора майка, Ерика Кубачек, която е преподавала пиано във Виенската академия, но живееше в Мексико, първа ми каза какво трябва да направя. „Знаеш ли, че имаш всички данни да направиш световна кариера. Това интересува ли те?“ Аз трябваше да помисля малко. След което разговарях със семейството си. А те, разбира се, ми обясниха, че това е моят живот и всичко зависи от мен. По онова време аз бях завършил първото си образование и работех на половин работен ден като счетоводител в едно промишлено предприятие. Така че реших да продължа с вокалното си обучение.

Познавам много от записите ви. Чудесни са, но вие съвсем целенасочено ръководехте кариерата си. Сам се отказахте от Моцарт, после от Росини.

Трябваше. Първата ми учителка, на която дължа много от това, което съм научил за пеенето, ми казваше: „Трябва да си готов да изпълняваш елегантния репертоар, докато си млад, защото с напредването на възрастта гласът ти ще се уплътни и ще се върне към естествения си диапазон. Ще поемеш по-тежки роли, но трябва да го правиш много внимателно. Трябва освен това да си готов да се променяш, защото възможностите идват, а в следващия момент вече ги няма“. Когато отидох при нея, бях пял в училищния хор като бас. През първия семестър от ученето ми при нея ние поправяхме моя регистър, и то го правехме с много скучни упражнения, но затова пък много ефикасни. После продължихме с песни. А когато баща ми ме попита как се чувствам, му казах, че мисля, че съм изгубил гласа си. А той ме посъветва да имам търпение, а нещата ще се развият, както трябва.

С тази световна кариера, много спектакли и записи остана ли нещо, за което да съжалявате, че не сте направили?

Това, което съм искал да изпея, но не съм могъл, не съм го пробвал. Имаше моменти, в които смятах, че мога да пея всичко, но имаше и дни, в които гласът ми сякаш го нямаше, и тогава си казвах да не се напъвам толкова. Най-точно мога да отговоря на въпроса ви с още една случка. Появи се възможността да изпея „Ла Вали“ за запис, концертно изпълнение и още изяви. Това е една много рядко представяна опера на Каталани. Теноровата партия е ужасяващо трудна. В първия ден на записа направих каквото можах и отидох да чуя какво се е получило. Казах: „О, не, сякаш някакъв бебок пее“. Помолих за малко време, за да коригирам звукоизвличането си. Започнах да се разпявам, като търсех точната позиция, за да направя истинския образ на Хагенбах. Признам, че това беше предизвикателство за мен. После продуцентите ми казаха, че наистина има и по-добри роли за мен, но аз направих каквото трябваше, за да бъда на ниво. Но след като осъществихме записа, аз направих само концертното изпълнение. На него моята Вали беше Ева Мартон. Стана, между другото, много хубав запис, но аз си казах: „Достатъчно“.

Ето, водите със себе си една от младите си ученички. Казвате, че непрекъснато предавате знанията, които сте получили. От какво да се пазят младите певци, как да менажират кариерата си в днешно време?

Когато бях млад певец, в мен се разви усещането, което стана мое убеждение, че трябва да помагам на моите млади колеги да израснат. Днес е трудно за младите. Много предизвикателства, желание за бърза кариера. Какво ги съветвам? Трябва да проявят разум, трябва да са мъдри, но преди всичко трябва да знаят какъв е гласът им и да не поемат излишни рискове. Например Алфредо Краус и Едит Матис през целия си живот пяха един и същи репертоар и бяха велики.

Франсиско Арайза е роден в Мексико сити през 1950 г. Голямата му кариера започва, след като получава покана от Херберт фон Караян за участие в Залцбургския фестивал през 1980 г. Следващите десетилетия са свързани с непрестанни покани от най-извесните сцени и фестивали. Не закъсняват и наградите – камерзенгер на Виенската Щатсопер; награда на пресата в Токио за „Най-добро музикално събитие на годината“; медал Моцарт на Мексиканския университет; наградата на Марио дел Монако Otello d’Oro; артистичната награда на Мюнхен Златен Меркурий; златен медал на Националния институт за изящни изкуства и литература и Националната опера в родния му Мексико Сити. Франсиско Арайза е удостоен с почетна докторска степен от Университета на Морелия „Мичоакана Сан Николас де Идалго“ в Мексико. Ще допълним и наградите за записите му, които са над петдесет – сред тях са Orphée dOr и German Record Prize. За различни компании той е регистрирал няколко солови албума, цели оперни заглавия, както и кантатно-ораториални творби

Преподава в Международното оперно студио в Цюрих, а във фондацията на Бертелсман „Нови гласове“ е бил председател на жури на певческия конкурс и вокален инструктор. Бил е член на борда на Фондация за култура и музика „Лиз Мон“ в Берлин, на Европейската културна фондация Europamusicale в Мюнхен и на Фондация SIAA за млади певци в Лихтенщайн. Арайза е бил артистичен директор на Международната академия „Хуго Волф“, основател е на фондация „Нови майстори на изкуството на песента“, ръководи катедра „Франсиско Арайза” в Националната консерватория в Мексико Сити заедно с Мария Видович и Алекс Пашков, както и вокалната катедра „Алфредо Краус“ във Висшето училище за музика „Рейна София“ в Мадрид.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. До януари 2022 г. е главен редактор на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияПутинският „трол“ и засегнатите „опорки“
Следваща статияПревъзходството на сърцето