Събитие като посещението на папата у нас и в Северна Македония не бива да не даде всевъзможно отекване. Разбира се, политическата значимост на тази визита произведе и продължава да произвежда интерпретации, много от които се нанизват в редицата на нарочните оценки, предварително съзидани заради приближаващите евроизбори, а и заради приближаващата есен на местни избори.
Всичкото това с лице към българската политическа действителност. Чието значение по никакъв начин не подценявам. Но в текста, който ще ви предложа, възнамерявам да подчертая онези знаци, дадени целенасочено от папа Франциск, които повлияха и на вътрешнополитическия ни пейзаж, но които бяха дадени не само поради него и не основно заради него, а поради мисълта за световния отзвук.
Няма да се бавя, а ще изложа веднага тезата си. Извършената от папа Франциск обиколка имаше като ясен фокус Северна Македония. Независимо от факта, че за визитата в тази страна беше отделено по-малко време, независимо от по-представителното присъствие в България. Казаното не бива в никакъв случай да се разбира като твърдение за някаква наша малоценност или за второстепенност. Напротив, по-скоро сме в правото си да мислим, че България беше уважена в степен, по-висока от обичайните протоколни жестове на зачитане и открояване.
Най-напред, нека кажа защо мисля, че папа Франциск организира това свое пътуване с поглед, насочен преди всичко към Скопие. Защото Северна Македония стъпи на пътя на своята ясна и недвусмислена европейска ориентация, защото в неделя, 5-и май, беше демократично избран нов президент на тази република, на когото се възлагат надежди да разчупи и в този сегмент на публичната власт в държава на постюгославски рефлекси и комплекси, да сложи край на обидното говорене с околните страни, и особено с България, в което говорене преобладаваше конфронтационният тон. В същото време тази държава продължава да бъде проблемна. Както в геополитическо, така и в етническо и религиозно отношение. Несекващите опити на Москва за разбъркване и объркване натоварват обществения живот в Северна Македония, пречат и саботират. Имам предвиди това, че самото македонско общество продължава да съдържа свои съставни социални части, икономическото благосъстояние на които е пряко или индиректно, но здраво зависимо от стратегическите планове и инвестиции на Руската федерация.
От друга страна, дуалността на македонската държава по отношение на етническия и религиозен състав е мотив за посещение на папата, който допълва първия. Естествено, игрите със Северна Македония силно разчитат на етническия и религиозен дуализъм.
Та затова папа Франциск държеше да стъпи в Скопие и да излъчи своето послание към македонското общество. Затова, пак казвам центърът на тази му обиколка не беше България. И пак казвам, точно това трябва особено много да ни радва, нас – българите.
Защото папата направи недвусмислена демонстрация, минавайки на път за Скопие през София. Мигновено заявявам, че поканата, отправена от министър-председателя ни към главата на Римокатолическата църква още преди година и всички други необходими държавни постъпки дадоха своя очакван резултат. Но и те бяха направени с идеята, която в крайна сметка получи своето реално изражение. А именно папа Франциск да дойде най-напред в София, да получи като подарък най-напред в София икона на светите равноапостолни братя Кирил и Методий, да се вглъби в молитва пред очите на целия свят пред престола на тези християнски светци в катедралния храм „Св. Александър Невски“, а не другаде, да се прегърне най-напред с патриарх Неофит.
С думи прости: категорично беше показано, че днешна България е продължител по име и по право на онова, което в края на IX век е отворило огромни нови пространства за християнството и е съучаствало в създаването на европейския мир (pax).
Преди година и няколко месеца (а по-точно, в края на януари 2018 г.) пребивавах за малко дни в Рим. Вечер в хотела гледах телевизията на Ватикана и проследих внимателно гостуването на папа Франциск в страните от западната част на Южна Америка. И видях как папа Франциск слизаше от самолета на летищата в Еквадор, Перу, Боливия, Чили. Лицето на този човек тогава съвсем не приличаше на лицето му в София. Изпънати като по телена жица го посрещаха президенти и министър-председатели, които той не удостояваше дори с поглед, дори със знак на престорена приветливост. Обяснението за това поведение е просто. Папа Франциск отиде там с ясната цел да порицае политическата власт в тези държави, заради симбиозата между кликата на олигарсите и корумпираната политическа власт. Но не само защото това е нередно по принцип, а защото резултатите от тези безобразия донасят на света локални общности от хора, сведени в своето съществуване до робство. Но не само. Говорим за хора, изложени на какви ли не вредни влияния, убиващи ги, осакатяващи ги, обезобразяващи ги. По причини, чийто корен е в алчността и безогледното експлоатиране на природни местности. Местности, обитавани от същите тези, забравени от Бога хора.
И затова Франциск отиде там, преряза с поглед и думи самозабравилите се и свърши задачата си като глава на Ватикана.
Да, свърши политическата си задача. Да възстанови авторитета на оглавяваната от него Църква в места, в които дори и католическата институция беше започнала да изгубва влиянието си. Не, сред тези верни Църквата не може да изгуби влиянието си. Но може да се провали като единствен изход към спасението. Това тръгна да възстановява Франциск.
И, повярвайте ми, тази обиколка на папа Франциск из Латинска Америка разгорещи институтската работа в Москва. Обяснението е просто: там, където КГБ не може да въздейства по линията на изкусурения православен консерватизъм, там КГБ пипа по притопления марксизъм, по Че Гевара, но и по-сложно. Има ли изобщо нужда да продължавам. Всички виждаме Венецуела.
Папа Франциск не може да е обичан от тези служби. Той бърка и разбърква планове и карти. Това го прави, но не само, голям духовник и пастир. Никак не им е хубаво да им разбърква плановете сред бедните общности на Латинска Америка.
И като казвам всичко това, се сещам за онези 242 деца, които взеха първо причастие в Раковски. Сещам се за това какво уважение показа папа Франциск към България. Как показа пред целия свят, че тази страна в момента е ключова за Европейския съюз, за мира, разбирателството и общото живеене.
Трябва ли сега да си кажем пак, че българското председателство на Европейския съюз остави следи, които ще се следват?
Днес Българската православна църква ликува, отбелязвайки възстановяването на своето патриаршеско достойнство. Говоря за 10 май 1953 г. И нека кажа следното: папа Франциск даде някои интервюта, в най-откровените той каза, че е срещнал по пътя си през последните дни истински братя в Христа, духовници, които душата му вижда като близки до светостта. Знам, че казвайки това, Франциск е мислел и за Неофит.
Само едно остава: защо трябваше да няма православен свещеник на общата молитва за мир?
