0
2095

Фредерик Шаслен в София

Фредерик Шаслен фотография © Bernard Martinez

Разговор с френския диригент Фредерик Шаслен, който гостува на Софийската филхармония през март

Името на Фредерик Шаслен отдавна е познато на меломаните в България, не само заради работата му с някои от най-големите музиканти и състави на нашето време, но най-вече заради срещата с две обичани български певици. През 2002 „Сони класикъл“ издаде записа с френски арии „Сияйна нощ“ на Веселина Кацарова с Оркестъра на Мюнхенското радио и Фредерик Шаслен на пулта. Всички отбелязват не само изумителните изпълнения на Веселина Кацарова, но и съпровода. През 2015 г. същата фирма издава „Париж, моя любов“, първия солов албум на Соня Йончева с Общинския оркестър на Валенсия и Шаслен на пулта.
Казва, че му харесват българските гласове – „смес от славянска чувствителност, средиземноморска страст и западна изисканост“. В концерта на 7 март той се срещна с още една певица, Мария Радоева. Преди срещата им в София е прослушал много от записите ѝ, които могат да бъдат открити в интернет. „Тя има невероятен глас. Мисля, че е голямо удоволствие да работим с нея. Интелигентна певица, има много топъл глас.“
Шаслен признава, че дължи много на българския диригент Владимир Кожухаров, при когото като младеж ходел на уроци. Карал учениците да седят на земята и да бият барабанчета. „Нищо не може да се направи с един оркестър, ако не си стабилен. И точно тази ритмична стабилност е отличителната черта на онова, което той казваше, че е част от българската култура. Култура на силния ритъм. За него и за мен това беше много важно. По-късно работих с Баренбойм, с Булез, но това, което научих от него, ми е полезно всеки ден.“

Програмата, която Фредерик Шаслен бе избрал за първата си среща със софийската публика, включваше: Волфганг Амадеус Моцарт, Симфония №38 „Пражка“; Рихард Щраус, Четири последни песни за сопран и оркестър със солистка Мария Радоева и Фредерик Шаслен, Тема и вариации за тромбон и оркестър върху Симфония № 3 от Густав Малер със солист Йорген ван Райен. Преди да дойде в София, диригентът е прослушал записите на Софийската филхармония в интернет, смята, че е „сериозен и много добър състав“.

Как съставяте програмата на концертите, които дирижирате?

Когато ми оставят свобода, винаги се опитвам да намеря някаква линия. Опитвам се да разчупя наложената представа – увертюра, концерт, симфония. Малко е досадно, нали? В този концерт много говорим за Малер. Той например е правел невероятни програми. Съчетавал част от една симфония, увертюра, ария, концерт за цигулка. Така смесвал нещата, както днес не можем дори да си представим. Но се получавали много интересни концерти. Аз винаги се опитвам да намеря една линия. За този концерт идеята беше да се включи моята пълна „реконструкция“ на Десета симфония на Малер заедно с нейните вариации. Забелязахме обаче, че програмата става прекалено дълга. И освен това беше нужен много по-голям оркестър. А в момента заради пандемията сме длъжни да правим големи ограничения. После си казах, че добавям Щраус, те са били като братя, и в Четирите последни песни трите последни такта той завършва с трите акорда, с които започва частта от Симфонията с мецосопрана. (Шаслен запява.) Нещо като прощаване с приятеля. И следва Моцарт, Симфония № 38, „Пражка“, защото е идолът на Малер. Разказват, че последните думи на Малер, преди да умре, били: „Миличък мой Моцарт“. Затова във вариациите съм „скрил“ малко от „Сватбата на Фигаро“, което си е същинският Моцарт. Та програмата е Моцарт, Щраус и вариациите около/по Малер. Обичам да си създавам такава невидима линия в програмата.

Когато разговарям с инструменталист, моля го да ми представи инструмента си. Вашият инструмент е оркестърът. Какво е за вас той?

Един оркестър – това е най-красивият инструмент. Аз започнах като органист. Бях на девет, десет години и свирех на орган в църква. Най-младият органист във Франция бях. Не стигах педалите, толкова бях малък.

Къде сте свирили?

В църквите в Париж, в Нотр Дам например. Моята църква беше „Сен Мери“ до Бобур. А си избрах орган, защото в него има много цветове. Пианото например има само един цвят. Обичах и тромпети, и обои, всички инструменти, които се чуват в органа. И после някак естествено дойде идеята да стана диригент, най-вече защото в това има много цветове. А и онзи невероятен аспект да работиш с група от човешки същества. Всички те си взаимодействат. Оркестърът е интерактивен. Освен това я има онази магия да говориш малко, а да получиш много и различни метаморфози по време на репетициите – било то с жест, с поглед, с изражение на лицето. Ето това ме очарова. Обичам да дирижирам концерти, но любимото ми време са репетициите. Всъщност по време на репетициите се получава обменът с музикантите, магията на нашата работа. Когато започвате да разчитате партитурата, нищо не ви е ясно. В началото си казвах: „Какво е това? Аз ли съм го писал?“ И после в течение на работата те самите вникват и аз откривам точно онова, което съм написал. Това е вълнуващо!

Вие самият обичате да свирите и да дирижирате. Например свирите и дирижирате два концерта на Равел в една вечер.

Да, обичам. Тогава имам особена връзка с оркестъра. Аз не съм само музикален директор, имам допълнителна връзка с музикантите. Те си казват: „О, той не само умее да прави едно, две, три, четири с палката, а е способен и да свири. Той е един от нас“.

През изминалата година, която може да се счита за „изгубена“ за музикантите, с какво се занимавахте? Може би композирахте?

Въпреки пандемията имах привилегията да работя в опери, които не бяха затворени. Като операта в Монте Карло. През септември правих „Бохеми“ в Лиеж с Анджела Георгиу, през ноември „Кармен“ в Монте Карло. След това имах концерти в Кàляри, във Венеция. После „Дон Паскуале“ в Тур в по-особен формат. Спектакълът беше записан. Написах наистина доста композиции, направих концерти с пиано пред малобройна публика, а освен това направих няколко оркестрации за по-малък оркестър на опери. Театърът „Ла Монè“ в Брюксел ми поръча оркестрация на „Тоска“ за 29 музиканти. Скоро ще направят тази постановка.

Но няма да дирижирате вие?

Не, не. Те ми поръчаха оркестрацията, защото съм дирижирал много пъти „Тоска“ и я познавам отлично. А сега направих за операта в Нансѝ „Риголето“, също за оркестър от 29 музиканти. Не е идеалната ситуация, разбира се, много по-добре е да си е с голям оркестър, но и в това има известно предимство. За малките театри, в които няма място за голям оркестър, това е много добър вариант. Вероятно знаете, че в Италия има шестстотин малки театъра. Това дава възможност на много музиканти да работят. Защото ако свирят малки оркестри в много театри, това увеличава броя на работещите музиканти.

Слушах концерта, в който представихте вашата опера „Брулени хълмове“. Тя обаче не е поставяна.

Не, никога не е била поставяна. За момента само я записах. Диана Дамрау направи вокализите.

Ще я поставите ли някъде?

Ако някой директор я поиска, да. Аз съм готов. Трябва и театърът да е готов.

Операта „Брулени хълмове“ по прочутия роман на Емили Бронте е по либрето на Пола Фишър, която му дава идеята. Фредерик Шаслен я създава две години. Написал е още няколко опери, сред които „Вампирски възел“ по романа на С. П. Сомтоу „Кларимон“. Пише и Diva Dance за филма „Петият елемент“ на Люк Бесон (1997 г.), който започва с арията на Лучия от операта „Лучия ди Ламермур“ на Доницети. „Беше интересно, защото от тази песен получих идеята да смесвам класика и поп“, казва той.

Имате и мюзикъл „Граф Монте Кристо“.

О, да, готов е от две години. Трябваше да го направим с Пласидо Доминго в Лос Анджелис, но той имаше там известни проблеми. Ще го направим. Има прекрасни певци, които искат да го изпеят – Анджела Георгиу, Людовик Тезие.

Чух арията на Монте Кристо на концерт.

Да, но тя беше изпята от един тенор от мюзикхол. Аз обаче съм транспонирал ролята за Людовик Тезие. Защото той ми каза: „Искам да изпея ролята на Монте Кристо!“

Дирижирали сте много опери, работили сте в много оперни театри. Какво е бъдещето на операта? Казват, че времето ѝ е отминало. А на съвременната опера? Вие самият имате няколко опери.

Да, опитвам се да пиша. Мисля, че операта е в опасност поради няколко причини. Защото не са много постановките, които имат връзка с публиката. А операта е изкуство за публиката! Операта стана много елитарна, заради цените най-вече. Хората си мислят, че да отидеш на опера, струва много скъпо. Ами не е вярно! Във Виенската опера можеш да отидеш и за 10 евро. Както и в други театри. До средата на ХХ век операта е била много популярно изкуство. Всички са пеели ариите от оперите на Верди, на Пучини. Великата опера за народа – италианската опера. След това операта става доста елитарна като стил – много трудно е да пееш арии от опери на Шостакович, на Бритън. И така операта се е насочила повече към мюзикъла. Аз самият работя повече опери, близки до стила на мюзикъла. Тоест, с арии. Ако живеех в XIX век, изобщо нямаше да си задавам въпроса. Ако Бизе се появи в наши дни и предложи „Кармен“, веднага ще му отговорят: „Не, господине, това е мюзикъл, не е опера! Обърнете се към Бродуей!“

Както „Лястовичката“ на Пучини, за която е обвиняван, че е оперета.

Да, въпрос на стил е. Не знам какво е бъдещето на съвременната опера –ултрадодекафонична, атонална и т.н… Според мен операта трябва да бъде за публиката. За разлика от мнозина, аз смятам, че съвременната музика – много съвременна, много абстрактна, е идеална за камерни оркестри, за фестивали, за специализирана публика. Но не мисля, че тази музика някога ще стане много популярна. Тя не притежава такива звукови компоненти, които хората да могат да разберат веднага. Затова и моят маестро Пиер Булез, с когото много съм работил, е създал своя Ensemble InterContemporain със съвсем малко музиканти. Разбрал е, че не е възможно да представиш съвременната музика с огромни романтични оркестри. Далеч не е едно и също!

Написах книга, която е със заглавие „Музиката във всички посоки“ и първата ѝ глава се нарича „Каква музика за каква публика“. Много важно е да се знае коя музика за коя публика е. За мен операта си има своята публика и това е голямата публика, най-общо казано, народната публика. А съвременната опера е като съвременната музика – за нея трябва специализирана публика, която обича такава музика. Както има хора, които обичат абстрактната живопис, концептуалната. Има картини, върху които няма нищо нарисувано, но хората ги харесват! Има други, които харесват фигуративната живопис.

Написали сте книга и за Малер. И сте дирижирали всичките му симфонии, нали?

Да, дирижирал съм всичко, което е написал! Малер е голямата ми любов! А когато бях в Йерусалим, се възползвах от факта, че имам на разположение оркестър, и можах да направя всичките му симфонии, всичките песни, с една дума – всичко, композирано от него.

А книгата?

Книгата е измислена история. Разказва за Малер, който се връща в нашето време, за да довърши своята Десета симфония. Всъщност, аз я написах по времето, когато подготвях моята „реконструкция“ на Десетата симфония. Забавлявах се да си представям, защото на моменти започна да става много шизофренично, имах чувството, че получавам халюцинации. И си казах: „Я, това май не е лоша идея за роман!“ Така я написах. А сега с мен се свърза един австрийски режисьор, който иска да направи по нея телевизионен филм. Надявам се, че ще се осъществи.

Ден преди концерта си в София Фредерик Шаслен написа във Фейсбук: „Най-хубавото, когато имам дълги репетиции с оркестъра, е, че ми остава време да композирам. Започнах и завърших пиеса за пиано, тромпет и глас за цикъла, посветен на съпругата ми и на прочутата тромпетистка Люсиен Рьонодан-Вари, по една дълга поема на Борис Виан, самият той тромпетист“. Пиесата се казва „Приспивна песен за мечките, които не са там“. Самата тромпетистка може би ще можем да чуем в София, тъй като в програмата на Софийската филхармония през юни е планиран и концерт с нейно участие.

Фредерик Шаслен е роден в Париж през 1963 г. Баща му е архитект. Завършва Парижката консерватория с хармония, контрапункт, фуга, клавирен съпровод, оперно дирижиране и оркестрация. Продължава в Моцартеума в Залцбург, където завършва клас по клавирен съпровод, а негови ментори са Паул фон Шилавски и Леополд Хагер. Асистент е на Даниел Баренбойм в „Оркестр дьо Пари“ и на Байройтския фестивал, а след това на Пиер Булез в Ensemble InterContemporain. Шест сезона е главен гост-диригент на Виенската държавна опера. Редовно гостува в Немската опера в Берлин, както и в други театри по света. Бил е музикален директор на оперите в Руан, след това в Манхайм, в Санта Фе, САЩ. Бил е музикален директор на Симфоничния оркестър на Йерусалим. Първата му книга е „Музиката във всички посоки“, а романът му „Да бъдеш Малер“ е издаден през 2017 г. Автор е на пет опери, сред които „Брулени хълмове“ и „Кларимон“, един мюзикъл „Граф Монте Кристо“, песенни цикли по поеми на Робърт Фрост. В Лисабон предстои постановка на негов нов мюзикъл по роман на португалския писател Жозе Сарамаго. На 5 март т.г. излезе записът на Фредерик Шаслен с виенския Morphing Chamber Orchestra. Озаглавен е Cellopera, в него виолончелистката Офели Гаяр изпълнява някои от най-великите оперни арии за виолончелото и оркестър, адаптирани от Шаслен. През февруари беше издаден и първият самостоятелен диск на френския баритон Людовик Тезие с арии от опери на Джузепе Верди, записани с оркестъра на театър „Комунале“ в Болоня с диригент Фредерик Шаслен.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияНужди
Следваща статияОт публицистика към политика