Начало Идеи Гледна точка Френска сюита
Гледна точка

Френска сюита

3138

Политиката е особен народен танц, при който, в зависимост от изборните резултати, довчерашни партньори могат да се разделят безвъзвратно, а доскорошни врагове да се хванат за ръце, изпълнявайки най-сложни стъпки или фигури. Обяснението е винаги едно: така иска „народът”. Какво точно иска „народът”, кой „народ”, как и от кого го е „поискал”, са въпроси, понятни единствено на самоупълномощили се „народосърцеведи”, наричани още „популисти” или „национал-популисти”. Доколкото само те знаят „за какво” тупти народното сърце.

И още: ясно е, че „народът” винаги знае кое е добро за него (както настояват Слави Трифонов и сценаристи). Затова „народът” не се нуждае нито от представители, нито от експерти. А само от говорители, както гласи един от лозунгите на испанския „Подемос”: „Ние имаме вот, но нямаме глас”. Затова е налице и популизъм от ляво, и популизъм от дясно. За да може „народът” да избира. Къде ще ходи. А и „народът” не се нуждае от социология: нали сондажите манипулират, а медиите само преповтарят и затвърждават изборните манипулации. 

За да стане ясна общата тенденция и преди да преминем към изборите във Франция, показателни за случващото се в Европа, един пример от историята на музиката. През XVI-XVII в. френската инструментална традиция слива в едно четири народни танца и така се ражда сюитата. Френската сюита (от „последователност”, „редуване”) включва: 1) алеманда (танц за класически двойки – немско влияние); 2) куранта (френско оживление или разбъркване); 3) сарабанда (силно забавяне, използва се при траур и тържествени погребения, испанско влияние); 4) жига (бурен танц, разбъркване, шотландско влияние).

Ала какво ни дава съпоставката между френската барокова сюита и наскоро приключилия първия тур на президентските избори за Елисейския дворец? Поне четири неща.

Първо, виждаме, че класическият двуполюсен политически сблъсък по оста дясно-ляво, рожба на Френската и Американската революция, сякаш остава в миналото. На втория тур на президентските избори във Франция един срещу друг застават Еманюел Макрон и Марин льо Пен – кандидати, които не представляват нито десницата, нито левицата в страната. Сложна за обясняване ситуация, характерна не само за Франция, но и за доста европейски страни, включително и България. Нима ГЕРБ е „дясна”, а БСП – „лява” партия? Няма как това да не буди съмнения. А какво остава за „периферията”, щом тенденцията извира от самото ядро на Стария континент. Тези дни, пак по повод на изборите за Елисейския дворец, френския писател Марк Дюген писа, че в основата на всичко е „латинската шизофрения”, характерна най-вече за страната на галите: желанието постоянно да революционизираш всичко, тайно надявайки се нищо да не се променя. Има над какво да се замислим с оглед на опитите ни на думи „да реформираме реформата” (не само съдебната, а и всички неработещи институции в страната).

Второ, във време на общ спад на доверие към политиците (във Франция, а и другаде), „възбуждението”, което предизвикват изборите, е сериозен знак, че политиката се превръща основно в развлечение. Хората се интересуват от „политика”, ала като цяло ненавиждат „политиците”. Явно такава е човешката природа: встрастяваме се най-силно в онова, което истински ненавиждаме. За да сме по-коректни, е редно да уточним, че хората може би не мразят политиците, просто не им вярват. И най-често гласуват с желанието „да разбъркат” нещата. Пример: вотът за Марин льо Пен във Франция, за Доналд Тръмп в САЩ, а и за Румен Радев в България. Гласуване не с оглед на качествата на съответните кандидати, а за да се предизвика „шум в системата”, та ония „там горе”, „елитите”, да му мислят…

Трето, щом посланието бъде отправено и изборът се формулира, следва стъписване, стрес, траурно мълчание. Търси се изход, въпреки популистката вълна. Понякога това има ефект, друг път – не. Социологическият разрез на резултатите от първия тур на президентските избори във Франция сочи, че половината гласове са дадени за чисто популистки кандидати (Марин льо Пен, Жан-Люк Меланшон), както и че поне 8 от общо 11-те кандидати за Елисейския дворец са се позовавали в предизборните дебати даже не на Маркс, а направо…на Ленин. Ако обобщим: виновни за всичко са глобализацията, Германия, банките, финансовите пазари, работодателите и т.н. Реторика и идеология, повече от стъписващи за 2017 г., а не за… 1917 г.

Още повече, че истинската изненада на тези избори във Франция е не резултатът на Марин льо Пен (прогнозиран и очакван), а пробивът на крайно левия, троцкистки кандидат Жан-Люк Меланшон, взел близо 20 на сто от гласовете. Като зад това се крие добре премислена идеология – „популизъм на лявото” (както го нарича Шантал Муф, белгийка, известно име в съвременната политическа философия, кръстница на „Подемос” в Испания и идеолог на „Непокорна Франция” на Меланшон). Тезата на Шантал Муф е съвсем ясно очертана в последните й статии и интервюта: „популизмът на лявото” е добър, защото изгражда този „народ”, който искаме; а „популизмът на дясното” не е добър, защото не изгражда търсения крайноляв „народ”. Отъждествяването на „популизъм” и „демагогия” от всякакви коментатори и анализатори е тежка медийна манипулация, доколкото заклеймяването на популизма било оръжие на защитниците на статуквото, искащи да дисквалифицират онези, които желаят да го разрушат. Затова и деленията между „пролетариат” и „буржоазия” са вече остарели. Новият „популизъм на лявото” признава само делението между „тези отдолу” и „онези отгоре”, между „народ” и „истаблишмънт”. В този смисъл Шантал Муф, Меланшон и маса крайнолеви интелектуалци не виждат нищо осъдително в антисистемните партии. Напротив, тезата на Муф е, че „Националният фронт” на Марин льо Пен не трябва да бъде заклеймяван. Ако е „антидемократичен”, е трябвало да бъде забранен, а щом не е бил забранен, значи е легитимен и неговите избиратели са социално близки в стремежа си да разрушат системата. Затова и Жан-Люк Меланшон, единствен от изявените френски политици, не дава подкрепа на Еманюел Макрон, за да се спре Марин льо Пен. Защо да го прави, щом враговете са общи: обединена Европа, пазарната икономика, НАТО… А и приятелите са също общи – като Владимир Путин например.

И накрая, стигаме до последното бурно разбъркване в „сюитата”, което би трябвало да носи и изход от ситуацията. Шотландско влияние (противоположно на Брекзита).

С макар и малко, на първия тур във Франция поведе Еманюел Макрон, млад и неопитен политик, отстояващ принципите на европейската демокрация. Критичен към Русия, привърженик на силна Европа и на икономическите реформи в страната си. Доколко този прорив ще се превърне в тенденция, предстои да видим на втория тур на френските избори. Тогава, когато участниците от центъра и периферията, понастоящем замръзнали в очакване, ще се пренаредят в единия или другия лагер, преди да се хванат за ръце. И „сюитата” да продължи своя политически ход.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора