0
741

Френски диалози

„Слънцето в нас“, реж. Клер Дени

Ако сте чували или лично поддържате тезата, че френското кино е преобладаващо бъбриво, двата филма, за които ще стане дума в следващите редове, само ще затвърдят становището ви. Истината е, че основна отличителна черта на голяма част от сериозните филмовите продукти с марката Франция е психологизмът и следователно по-интелектуалният подход към темите, които в други кинематографии се разгръщат в действеност и физически конфликти. Но когато човек попадне на филми като „Семинарът“ на Лоран Канте и особено „Слънцето в нас“ на Клер Дени, открива как „обговарянето“ на мислите и действията на персонажите достига нива, които сериозно могат да затруднят зрителското възприятие. Особено за онази част от киноаудиторията, която предпочита нещата да се случват, вместо да се коментират. А иначе общото между историите на Канте и Дени (освен националната принадлежност) е преди всичко във факта, че посланието придобива пълната си значимост едва след края на филма (главно при първия), а сюжетите имат по-голям потенциал от разгърнатия (особено при втория).

„Слънцето в нас“ (почти) злоупотребява с таланта и харизмата на Жюлиет Бинош,  въвличайки я в каскади от словесни излияния, размишления и „задъдени“ диалози, които някак обезсилват актьорското ѝ присъствие. Освен това филмът се афишира като „първата комедия“ на Клер Дени, но вместо с комичния аспект на житейските неизбежности, зрителят се сблъсква по-скоро с фрустрацията на досадни изповеди, при това лишени от клюкарския аспект. Изабел е художничка, на която все не ѝ върви в любовта. И докато търпеливо изслушваме (предимно) различните срещи с мъже, които демонстрират неудачите в емоционалния ѝ живот, филмът озадачено се изнизва по екрана. Битовият реализъм на преживяванията (както и недоказуемото предположение, че режисьорката умишлено е избрала най-невзрачните френски актьори на средна възраст за партньори на Бинош) и философстващата монотонност на част от разговорите не предизвикват смях, а по-скоро съчувствие, и подхранват назряващото отегчение. Сценарият е кух, диалозите са безцветни, многословни и безрезултатни, а мъжките персонажи изглеждат някак недовършени. После изневиделица се появява Жерар Депардийо, във вероятно най-бутафорната роля в кариерата си, и за няколко минути преди фактическия финал на фабулата (защото на теория този сюжет е истинско перпетуум мобиле) превръща безцелното бърборене в абсурдна „астрологична“ прелюдия, чието разгръщане би придало доста по-смислен вид на историята. Но… филмът вече е свършил. При това не се е откроил като оригинален или поучителен, а още по-малко пък като забавен.

„Семинарът“, реж. Лоран Канте

Без да излиза от сферата на обичайните си теми за междуличностните отношения, режисьорката Клер Дени изневерява на умерената употреба на диалози и предпочитанието си към „неизказаното“, с които е известно киното ѝ. От своя страна, колегата ѝ Лоран Канте остава по-верен на себе си в поредната интроспекция из съзнанието на подрастващите французи. „Семинарът“ също започва като приказлив и леко дидактичен разказ за формулирането и примиряването на различията (били те социални, етнически, религиозни или политически), с които киното няма как да изненада съвременното медиатизирано всекидневие, наситено с расистки изцепки, миграционни дискусии и терористични заплахи. Постепенно обаче центърът на сюжета се измества…

В пристанищното градче Ла Сиота нищо не се случва. През лятото група гимназисти с разнороден етнически произход имат възможността да посещават семинар по творческо писане, воден от известната парижка писателка Оливия Дежазе. Докато се упражняват как се пише криминален роман, младежите често попадат в капана на модерните публични клишета, които противопоставят населението (не само във Франция) без оглед на раса и финансови възможности…

„Семинарът“, реж. Лоран Канте

На повърхността „Семинарът“ се оформя като изследване на обществените нагласи сред младите французи с предизвестен резултат. С развитието на фабулата започва да се откроява персонажът на Антоан, младеж с обезпокоителен интерес към националистичната доктрина и склонност да предизвиква конфликти. Стаената заплаха, която се излъчва от този образ, постепенно размества жанровия баланс на филма и насочва вниманието към отношенията учител–ученик. Натрупва се напрежение, което тушира документалната естетика на груповите дискусии около писането на романа, но заплашва историята с друг тип предвидимост на развръзката. За щастие, фокусът на разказвача Канте върху формирането на индивида взима връх над клишетата и позволява на филма да се измъкне от подводните рифове на vu-то. Нещо повече, след финала си (по-добре късно, отколкото никога) „Семинарът“ се оформя като интересно изследване на всеизвестната вредна комбинация от безделие, безразлична среда, лоши примери за подражание и загуба на илюзиите. Но за разлика от множество други филмови проучвания на тази тема, Лоран Канте не завива към трагедията и предлага лишен от патетика изход, напълно адекватен на творческата му позиция да не съди и да не взима страна в конфликтите между житейските позиции на персонажите си. Неочакваната развръзка на „Семинарът“ заслужава да му простим някои неудачи в играта на непрофесионалните актьори, както и пропадането на ритъма на места, дори само ако ви е накарал да се замислите…

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияБитките на сценографа
Следваща статияОтиде си Шарл Азнавур