0
2031

Френски кинококтейли

„Невинният“

Съвременният средностатистически филмов потребител е изградил представата си за френското кино главно от комедии (понякога глуповати), интровертни драми (дори криминални) и авторски „коктейли“ (често енигматични). Случва се обаче жанровите клишета да бъдат разбити от нестандартни съчетания като „Невинният“ (реж. Луи Гарел), неочаквани интерпретации като „Дон Жуан“ (реж. Серж Бозон) или необикновени истории като „В очакване на Боджангълс“ (реж. Режи Роансар).

Четвъртият пълнометражен режисьорски проект на един от най-успешните френски актьори в момента (открит за световното кино през 2003 г. с „Мечтатели“ на Бертолучи) е кръстоска между романтична „комедия“ и филм за обир. Комедийната част в „Невинният“ не е ситуационна, не се опира на избора/сблъсъка на характерите, социално ориентирана е и напомня повече за типа „играчка-плачка“. От друга страна, криминалната интрига е издържана в най-добрите традиции на американските образци и спира заплахата от зацикляне в романтични клишета. Силви не е първа младост и не за пръв път се влюбва в затворник, докато води театрални семинари в затвора. Въпреки протестите на порасналия ѝ син Абел, тя се омъжва за избраника си – крадеца Мишел. Освободен предсрочно, той е твърдо решен да осигури средства за мечтания цветарски бизнес на Силви, което го принуждава да поднови предишните си контакти…

Ролята на Абел е скроена според собствените предпочитания на Луи Гарел – мрачен романтик, който вече две години не смее да прекрачи границата на сближаване с най-добрата приятелка на покойната си съпруга. Историята на техните сдържани „приятелски“ взаимоотношения се балансира парадоксално от лудетината Силви, която е съвсем наясно с чувствата си към Мишел и с тяхната споделеност… В същото време съспенсът на подготвяния обир и неговите (не)очаквани усложнения допринасят успешно за противосантиментална защита на набиращия скорост драматизъм.

„Дон Жуан“

Потенциалната мелодраматичност на ситуацията играе точно обратната роля в „Дон Жуан“, където друга звезда на съвременното френско кино – Тахар Рахим (открит от световната критика през 2009 г. с „Пророк“ на Жак Одиар) се превъплъщава в образа на митичния прелъстител. В тази интерпретация на прословутата пиеса на Молиер Дон Жуан е само сценичен образ, който помага на отчаяния актьор Лоран да се съвземе от факта, че годеницата му Жюли го е изоставила в деня на сватбата. В живота Лоран вижда чертите на любимата във всяка срещната жена и се опитва да я спечели отново и отново, а после съдбата ги събира на сцената… Версията на Серж Бозон се отличава не само с поетично-философска съзерцателност, която е в синхрон с рефлексията на персонажа върху скритата му същност, но също и с факта, че от време на време героите… пеят. Не става дума точно за класически мюзикъл (нито на екрана, нито в пиесата, която се поставя в сюжета), а по-скоро за онзи любопитен ефект, приложен от Ален Рене в „Позната песен“ (1997), когато в хода на фабулата някое от действащите лица вместо да заговори, изпява това, което има да каже (е, в „Дон Жуан“ не са включени шлагери, разбира се). Така сантимента на страдащата душа балансира моментните отплесвания на филма във философски разсъждения (или обратното), а идеята за своеобразната „моногамност“ на Дон Жуан поддържа интереса дори на многократно запознатите с (без)сърдечните перипетии на вечния съблазнител.

„В очакване на Боджангълс“

Със сигурност няма да откриете нищо познато във „В очакване на Боджангълс“ – най-вълшебно тъжния филм, който се е появявал на екран в последните години, – освен лицата на главните герои, в изпълнението на Виржини Ефира (изиграла гореспоменатата фатална Жюли) и още една звезда на френското кино – чаровника Ромен Дюри (който не се нуждае от представяне). Едновременно приказка в стила на Жан-Пиер Жьоне и неговата Амели Пулен и в същото време семейна драма, преливаща в класическа трагедия, филмът на Режи Ронсар е необикновена кръстоска от смях, вълшебство и отрезвяваща реалност. Животът на Жорж и Камий Фуке е водовъртеж от лудешка фантазия, пренебрегване на „света навън“ и постоянно празнуване, в който малкият им син Гари (на Гари Купър) се оказва щастливо въвлечен още с раждането си. И всичко е купон с приятели, любов и безкраен танц, до деня, в който купчината с неотворените сметки прелива през вратата, красивата възлюбена Камий се оказва крехка като изящен порцелан, а неутешимият Жорж трябва да слезе на земята… Идеята за децата, които са по-зрели от родителите си, не е нова за киното, но когато светът на въображението не е бягство от неприятната действителност, а естествена среда, в която десетгодишен живееш с любимите си родители, отрезвяването е безмилостно трагично и „порастващо“. Преди да дочакате Боджангълс, филмът се изнизва пред очите ви като магнетична мелодия, преплитаща утешителна измислица и горчива истина за две вкопчени една в друга души и за мъдрото хлапе, предопределено да разкаже тяхната комикс история.

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияПремиерата на „Дама Пика“ в София
Следваща статияДържавен тероризъм и болна мистика