0
1250

Френското „жълто“ и демокрацията

Деформираното лице на Мариана, символа на Френската република, оскверняването на исторически символ като Триумфалната арка, плячкосването на „Шанз Елизе“ и околностите му, барикадите по кръстовищата на Франция и многолюдните шествия от хора в „сигнално-жълти жилетки“ не са случаен протест, нито просто римейк на ‘68 година. Те са тревожен симптом, че във Франция, а и не само там, демокрацията е подложена на сериозно изпитание, че съвременният свят се е отправил нанякъде, без да е ясно накъде.

Ако протестите във Франция бяха само социални или единствено свързани с екотаксите върху горивата, всичко щеше да си е в реда на нещата. Правителството на премиера Едуар Филип вече наложи мораториум върху  тези такси (за период от шест месеца) и замразяване на цените на горивата за същия този период. И сега ще трябва отнякъде да изнамери тези 2 млрд. евро, за да покрие дупката в бюджета. Ала това е вътрешно-френски сюжет, не чак толкова важен за Европа или света.

Проблемът е, че нещата не приключват дотук. Според „жълтите жилетки“ в социалните мрежи (и 80% от подкрепящите ги французи) всичко едва сега започва. Говори се за: пълна „смяна на системата“, Генерални щати на гражданите, отменящи парламента и сената, заличаване на политическите партии, отмяна на данъците за средната класа и по-бедните, за мащабно разгръщане на социалните придобивки и така нататък.

Ето защо за тази събота вече се подготвя акт IV – четвърто действие в масовите протести във Франция. Властите отмениха футболните мачове и концертите в столицата и големите градове, а в Париж е концентрирана жандармерия, за да не бъде наново плячкосан градът. Пламнаха (буквално) и гимназии в страната: учениците също имат искания – за облекчаване на матурите и още социални придобивки за младите хора.

Изобщо социалната криза във Франция е на път да прерасне в революция. И то със сериозни последици. Ето защо би било пагубна грешка случващото се да не се осмисли навреме.

Вярно, че французите излизат всеки пет години на улицата, както писа навремето писателят Жан д’Ормесон. Ала от уличен протест до уличен протест има разлика. Нещо, което днес се вижда с просто око.

Протестите от предишните десетилетия бяха провокирани от конкретни искания и под егидата на могъщите френски синдикатите. Правителството имаше с кого да преговаря и протестите бяха в рамките на системата, дори да траеха с месеци.

Днес е друго. Протестът не започна от улицата, а от интернет. И свърши не в интернет, а на улицата. Франция е коренно променена от 17 ноември насам – първата „черна събота“ на движението на „жълтите жилетки“. Десетина фейсбук групи, подкрепени от стотина хиляди души, е нещо типично за дигиталния свят. Ала 200 000 души на улицата е нещо съвсем друго. А пък „армия“ от десетина хиляди екстремисти, готова на опустошения и гражданска война, която се влива в движението, прави ситуацията коренно различна.

От четири седмици насам цяла Франция, а и светът се опитват да разгадаят революцията на „жълтите жилетки“. Кои са те и какво искат?

Най-лесно е да кажем, че макар и твърде разнородни по състава си, те са „потърпевшите от глобализацията“. Сигурно е така, обяснението е частично. Ясно е, както призна тези дни в обръщението си към нацията френският премиер Едуар Филип, че има дълго натрупвани проблеми и напрежения, които днес са отприщили колективен гняв (ако се съди по масовата подкрепа).

И тук стигаме отново до гнева на улицата, който винаги е фактор в политиката. Гняв, който лесно се инструментализира от популисти и демагози и който бързо придобива различни разцветки (червено, черно или кафяво в Европа в периода между двете войни).

Гневът, както знаем, също бива различен. Има гняв, който коригира несправедливостите и такъв, дето ги затвърждава. Още Аристотел го отбелязва в „Никомахова етика“. Затова и апостол Павел съветва: „Слънце да ви не залязва гневни“ (Еф.4:26). Тоталитарните режими през ХХ век са порождения на втория вид гняв на масите. И резултатите от тях са също добре известни.

В което е и най-голямото предизвикателство пред демокрацията. И то най-общо се състои в следното: въпреки изострената ситуация в отношенията между „народ“ и „елит“, политиците не бива да се страхуват да говорят истината. Трябва да се намерят лидери, които на висок глас да казват каква е истината – какво е възможно и какво не, а не да вървят след всички искания на улицата, защото… така иска народът.

Да, народът е суверен – азбучна истина на всяка демокрация. Но всеки суверен е в състояние да греши – показва го най-добре примерът на Френската революция и деституирането на краля суверен. Народът също изпада в заблуждения, а демокрацията предполага компромиси. Отново Аристотел го показва най-добре, правейки разликата между „народа на демокрацията“ (демос) и онзи на „охлокрацията“ (охлос), движен от ниските страсти на тълпата.

Проблемът на „жълтите жилетки“ във Франция е най-вече в отказа им от представителство, което е един от фундаментите на демокрацията. Защото не е възможно да си представен само по интернет и да имаш единствено „виртуални говорители“, от които тутакси бива снето доверието, ако те се срещнат с който и да е представител на властите, искащи да установят социален диалог.

Демокрацията е право на протест, но тя винаги предполага и политически диалог.

Затова политическата „жълтеница“ е тревожен симптом за увреждане на социалния организъм. Показва го дори избора на цвят. „Сигнално жълтата жилетка“ е нещо, което всички шофьори би трябвало да имат в колата си. Тя е знак за инцидент, че нещо не е наред. Ето я причината за толкова лесната мобилизация на различни социални групи. В това число и на крайната левица, и на крайната десница във Франция, които, както виждаме от телевизионните репортажи, са заедно в схватките: младежи с черни антиглобалистки качулки се бият с полицията, подпомагани от юначаги с татуирани лотарингски кръстове. Левичари и фашисти заедно. Което също е сериозно социално предупреждение. Впрочем, както показват изследванията на известния френски историк Мишел Пастуро, жълтото е „най-тревожния“ цвят в обществената палитра на цветовете. От Средновековието насетне в жълто обличат душевноболните, в този предупредителен цвят боядисват и портите на домовете им. Жълт „паспорт на безчестието“ е даден и на каторжника Жан Валжан.

И демокрацията е на кръстопът, щом светне този „сигнален цвят“. Въпросът е дали хората, от които зависи нещо, го виждат навреме.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЩастливец с баща
Следваща статияКиномански смешни страшки