Начало Идеи Актуално Фройд и войната
Актуално

Фройд и войната

2595
Зигмунд Фройд заедно със синовете си Ернст и Мартин, Залцбург, 1916 г.

Първата световна война поставя света на нова сцена – битова и екзистенциална. Войната – това е не само театърът на военните действия, но и милионите човешки съдби на онези, които не воюват, изпитанията, пред които се изправя мирното население. В този текст ще стане дума за измеренията на трагичното и срещата със смъртта на онези, които не са на фронта. Ще стане дума и за общочовешките, задфасадни и дълбинни проявления на несъзнаваното, които изплуват в екстремното време на войната от 1914 г.

По същото време, малко след избухването на Първата световна война, в началото на 1915 г. от подиума на една сцена във Виена един евреин, Зигмунд Фройд, гражданин на света по значимостта на своята теория, изнася доклад на тема „Ние и смъртта”. По-късно този доклад Фройд публикува в списание „Имаго“ под заглавието „Размишления върху войната и смъртта“. Ще отворя една скоба и ще припомня, че темата за смъртта в психоаналитичната теория на Фройд заема значително място. Не само с известната на всички диада Ерос и Танатос. Тази тема я има още в първия му значим труд „Тълкуване на сънищата“ (1900), както и в други по-ранни статии. Още в началото на доклада си Фройд заявява: „Тази поредица от ужасни войни, свирепстващи в наше време, ни лишава от ориентация в живота… тя изменя нашето отношение към смъртта“. И по-нататък: „Какво е сега нашето отношение към смъртта? Според мен то е достойно за удивление. Като цяло ние се държим така, сякаш искаме да елиминираме смъртта от живота; ние, така да се каже, се опитваме да запазим по отношение на нея гробовно мълчание, ние мислим за нея – като за смърт!“.

Да потърсим корените и измеренията на трагичното в онова време. Нашето поведение с нищо не показва, че признаваме неизбежността на смъртта, че сме убедени в обречеността на нашата природа на смърт. Напротив, ние мислим винаги, че тя се дължи на някаква случайност. Тук искам да припомня един случай от биографията на Фройд – когато ученият е още дете, наричано от майка си Зиги, той чува от нея, че сме произлезли от пръст и пак на пръст ще станем. Виждайки неговото детско учудване, тя му казва да си разтърка дланите една в друга. Той е изумен, че при това се отделят частици от епидермиса. По-късно Фройд пише, че е осмислил и фразата: „Ти си задължен за живота си на смъртта“. Но ние просто не вярваме в собствената си смърт. Не е по силите ни да си я представим. Дори когато правим такива опити, сме в качеството на наблюдатели. Но когато това се случи с наш близък – пише Фройд – ние се оказваме съвършено беззащитни. Тогава ни е необходимо да се възнаградим и се обръщаме към въображаемото – литературата, театъра, т.е. имаме потребността да преживеем смъртта естетически, посредством културата.

Но да се върнем отново към световната война от 1914 г., какво променя тя в отношението към смъртта. Много. Ще цитирам думите на бащата на психоанализата: „Нашият договор със смъртта, както бих го нарекъл, престава да се съблюдава така, както по-рано“.

В екстремни ситуации като войната и военната обстановка ние преосмисляме понятия като „живот“ и „смърт“, тогава животът става отново интересен, възвръща се пълнотата на неговото съдържание. Човекът, бих казала, е в екзистенциален вакуум.

Фройд ни предлага своя антропологически подход, за да се опитаме да разберем по-добре този полудял свят, хвърлил се в унищожително и самоунищожително насилие, войната от 1914 г. Как се е отнасял към смъртта първобитният човек? Противоречиво – приемал я е сериозно, като край на живота, но и същевременно напълно я е отричал. Т.е. към смъртта на чуждия, врага се е отнасял коренно различно, отколкото към собствената си смърт. По това време Фройд вече е написал, през 1913 г., „Тотем и табу“, според която дивакът, воден от животинския си инстинкт, убива охотно и този, който е от собствената му природа, при това без никакво чувство за вина. Там Фройд ни въвежда в амбивалентността на нашите чувства – едни към неприятелите ни, но други към любимите ни същества. Искаме или не, ние сме изтъкани от нежни и от враждебни чувства. Мислителят ни припомня, че човешката история е низ от убийства и геноцид.

В обръщението си той отделя внимание на раждането на религиозното чувство и на представите за душата и безсмъртието. Така възниква етическото чувство за вина, както и чувството за страх, ние хем не вярваме в собствената си смърт, хем у нас възниква страх, когато се идентифицираме с починалия. Това ражда и постулата „Не убивай“ – първо съотнесен (колкото и странно да е) към любимия човек, а после и към врага. Изводът на Фройд е: у нас няма инстинктивно отвращение към проливането на кръв, ние сме потомци на безкрайно дълга върволица от поколения убийци, страстта към убийство е в кръвта ни и вероятно скоро ще я открием и другаде. Това е в нашето несъзнавано. Не, не се заблуждавайте – ние сме същите тези убийци, каквито са били нашите предци в първобитните времена.

След тези психоаналитични проникновения ще разберем ли кое кара един човек да извършва зверства над деца, жени, старци.

Ето ги и думите на Фройд: „Какво прави с нас войната? Тя отмива от нас по-късните културни наслоения и отново се появява на бял свят живеещият в нас първобитен човек… По такъв начин тя разколебава нашите културни договорености със смъртта. Обаче да отменим войната е невъзможно“.

И колко вярно се оказва пророчеството му, че докато не изчезнат огромните различия в условията на съществуване на отделните народи и не се прекрати така силното отблъскване между тях – дотогава ще има и войни.

Фройд завършва речта си така: „В училище сме чували политическата максима на древните римляни: „Si vis pacem, para bellum“ (Искаш ли мир – готви се за война). Можем да я изменим съобразно нашите сегашни потребности: „Si vis vitam, para morten“ (Ако искаш да понесеш живота, готви се за смъртта).

И ако се запитаме какво изплува на вътрешната душевна сцена на човека, едно е сигурно – по всички географски ширини, макар и раздиран от своите атавистични инстинкти, въпреки всичко човекът се опитва да се задържи в една цивилизованост, естетика и култура.

Цитирана литература:
Зигмунд Фройд, Тотем и табу, изд. „Критика и хуманизъм“, 2013 г.
Зигмунд Фройд, Тълкуване на сънищата, изд. „Евразия“, 1993 г.
Зигмунд Фрeйд, Мы и смерть.

На главната страница: Умберто Бочони, Атаката на копиеносците, 1915 г.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).

Свързани статии