0
1636

Футболни воли и неволи

Или по-симпатичното лице на българския футбол

В България футболните агитки като че ли станаха по-важни от футболните тимове, през последните дни със сигурност. На фона на вялата игра на националния отбор феновете са просто неудържими: членове на агитките взеха активно участие в опита да се потроши бившия Партиен дом; отново хора от тяхната черга се оказаха свързани с разрастването на COVID-заразата в Пловдив (след като местния „Локо“ успя да излъже ЦСКА и да спечели Купата на България); на агитките разчитат и в „Левски“, за да не си отиде безславно славният клуб от футболната сцена; оказа се, че на техни хора разчитат и разни съмнителни елементи, за да си разчистят сметките с неудобни журналисти… Невинаги обаче е било така, в българската история футболът и играещите го имат свое място и то никак не е маловажно. Разбираме го от една изключително интересна книга, чийто автор е Теодор Борисов – „Как Цар Футбол превзе България. 50 истории за най-великата игра“ (изд. „Българска история“). Прочее Теодор Борисов не отминава и въпроса с агитките или по-скоро БКП не го отминава, след като разбира колко много са стеклите се на погребението на загиналите Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков-Котето (2 юни 1971 г.): „БКП има сериозни опасения за това, че футболът може спонтанно да обедини „масите“ по начин, по който нито една политическа партия или движение не е способна“. Днес обединението на фенските „маси“ е организирано, макар консолидацията да е не чак толкова запалянковска, колкото криминална. Под шапката на футбола успяха да се промъкнат интереси и субекти, за които играта и нейното качество изглежда са най-малката грижа.

В началото не е било така, в началото е бил ентусиазмът. Ентусиазъм, предизвикан от топката. Швейцарец е култиваторът, за пръв път показал коженото кълбо на българските си ученици, името му е Жорж дьо Режибюс. Швейцарците, между другото, имат огромен принос за развитието на физическата култура в България, достатъчно е само да споменем Луи Айер, който организира физическото обучение у нас и по чиято покана в страната ни пристигат още 11 негови сънародници. Сред тях е и Шарл Шампо, първият български олимпиец, състезавал се в Атина през 1896 г., когато са възстановени Олимпийските игри, на турнира по гимнастика. Ако тръгнем от това сътрудничество, може би няма да ни е трудно да открием откъде е тръгнало знаменитото сравнение за „България – Швейцария на Балканите“. Както и да е, по-важното е, че футболът е наченал да се търкаля по тукашните улици, поляни и ливади, макар че предците ни – вероятно обладани от езиковото чистофайничество на Александър Теодоров-Балан, не са го наричали футбол, а ритнитоп. Името обаче не се наложило, въпреки че е използвано съвсем не късо време. Тромавото му звучене обаче – съвсем неподходящо за тази игра на техника и скорост, всъщност го е обрекло. А вероятно и това, че когато след Първата световна война в България са настанени френски (и отчасти английски) военни подразделения, които са играли мачове и помежду си, и срещу нашите, те едва ли са използвали побългареното име на футбола. Казвали са му така, както навсякъде в Европа – футбол.

Теодор Борисов се е постарал да събере в книгата си множество такива любопитни факти, случки, истории, инциденти, които да премахнат презрителното присвиване на интелектуалните очи, когато се заговори за футбол. Колцина знаят например, че знаменитият комедиограф Ст. Л. Костов е търчал след топката в Първа софийска мъжка гимназия по вещото ръководство на споменатия вече първи български олимпиец Шарл Шампо? За увлечението на Патриарха Вазов по новата игра съдим по това, че точно заради нея той получава двойка на анализа си на „Под игото“ – куриоз, разказан от проф. Иван Шишманов. Николай Гяуров, прочутият бас, също е бил запален по „ритнитопа“, а неговата по-стара колежка, оперетната дива Мими Балканска, е първата българска жена, излизала на футболния терен. „Тя дори взима участие – уточнява Теодор Борисов – в демонстративни срещи, заставайки на вратарския пост за тима на певците срещу артистите“. Самата прима разказва за своите футболни пристрастия (съвсем не тъй агресивни като днешните): „Помня как преди премиерата в „Графиня Марица“ в гримьорната при мен дойдоха представители на „Славия“ и ми подариха красиво избродирана емблема на клуба. Останах толкова трогната, че във второ действие, когато героинята ми излиза по екип за тенис, закачих емблемата на фланелката си и извън сценарий казах: „А сега една славистка ще ви покаже изкуството си в играта на тенис“, и залата гръмна от аплодисменти“. В редиците на първия български шампион „Владислав“ – отбор от Варна, играе „халфа Иван Афанасиевич Булгаков“ – брат на Михаил Афанасиевич Булгаков, създателя на „Майстора и Маргарита“. Автор пък на химна на „Левски“ е не кой да е, а Любомир Пипков, а Гео Милев пише стихотворението „Марш“ през 1922 г. за софийския клуб „Атлетик“: „В нас блика стремителна радост…“ И т.н., и т.н., примерите бликат…

Онова за мен обаче, което се оказа най-голяма изненада, беше, че българин стои в основата на създаването на един от най-известните и титулувани турски клубове „Галатасарай“. Казва се Борис Николов, с прозвище Мечката, и: „не само е един от 13-имата основатели, но е и първият капитан на отбора. Николов взема участие в първия мач в историята на „Галатасарай“ – победата с 2:0 срещу „Кадъкьой“, и дори бележи едно от попаденията. В същото време той изпълнява ролята и на треньор на своите съотборници и като такъв ги извежда в първия официален мач на тима – равенството 1:1 срещу „Имоджен“ в мач от Истанбулската лига през сезон 1906–1907. Първоначалните цветове на отбора са червено-бели, след което се минава през жълто и черно, за да се стигне до настоящето червено-жълто. Тази комбинация бива наложена, след като представители на клуба намерили подходящи платове в тези цветове в дюкяна на българския търговец Шишман Янко, намиращ се на Бахчекапъ“. Българи са основатели и на един от прочутите уругвайски отбори – „Дунабио“, тоест Дунав. Тимът е дал път на такива звезди на уругвайския футбол като Алваро Рекоба, Рубен Соуса, Марсело Салайета, Единсон Кавани… Само вметка, като стана дума за Уругвай, първия световен футболен шампион: преди 90 г., на 13 юли 1930 г., стартира първият Мондиал тъкмо в Уругвай и продължава до 30 юли, когато на финала „урусите“ побеждават Аржентина с 4:2 и грабват титлата.

От „Как Цар Футбол превзе България“ може да се разбере колко много този спорт е бил полезен след Първата световна война, когато на Балканите България е била в сериозна и постоянно будеща тревога външнополитическа изолация. Теодор Борисов се е опитал да разгледа успоредно двете истории – националната и футболно-националната, искайки да изтъкне по този начин, че в развитието на една страна през епохите и годините всичко има значение. Той е от екипа на сайта „Българска история“, така че това негово убеждение не бива да ни учудва. Приносното му обаче е, че целият този поглед върху ХХ век се случва през призмата на коженото кълбо – нещо, което би ни се сторило някак лекомислено, а в действителност не е. Защото футболът е емблематичната игра, изконната – единствената, в която играта с ръка се наказва; тоест той не усъвършенства човека за друга дейност, в известен смисъл съвършенството във футбола е напълно безполезно. Но тъкмо това го прави царят на играта, Цар Футбол. Царят на играта, която игра, както вече отдавна знаем от Йохан Хьойзинха, стои в основата на човешката цивилизация…         

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияНоминации за Годишните награди на Портал Култура (1 кръг)
Следваща статияСвободното срещу несвободното слово