0
1661

Хаим Оливер се завръща с книга „от чекмеджето”  

Хаим Оливер

„Роман за един пияницa“ (2017, изд. „Лексикон”) e непубликуван роман на българския сценарист и писател Xaим Oливep. Една книга, която четири десетилетия стои неиздадена в чекмеджето, години наред след смъртта на автора.

Този текст не е юбилеен, нито е дитиранбен. Повод за написването му, първо, е една книга „от чекмеджето” – „Роман за един пияница” (2017), второ – склонността ни да забравяме някои личности, преждевременно отишли си от този свят, чието присъствие в културния ни живот приживе нито сме оценили, нито оценяваме подобаващо. Става дума за писателя, сценариста, публициста, журналиста Хаим Оливер (1918–1986). Скоро ще се навършат 100 години от неговото рождение, но аз искам да заявя изпреварващо, че за хора като Оли (както го наричаха приятелите му – повечето, за жалост, покойници) трябва упорито да се припомня и пише – защото, макар и преходни на тази земя, те не се срещат често, тяхното битие не е само физическо, та да останат само в паметта и съзнанието на най-близките им.

Роден е в Кюстендил, учил е в родния си град, в София и Виена (1936–1938) икономика, музика и журналистика. След завръщането си в България (1939) сменя различни професии – търговски служещ, цветарски работник, радиотехник. Антиеврейският Закон за защита на нацията го изпраща в трудов лагер. През 1941 г. го арестуват и осъждат за нелегална дейност. Току-що излязъл от затвора, е изпратен отново в лагер, където прекарва десет месеца. По-късно получава задочна смъртна присъда. Участва в антифашистката съпротива като партизанин в хасковския отряд „Асен Златаров” (1944).

Освен на журналистическата професия (в Радио София, в-к „Еврейски вести” и „Труд”) Хаим Оливер посвещава професионалната си кариера на киното: главен редактор на Студия за хроникални и документални филми и главен редактор на Студия за научнопопулярни филми.   

Творчеството на Хаим Оливер се разпростира както в сферата на художествената и документалната литература за деца и възрастни, така и в игралното и документалното кино. От множеството заснети по негов сценарий филми с особена популярност се ползва „Вълчицата” (1965, режисьор Рангел Вълчанов, в главната роля Илка Зафирова), който за първи път у нас разработва табуираната дотогава тема за т.нар. трудововъзпитателни училища. Хаим Оливер е автор на десетки научнофантастични и криминални романи и повести, които са посрещнати с голям читателски интерес особено от младежката аудитория.

Повече от 25 години Хаим Оливер посвещава на темата за спасяването на българските евреи през Втората световна война. Автор е на документалната книга „Ние, спасените” (1967, многократно преиздавана и преведена на няколко езика), на сценарий за документален („Транспортите на смъртта не тръгнаха”, 1977) и сценарий за игрален филм, в които се стреми да представи максимално достоверно историческите факти и обстоятелства, както и да открои ключовото участие на редица български институции, организации и личности. И една печална равносметка: преждевременната кончина на Хаим Оливер е ускорена от упражнявания върху него натиск да промени сценария на игралния филм „Ешелоните” (1986), като основната роля на „спасител” в него бъде приписана на Тодор Живков. Но въпреки усилията му истината е изопачена, а филмът – завършен и пуснат по екраните след неговата смърт.

Наскоро излязлата книга на Хаим Оливер „Роман за един пияница” (2017, изд. „Лексикон”) не видя бял свят през социализма – т.е. приживе на автора си, независимо че произведенията му не само се издаваха и преиздаваха в големи тиражи, но и се търсеха от читателите. Създаден преди близо 40 години и предлаган на различни издателства, романът биваше отхвърлян с подкрепата на угодни рецензенти, а писателят, без да изневери на принципите си, го доработваше и пак правеше опити за публикуването му. Уви, книгата не се появи и след смъртта му, т.е. по времето на т.нар. перестройка, когато все пак беше планиран „в перспектива” от едно издателство. Ала докато тромавата редакционно-производствена машина се задейства, режимът падна и неспособни да плуват във водите на новосъздаващата се (анти)пазарна среда, лишени от държавната финансова подкрепа, бившите родни издателски мастодонти един по един напуснаха живота.

По какво личи, че „Роман за един пияница” е писан в края на 70-те – началото на 80-те години на ХХ век? Ако си поиграем на „познайте разликите”, ще се уверим, че разказаната история, обстановката, действащите лица са от онова време, ала авторовият почерк, психографията на персонажите, така безпощадно разголени, въобще кодираните идеи и послания са освободени от задължителните за соцреализма идеологически украшения и щампи, т.е. стоят извън постулатния за времето градивен критицизъм и „исторически оптимизъм”. Което ще рече, че липсва балансът между минимизирането на отрицателното и хиперболизирането на положителното, и най-вече щастливата развръзка, при която кривналият от правия път герой ще се поправи и така ще удовлетвори изискванията на класово-партийния подход и господстващия литературен модел.

Публикуването на подобна творба бе трудно постижим блян в ония години в този ѝ вид, в който я четем днес. В началото на 80-те издателствата се бяха поопарили с произведения като „Лице” на Блага Димитрова например и внимаваха много какво ще пуснат, иначе казано, допуснат „в производство” и продажба. Ако романът бе писан и публикуван на Запад от емигрант-дисидент, избрал свободата пред задушаващото безвремие на родината си, ако бе четен по Радио Свободна Европа, да речем, тогава би било възможно да се разпространи нелегално – като „Задочните репортажи” на вече убития Георги Марков. Ала не и за автор като Хаим Оливер. Той беше убеден привърженик на комунистическите идеи, но не понасяше ограниченията, не мълчеше и не беше послушен клакьор на партийните постановления. Езикът му бе язвителен, критичните изказвания – обичайна практика. Ето защо, въпреки антифашистките му заслуги, въпреки признанията за творческите му постижения в литературата и киното, бе и обект на наблюдение от Шесто управление на Държавна сигурност.

„Роман за един пияница” остана в ръкопис, превърна се в „роман от чекмеджето”, който, за разлика от други „скрити” творби, упорито си престояваше там. И това негово изгнаничество продължи до ден-днешен, когато благодарение на издателство „Лексикон” излиза на пазара ни, за да напомни на сегашното ново поколение читатели, че писател като Хаим Оливер е съществувал; че той не се е боял да даде литературен образ на една малко или повече забранена за художествено изобразяване тема, каквато е алкохолизмът, и не само да я постави на дневен ред в епохата, когато тя е била почти табу (заедно с темата за наркоманията, проституцията, корупцията, престъпността и пр.) и когато зад паравана на т.нар. социалистически начин на живот, зад възходящото развитие на новия човек в „най-хубавия от всички светове” се криеше разложението у отделния индивид и развратът в цялото общество, а също изолацията ни от демократичния свят, заменен от сляпото подражателство на великия Съветски съюз. Фалшът на тази реалност, ясен за мнозина мислещи, но старателно прикриван зад петилетки, лозунги, партийни директиви, подплатяван от цензорски забрани и автоцензура, всичко това лъсва в целия си блясък от страниците на този роман.

Трябва да подчертаем, че проблемът алкохолизъм, който на пръв поглед се явява централен в книгата, всъщност е разположен върху един панорамен социокултурен фон, който, оказва се, е по-ярък, дори по-черен, отколкото индивидуалната трагична съдба на главния герой Веселин Павлов. Ще стане безпощадно ясно, че тази съдба, макар външно възприемана като „изолиран случай”, е проекция на едно проядено до основите си общество, в което честността, принципността, моралът, са само фрази, гола, суха софистика, удобен параван, подсигуряващ благополучие, ала най-вече на избраните.

Веселин Павлов безспорно е целунат от боговете с творчески талант; той малко или повече е идеализиран като всестранно надарена личност – писател, артист, сценарист, режисьор, оператор, но също и музикант, военен пилот, моряк и какво ли не още. Героят е един благородник „не от мира сего”, който търси и не може да намери себе си и мястото си в обкръжаващата го реалност. Наследствено обременен от алкохола, Веселин хем му се отдава, хем прави титанични, но въпреки всичко неуспешни опити да се пребори със своя порок. И порокът неизменно го надвива. Всъщност надвива го не толкова порокът, колкото войнстващата посредственост, бездарността, завистта, също фалшът, страхът от истината, или казано другояче, съобразяването с установения ред, с партийните предписания, имащи силата на аксиоми.

Хаим Оливер, както стана ясно, не се ограничава с изследването на проблема алкохолизъм в медицински аспект, независимо че едни от най-силните страници на романа са посветени на пораженията, които болестта нанася, и на опитите за нейното лечение. Писателят е проникнал в същността на алкохолизма, дава потресаващи изображения на патологични психофизически състояния, проучил е и е пресъздал невъобразима галерия от образи на „пациенти” и доктори, ангажирани с лечението. С удивителна вещина и белетристично майсторство той прониква зад оградите и стените на клиниките за алкохолици и наркомани, за да възпроизведе с фотографска точност този, както ще го нарече героят, Ад или Чистилище на човешкото грехопадение според друг важен персонаж („доктор Мефисто”). Хаим Оливер мобилизира тук както творческото си вдъхновение, така и един арсенал от познания в областта на неврологията и психиатрията, но също така богатия си интелектуален потенциал, обединявайки ги в едно неразчленимо тяло, за да се получи в крайна сметка апокалиптичната картина на този Ад и Чистилище едновременно. В повествованието алкохолните приключения на героя и трагичният резултат от тях се преплитат с разказите и изповедите на други по-централни и по-периферни персонажи, вещо коментирани от разказвача, ала с участието на двамата ключови и чудесно портретирани образи на лекарите – д-р Попов („Мефисто”) и д-р Соломонов.

Покрай всичко това, но съвсем не фоново, са откроени представителите на институциите и организациите, в чиито ръце е оставена превенцията на болестта и справянето с обществените последици от нея. Тук лъсва в цялата си несъстоятелност противоречието между уж грижата, уж добрите намерения на народната власт и безхаберието, отсъствието на воля у нейните „отговорни фактори” да назоват, опознаят и овладеят проблема. Двойният аршин, с който се измерва той, от една страна, вредата от алкохола върху индивида и обществото, а от друга, производственият и икономическият ефект от този т.нар. отрасъл на народното стопанство, както и бруталното противостоене между закон и морал, между медицина, хуманност и материален интерес, всичко това, вплетено в повествованието под формата на един, изглеждащ като „пришит” епизод, е стоварено като тежък удар върху системата.

Съчетаващо прийомите на литературата и киното, повествованието въздейства комплексно върху сетивата, разтърсва издъно възприемателя, кара го да се чувства не свидетел, а пряк участник в тази безумна алкохолна вакханалия. Но във втория пласт на романа, който е дори по-силен като внушение, са разкрити други пороци на системата – нейната творческа сфера. Тук е подложена на анализ, по-точно дисекция родната кинематография, като предварително трябва да вметнем, че никъде другаде в културата ни не са се кръстосвали и преплитали толкова много интереси, в т.ч. отвъдтворчески, иначе казано финансови. Защото в кинематографията по един или друг начин са ангажирани писатели, режисьори, оператори, художници, композитори, актьори, критика, журналистика и пр., там играят големите пари и съответно става неизбежен сблъсъкът между таланта и бездарието, между тщеславието и безкористието, между честността, принципността и кариеризма, между страха и смелостта. Чрез навлизане в кухнята на филмопроизводството, която Хаим Оливер познава от дълголетен личен опит, той поставя диагноза не само на болестното състояние на родното кино, но и на социалистическата култура като цяло. Смея да твърдя, че подобен литературен десант в седмото изкуство у нас не е правен. Вярно, темата е маркирана и в други творби на Оливер („Как станах кинозвезда”), ала в „Роман за един пияница” нахлуването в светая светих на българското кино е и дързък, и умело осъществен художествен експеримент.

Двата съдбоносни за Веселин Павлов епизода с обсъжданията на неговите сценарии, които са и своеобразна рамка на повествованието, са ключови за разбирането на книгата. От една страна, в тях се прониква до дълбините на назования по-горе проблем: личност–творчество–идеология. В изказванията на литературния критик Любенов по време на втория съвет той произнася две знаменателни реплики. Ето първата: „Типично ли е, питам аз, типично ли е в наши дни, когато младежта строи с ентусиазъм новото общество, един момък от добро семейство да се пропие като свиня и след това да се самоубие?” А ето и втората: „Хубав образ на родината ни ще представим на нашите приятели в Москва и Берлин, или на враговете ни във Вашингтон… Какъв пикантен материал за вражеските пропагандни централи.” Цитираните думи са напълно достатъчни за т.нар. вътрешни рецензенти, за да отхвърлят книгата на Хаим Оливер. Но те съвсем не са единствените, които могат да се приведат. Да си припомним портретите на бездарния писател Петър Молеров, на безгръбначния и.д. директор Маринов, на големия началник, другаря Милковски, на самовлюбения режисьор Александров, както и на вездесъщия правоверен литературен сатрап, споменатия вече критик Любенов. Но пък пияницата оператор Астарджиев, алкохоликът художник Бориславо Белини, самият Веселин Павлов, както и мнозина още алкохолно зависими, са обгрижени със симпатиите на автора и представляват пълнокръвни, запомнящи се художествени образи.

От друга страна – посочените два епизода обясняват и сривовете в алкохолното заболяване на героя, т.е. назовават един от основните виновници за трагичния му край. Губейки битката за своя филм, Веселин Павлов загубва и битката с алкохола. Това е на ниво сблъсък със системата. На другото, личното ниво (любов, брак, дете) героят е допълнително осъден за своето отчаяно отдаване на алкохола. И финалът, предизвестен още в първите страници на книгата, е защитен с „нетипичните” за „правилната” литература средства, поради което е двойно разтърсващ.

Закъснял близо четири десетилетия с появата си, „Роман за един пияница” е модерен в най-добрия смисъл на думата: и проблемно, и структурно-композиционно, и стилово. Той се чете „на един дъх” и звучи съвременно, все едно е писан сега. Но което е по-съществено – със своите смели идеи тази книга в някаква степен измива очите на българската литература от тоталитарния период, която с малки изключения (посрещани „на нож” от угодническата критика) се отнасяше твърде предпазливо, предохранително към неизлечимите заболявания на бившето ни общество. Днес би било несравнимо по-лесно да се напише (а може би и издаде?!) подобен роман, стига да се намери автор, способен да го стори. И докато го чакаме и търсим, нека четем този роман, няма да съжаляваме… С него Хаим Оливер се завръща не само в литературата, но и сред всички нас…           

Алберт Бенбасат (1950) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.