0
3154

Хайнрих Бьол

Писателят-гражданин

Есето е прочетено през 1972 г. по Дойче веле, публикувано е в „Ненаписаната българска харта“, Есета, част 2 (Фондация „Комунитас“). На 21 декември се навършват 100 години от рождението на Хайнрих Бьол.

Хайнрих Бьол получи Нобеловата награда за литература. Едно признание, което идва само да потвърди всеобщото му признание, дадено му от милионите читатели. Връщам се назад в ония времена, когато по витрините на софийските книжарници се появи една нова книга „Билярд в девет и половина”. И тя беше първата и единствена книга на Бьол, която хората зърнаха на витрина. Всички последвали се разпродаваха преди още да са стигнали книжарницата. Последната беше „Възгледите на един клоун”. Спомням си, че трябваше да използвам какви ли не връзки, за да я имам. Безспорна истина е, че Хайнрих Бьол в продължение на не повече от десет години зае изключително място в света на българските читатели, нека кажем от всички сфери, въпреки подчертаната интелигентност на неговия стил и душевна сложност на героите му. Негови читатели бяха студенти, ученици, инженери, лекари, интелектуалци и доста често обикновени работници, от ония все още неопорочени истински любители на хубавата книга. Но тъкмо тук трябва да направя разликата между двата начина, чрез които бе приет Хайнрих Бьол и други добри западни писатели, защото тази разлика идва да ни подчертае голямата родственост между един немски писател и един български читател. Ако очарованието на книгите на Греъм Грийн или на Джеръм Селинджър, които имаха огромен успех, се дължи на великолепните им художествени качества, то при Хайнрих Бьол освен брилянтната художественост има нещо повече – общия свят. Ако за един английски или един американски писател светът зад желязната завеса ще си остане нещо като друга планета, то Хайнрих Бьол се разполага в него като в свой собствен свят. Може би защото това е светът, който той носи като неолекващо бреме на собственото минало. Всички въпроси, които Хайнрих Бьол повдига в своите книги имат абсолютната си делнична валидност в света на днешния български читател. Тъкмо литературата на Бьол свързва твърде органично нацисткото минало на Германия с комунистическото настояще на България. Нещо повече, у Хайнрих Бьол читателят намира отговор на най-наболелите си въпроси от последния ден на съвременността. Ако вземем за пример само „Възгледите на един клоун”, смятана от много критици на Запад за най-хубавата му книга, и сменим немския декор с български, ще почувстваме още по-силно идеалното ѝ художествено значение. Един свят, осветен от потресаващата искреност, горчивината и злата сатира на едно лице, което трябва да има маска, или още по-точно на една маска, която би трябвало да има зад себе си лице: колкото алегоричност в пространството, толкова конкретност в действието ви поднасят болезнено почувстваното несъвършенство на живота. 

Хайнрих Бьол не се страхува да се изправи с лице пред проблеми, които хората избягват да срещат, не се бои да постави пръста си в най-болезнените рани на немската нация; не, разбира се, за да се наслаждава сатирично на немския комплекс за виновност, или за да ни показва изостреното съзнание и чувство на отговорност на нацията си, а за да превърне опита на миналото в мъдрост на съвременността.

И точно смелостта и искреността на Хайнрих Бьол са може би най-отличителните черти на цялата му литературна дейност. Бих казал, много малко са писателите в света, които могат да се похвалят, че са гледали героите си в очите. Естествено тази искреност обединява писателя с гражданина, твореца с обществото. Защото той не е вече създател на художествени творби, отдалечени във времето и пространството, а жив съвременник, който има щастието или нещастието да ни разбира.

И затова българският читател, чиито човешки и литературен вкус не е отровен от лъжата, фалша и нищожността на собствената му литература, посреща с такива разтворени обятия човешката непосредственост и искреност на Хайнрих Бьол. В края на краищата срещата с една книга е винаги среща със себе си, или ако трябва да цитираме самия Бьол, ще повторим: „Съзнанието е огледало”. Някои критици смятат, че главната тема на Бьол е корупцията и разпадането на съвременното буржоазно общество. Аз бих проектирал темите му по-далече – обезчовечаването на човека. И затова когато гледаме „Възгледите на един клоун”, ние виждаме човека, който обърква маската с лицето си до степен да не се знае кое какво е. Темите на Бьол повдигат най-неумолимите и вечни въпроси на нашето съществуване, сведени до Хамлетовското „да бъдеш или да не бъдеш”, което изразено чрез Бьол би било „да принадлежиш или да не принадлежиш”. Кому? На религия, на общество, на идея?

Смелостта и искреността на Бьол при избора на темите естествено слага своя отпечатък и върху стила. Можем да говорим за определен негов собствен стил. Казват, че той представлява смесица от сух, едва доловим цинизъм, с внезапни искри на силна, почти фарсова сатира. Не съм много сигурен дали това е така, но съм убеден, че силата на неговия стил идва от Донкихотовската искреност и простота. И оттук вече идва невероятната икономичност на езика. Бьол е един от най-големите скъперници при изразходването на думите. Всеки писател на света може да се учи как да спестява думи.

Появата на Хайнирх Бьол в българския литературен живот беше и е явление, толкова повече, че той повлия не само на читателите, като им предложи свои критерии за отношения между творец и консуматор, но Бьол повлия не по-малко благотворно върху писателите и по-точно на по-младите. Влияние, което се изрази като опит за заемането на граждански позиции, като опит за достойно писателско поведение, като творчески стимул в разчупването на форми и търсенето на по-съвършени езикови средства, и най-вече като проблематика. Да бъдеш съдник и критик на времето, в което живееш, затова не е нужно разрешение от Съюза на писателите или от някой отдел на някой централен комитет, нужно е само да чувстваш и да вярваш на признанието си плюс куража, огромния кураж да знаеш какво казваш и да продължаваш да го казваш, докато те чуят, защото все едно не могат да те заглушат.

Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияРадостта
Следваща статияКоледен сън