0
2027

Хак и хакване

„Контраприказка” за езиковите игри

От десетина дни изглежда, че всички вече знаят всичко за компютърните защити и хакерите – „бели“ или „черни“, за техния етичен кодекс, за криптирането и декриптирането. При все това цари неяснота какво точно се е случило при пробива на НАП и колко сериозни могат да са последиците от него. Всичко си остава в сферата на хипотезите.

В същото време приказките продължават. Премиерът Борисов ласкаво призова набедения „хакер вълшебник“ да си признае чистосърдечно и да мине от „светлата страна“, изоставяйки „царството на мрака“. На това място в приказките правдата винаги възтържествува, ала в живота нещата са по-различни. От своя страна кандидат-главният прокурор Гешев излезе със свой, още „по-фентъзи“ сказ, прескачайки традиционното разделение на властите, което за него тъй и тъй било без значение. Интуитивно (или „вълшебно“) той изпревари цялото разследване, провиждайки отведнъж всички „козни на мрака“. И с вълшебна лекота разплете кълбото, изобличавайки „злата орисница“ в дъното на нещата, която според думите му приема очертанията на една политическа сила („Демократична България“). И то защо? Представете си, решила да поиска оставката на финансовия министър Горанов, а не на шефката на НАП! И пак – защо ли? – в разказа изплува името на Делян Пеевски.

Тази политическа приказка ни е добре позната. Но тя ни казва съвсем малко – или почти нищо – за онова, което действително се е случило. И то може да е много, много сериозно. А пък на нас ни разказват приказки за добри или лоши вълшебници, за „милисекунди в мрака“ и разни небивалици, сякаш проверявайки чувството ни за хумор.

Добре, ако ще си разказваме приказки, ръкавицата е поета. Веднага съм склонен да допусна, че премиерът Борисов или прокурорът Гешев влагат друг смисъл в думите, които използват, тоест че говорим за техни приказни светове с произтичащите от това езикови игри. Накратко, че те си живеят в собствена „контраприказка“, ако използваме изразната практика от 2013 г.

Представете си следната ситуация. Служител докладва на министър-председателя следното: „Има хакване в НАП“. Устно, разбира се. Писмените доклади са отживелица, кой ще си мори очите да ги чете и после да туря очила с диоптри. А и времето, зер, е ценно.

От 1980 г. терминът „хакване“ влиза в публичен оборот, след като фентъзи-филмът „Трон“ на режисьора Стивън Лисбергер описва в детайли проникването на талантлив програмист в суперкомпютъра на корпорацията ENCOM. Целта на талантливия създател на компютърни игри е била да докаже, че е бил обран от свой събрат, без сам да подозира, че прониква в изкуствения интелект на бъдещето, след което интригата се заплита. В случая целта ми не е да разказвам тази филмова приказка и перипетиите на героя, игран от Джеф Бриджис, а само да отбележа, че горе-долу оттогава в речниците на всички езици навлизат термини като „хакер“, „хакерска атака“ и „хакване“. И че означават онова, което разбираме под тях и до днес. А именно: „пробив“, „проникване в системата от данни“ и поставянето ѝ под контрол. В нашия случай – базата данъчни данни на страната.

Представете си сега обаче, че думата „хакване“ означава нещо по-различно. И съответно, че премиерът на страната, финансовият министър или кандидат-главният прокурор реагират странно (за нас), защото в случая под „хакване“ те подразбират нещо друго.

Възможно ли е това? Напълно. Отварям Речника на българския език на Найден Геров – тази съкровищница на българската словесност – и що да видя. В том 5, издаден пред далечната 1904 г. в Пловдив, думата „хакване“, колкото и да е невероятно, си съществува. Ала какво означава? Ами производно от глагола „хаквам“: 1. Хвърлям със сила, яката, нещо надалеч. 2. Затичвам се, затирвам се, хвърлям се. Пример: Хакнал се да го гони. Има и по-старинна употреба на глагола – „бивам хакнат“ (може би най-адекватна на днешната ни ситуация).

И тъй, питам се аз, какво ли г-н министър-председателят като един народен човек, държащ на родната реч, е подразбрал от ситуацията с „хакването на НАП“? Че нещо е било запратено, и то яката, доста далеч? Или че е редно някой да се затича, та да подгони някого? За което сигурно са го известили, че вече се прави в лицето на изрядния прокурор Гешев.

И тъй, „гонитбата“ (хакването) е налице. Ала с каква цел? Безпричинно? Или целенасочено?

Интересното е, че речникът на Найден Геров сам указва на подобна цел в „хакването“, препращайки към турската дума „хак“. А пък „израсналият от народните недра“ г-н Борисов, човек, „врял в политиката“, няма как да не е наясно и с нейното значение. Или поне интеркултурните връзки с ДПС би трябвало отдавна да са му прояснили значението ѝ, което е: „заплащане, плата“.

Сиреч „гонитбата“ предполага „плата“. Винаги. Затова и предварително, при всяко „споразумение по турски“ се иска „хак“, поне за цяла година (справка – Найден Геров). Не се ли плати навреме „дължимото“, „хак“ му е на онзи, дето не го е изплатил. И положението му става „дохаки“.

Конкретният езиков пример на Найден Геров: „като сме слабодушни, ще ни бият, хак да ни е“. И още: „дойде му дохаки, та кандиса“.

Трябва да признаем, че светът на речника има взривната способност да размества всекидневието по най-неочакван начин, откривайки в него неподозирани пластове. Също като в знаменития притчов роман на албанеца Исмаил Кадаре „Хроника на камък“, където попадането в „царството на думите“ се определя като „безмилостно мъчение“. Дотогава, пише Кадаре, думите имат смисъл в нормалното си значение, след което обаче започват да се стопяват и разкъсват, да подскачат в страшния си вихър извън логиката и действителността. В неговия случай, бидейки още дете, той става езикова жертва на изрази като „думите отиват на вятъра“ или „така ще си изядеш главата“: Неочаквано светът се изпълни с хора, които имаха тикви вместо глави, други глави се търкаляха наоколо, очите се пръсваха като куршуми; някой се опитваше да изяде другиго не със зъби, а с очи

Позната от векове балканска традиция, която не е добре да досягаме с „контраприказките“ си.

Че „хакването“ може да ни излезе „дохаки“.

 

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЗа фалшификатите, историографията, насилието и „разделните“ времена в науката (1)
Следваща статияТъмната градина