0
2611

Халюцинацията като оцеляване

„Дрейф“

В началото на ХХI век исландецът Балтазар Кормакур привлече вниманието на световната филмова общност с пълнометражния си дебют 101 Reykjavík. Десетина години по-късно режисьорската му биография започва да се разпределя между САЩ и Исландия, между кримидрамата и екстремните сюжети „по действителен случай“. „Еверест“ (2015) изследваше мотивацията и човешката издръжливост под „покрива на света“, а най-новият „Дрейф“ ни пренася в Тихия океан, на една яхта станала жертва на ураган. По-малко известно е, че Кормакур вече се е занимавал с „океански“ сценарий за оцеляване, когато през 2012 г. снима „Дълбините“ – за рибаря Гули, който през март 1984 г. плува в продължение на 6 часа във вода с температура 5 градуса, след като риболовното корабче, на което работи, претърпява корабокрушение…

Балтазар Кормакур видимо се интересува от инстинкта за самосъхранение в критични ситуации, което го отвежда при американката Тами Ашкрафт и автобиографичната ѝ книга от 1998 г. Red Sky in Mourning: A True Story of Love, Loss, and Survival at Sea. Двайсет години след публикуването, споменът за невероятното тихоокеанско плаване на Тами и приятелят ѝ Ричард се превръща в суров и доста въздействащ филм, без сблъсъци с морски обитатели и други специални ефекти, които да работят за каузата на зрелището и екшъна, със съспенс, породен единствено от фактора на човешката устойчивост и прага на изтощение – физическо и емоционално.

„Дрейф“ е изграден на паралела между „сега“ и „преди“. Настоящето е полуразрушена, пробита яхта в океана, някъде между Таити и Хавай, където Тами се събужда след яростен ураган, а Ричард изглежда е паднал зад борда… 41 дни на дрейф, докато се бори за оцеляването на разсъдъка и любовта си, Тами си припомня последните 6 месеца от волния живот на пътешественик – от запознанството с Ричард, до неохотното приемане на идеята да откарат една луксозна яхта до Калифорния.

„Дрейф“

В зависимост от емоционалното ви предразположение филмът на Кормакур предизвиква неизбежни изблици на сълзи, породени от мигове на прочувствени откровения, а понякога камерността на яхтеното всекидневие рискува леко доскучаване, но като цяло фабулата грижливо разнообразява статиката на дрейфа с динамиката на островния живот. А точно когато започваме да свикваме с навиците на корабокрушенците и лошите предчувствия за съдбата им се борят с усещането, че филмовата рутина на драмата е напът да надвие оригиналността, сценарият предприема обрат, който придава нов смисъл на част от видяното, както и на предстоящата развръзка.

Сантименталността изглежда допустима, когато правиш преоценка на извървения житейски път (макар да си само на 23) в критична ситуация. Но „Дрейф“ не е филм с някакво хуман(итар)но послание, а просто драма за себедоказването, каквито киното обича да ни предлага, а също и любовна история, която не се стреми към изобретателност, защото може да разчита на автентичност. Най-важното при подобни действителни събития е как ще бъдат пренесени на екрана, за да се постигне въздействие без пропадане в некинематографичната повтаряемост на живота. В случая с „Дрейф“ за това се грижат ритъмът на фабулата и успешните актьорски попадения.

Когато сюжетът на един филм се развива преобладаващо между двама души, било то сред други хора, или на изолирано място, голяма част от въздействието на историята се изнася от достоверността на персонажите и ефективността на изпълнителите. За образите се е погрижил самият живот и за късмет на зрителя (а може би и с малко помощ от страна на драматургията) те са достатъчно вълнуващи,  за да задържат нашата съпричастност.

„Дрейф“

Що се отнася до актьорите, макар че при избора вероятно е имала значение и физическа прилика с прототипите, постигнат е много добър баланс между приятно излъчване и правдоподобност, от една страна, и екранна химия в двойката – от друга. Сам Клафлин е от онези млади британци, които притежават романтично излъчване, чиято потенциална сладникавост е отлично балансирана с хлапашка закачливост. В петнайсетата си филмова роля (след участия в различни приказки като „Игрите на глада“, „Снежанка и ловецът“ и „Карибски пирати“ и централни позиции в романтични драми като „Братовчедката Рейчъл“ и „Аз преди теб“) актьорът се сблъсква със суровата реалност на самотния авантюрист във филмов свят, който не се интересува от трапчинките и привлекателната му външност. Партнира му американката Шайлийн Удли, която също набира популярност с романтични драми като „Вината в нашите звезди“ и фантастика (трилогията „Дивергенти“), но получава възможност да блесне актьорски в мини сериала „Големите малки лъжи“, където героинята ѝ Джейн не е особено привлекателна физически и е малко нещо „психясала“. Именно на нея напомня Тами от „Дрейф“ – силна млада жена, която не познава пределите на собствените си възможности, докато не попада в критична ситуация. Благодарение на Шайлийн Удли получаваме филмова героиня, на която можем да вярваме и да се възхищаваме.

„Дрейф“ на Балтазар Кормакур е оригинален преди всичко с конструкцията на разказа и със споменатия сюжетен обрат и въпреки неизбежните за „корабокрушенския“ жанр приливи на мелодраматичност, предлага интересни персонажи и увлекателно съпреживяване между съспенса и трагизма на борбата за оцеляване.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияПъкс и Швейк
Следваща статияКогато дървото падне