Начало Книги Хаосът в играта на преход
Книги

Хаосът в играта на преход

Бистра Величкова
24.05.2023
3130

Романът „Хаосът в играта на джаги“ на Палми Ранчев разказва за първите години от прехода в България, време на уличните тарикати, бизнесмените с анцузи, ланци и кожени якета, на убийства по улиците и пласиране на дрога. Той разказва и за безработицата, за борбата за оцеляване на хората и накрая за единствения изход от едно затъващо общество – емиграцията. Всичко това е видяно през очите на младо момче, около 20-годишния Боби, който се скита в живота, и в себе си. Той е в тази възраст, в която търси морални ориентири, иска да намери работа, да има пари и нормален живот. Но това, което го посреща на улицата в преходна България малко след 1989 г., е липса на справедливост, посрещат го кражби, измами. Понякога улицата засмуква и него в някоя дребна далавера, но той бързо разбира, че не му е там мястото. И продължава градското си скиторене с ръце в празните си джобове и натежала от разсъждения за живота глава. За съжаление веднъж влязъл в полезрението на престъпниците, трудно можеш да се отървеш. Боби разбира това по трудния начин.

В тази действителност едно от забавленията и отдушник на героя е да играе джаги с най-добрия си приятел Оли. Боби е кварталният шампион на джагите. В игралната зала всички му имат респект. Докато играе, той сравнява пластмасовите играчи с политици, подаващи си топката. Джагата е като метафора на живота. Хората – пластмасови играчи, затворени в една система, наредени в редици в два отбора – червени и сини. И уж играят един срещу друг, а всъщност се оказва, че са от един отбор. Няма значение от кои си, защото всички са еднакви – изкуствени, пластмасови, играещи така, както ги завърти господарят им. В случая Боби е този, който определя играта на джагата. Той движи играчите. Иска му се това да бъде така и в живота, но там играта е по-груба. Въпреки това успява да бъде господар на себе си, като не зависи от никого. Но и от него нищо не зависи. Скита се по софийските улици и наблюдава живота. Включва се, само когато е решен, че трябва да спаси малката си сестра от връзката ѝ с известен пласьор на дрога или да принуди шефовете на майка си да ѝ платят заплатата. Когато не се бори за справедливост, играе на джаги или отива при Милена, или Мария. Или, ако от всичко му е дотегнало, дели постелката от картони с някой отказал се от борбата с живота клошар. Понякога в Боби се влюбват по-възрастни жени, докато му правят забележка да не люпи семки на спирката на рейса. Друг път той се влюбва в момичета, които обаче са бременни от учителя си. Нещо винаги му се изплъзва в играта на живота. Опитва се да проумее хаоса, да го подреди, но вместо това хаосът го повлича все повече. Точно, когато е намерил смисъла, той се изпарява пред очите му.

Боби малко напомня героя Холдън Колфийлд от „Спасителят в ръжта“ на Джеръм Д. Селинджър. И Боби, и Холдън са млади, с чисти души, които скитат в големия град, който от своя страна ги цапа с пошлост и циничност. И двамата искат да станат част от света на възрастните, но без да продадат душата и ценностите си. В контекста на творбите от движението на сърдитите млади хора виждаме в Боби бунтарски дух, който ни напомня и за Колин Смит от разказа „Самотният бегач на дълго разстояние“ на Алън Силитоу. И Боби, и Колин искат да надхитрят системата, да ѝ се опълчат, да ѝ покажат, че играта от пластмасови хора не е истинската игра в живота. Или както Холдън Колфийлд нарича хората, които са лицемерни и без морал – „фалшиви“ (phonies). Колин Смит умишлено не спечелва състезанието по бягане, въпреки че ръководството на изправителния дом му обещава привилегии. Холдън се бунтува, като отказва да завърши училище и да се впише в изкуствената система на обществото. Той си измисля своя професия – спасител на деца от пошлия свят на възрастните, сред цъфтящи ръжени полета. Боби от своя страна, отказва да се продаде на мафията и да влезе в арогантния и аморален модел на живота в преходна България. Той прави рязък обратен завой, докато вози в колата мафиоти. Това е метафора, че не иска да върви по пътя, по който го водят престъпниците. И поне за миг преобръща физически света на мутрите, така както те всекидневно обръщат надолу с главата съдбите и животите на хората.

Последното сравнение, което ще си позволя да направя, е между Боби и Равик от романа „Триумфалната арка“ на Ерих Мария Ремарк. Разбира се, двамата персонажи се различават възрастово, но общото между тях е, че и двамата са аутсайдери, които скитат по нощните улици – единият в Париж, другият в София, единият нелегален бежанец, емигрант, другият – бунтар идеалист в годините на прехода. И двамата срещат жени, при които намират топлина и уют, макар само за нощ. И двамата приемат по един и същи начин жените с тяхната изменчива природа. Ако ги има – добре, ако ги няма, те имат своята свобода да са напълно самотни из нощните улици, следвани от сянката си, осветявана от уличните лампи. Единствената разлика е, че Боби не пие алкохол, което много изненадва и прави образа му някак още по-чист, неопетнен и стоически, докато Равик редовно замръква в барове с чаша калвадос.

След направените сравнения с няколко герои на световни литературни творби можем да кажем, че макар романът „Хаосът в играта на джаги“ на Палми Ранчев да разказва за локални събития, той постига повествование и образи на световно ниво. Местният исторически контекст е скелето, върху което се изграждат въздействащи и плътни персонажи. А „Хаосът в играта на джаги“ спокойно можем да наречем и „Хаосът в играта на преход“. Романът ни кара да се замислим какво се случва с всички онези, които отказват да са просто „пластмасови играчи“, които отказват да се продадат на фалша и подмяната на ценности. Всички ли намират спасение, като емигрират на Запад? Или има и такива, които се спасяват, като остават и разказват за онези години на анцузи, ланци и улична справедливост. И така ни помагат за подреждането на хаоса в играта на история и човешки съдби.

Бистра Величкова
24.05.2023