Херман Брох: разпадът на ценностите

Писателят схваща прехода от кризата на своята епоха към нови житейски форми предимно като нравствено обновление на хората.

Херман Брох е сред онези австрийски писатели, творили главно в годините между двете световни войни, чиито произведения получават разпространение и добиват световно признание със закъснение – едва през втората половина на двадесетото столетие. Затова и името на Брох обикновено се произнася на един дъх с имената на Роберт Музил, Хаймито фон Додерер, Франц Кафка, Йозеф Рот, Елиас Канети. Но веднъж открити за културния свят, тези писатели налагат с творчеството си една нова социална и психологическа картина на европейската действителност с основен мотив: моралната разруха и разпадането на духовните ценности. Още през 1930 г. предчувствайки заплахата от националсоциализма, Херман Брох пише есе с показателното заглавие „Логика на един разложен свят”, а четири години по-късно публикува есето „Злото в ценностната система на изкуството”.

ВИЕНА КАТО ДУХОВНА ФОРМА НА ЖИВОТ

Монументалната трилогия „Сомнамбулите”, първо епическо произведение на вече възрастния писател, е тясно свързана с неговата биография и личностно развитие. Херман Брох е роден във Виена през 1886 г. Израства като син на текстилен фабрикант от еврейски произход. По настояване на бащата изучава текстилно инженерство и застрахователна математика във виенския Технически институт и в Текстилния институт в Мюлхаузен. Завърша следването си и започва работа във фирмата на баща си. На тридесет години Херман Брох става директор на предприятието и в продължение на цяло десетилетие го управлява, развива и модернизира. Като виден индустриалец влиза в ръководството на Съюза на австрийските индустриалци.

Но на четиридесетгодишна възраст Херман Брох неочаквано прекратява промишлената си дейност, продава бащината фабрика и записва да следва философия, психология и математика във Виена. През тези години той създава трилогията „Сомнамбулите”.

Според Брох неговите съвременници живеят като сомнамбули, които с измамна сигурност, но всъщност без ясен поглед и стабилност се движат по ръба на един необозрим свят. Те може да се стремят към богатство, понеже в него съзират нещо устойчиво и неизменно, може също така да издигат „факела на свободата” и да дирят пътя към „истинската и съвършена любов” – във всички случаи те следват своите ирационални подтици и затова действителността винаги им се представя „колеблива и несигурна като отражение в тъмно езеро”.

Писателят смята, че загубените порядък и устойчивост могат да бъдат възстановени посредством една нова, основана върху „учение за спасението”, ценностна система, която ще превъзмогне „абсолютната нулева точка” на човешкото развитие и ще конституира „единството между хората”. Така Херман Брох схваща прехода от социалната и индивидуална криза на своята епоха към нови житейски форми предимно като нравствено обновление на хората. Жадуваната нова ценностна система трябва да определя живота, мисленето и дейността на човека.

Тези свои възгледи Херман Брох излага художествено в „Сомнамбулите”. Гигантската творба е съставена от три почти самостоятелни романа с отделни главни герои, чийто живот протича в различни ключови периоди от историята на Германия.

РОМАНТИЗМЪТ

Първият роман носи заглавието „1888. Пасенов или Романтизмът”. Йоахим фон Пасенов е син на едър земевладелец, който притежава имение на територията на разделената Полша. Самият той е млад лейтенант, символ на романтическия дух, владеещ епохата. Йоахим се чувства сигурен единствено когато е облечен в своята прилепнала лейтенантска униформа. Неговата мечтателна природа го подвежда да издига една ограничена, прагматична част от действителността –  армията – до нещо абсолютно като житейска и морална ценност.

Един пролетен ден Йоахим посещава с баща си ловното казино в Берлин, където се сблъсква със столичния светски живот. Той изпитва досада и неувереност, защото е с цивилни дрехи и му липсва „бронята на униформата”, която се е превърнала за него във втора, „по-дебела кожа”, отделяща го от реалния живот. В казиното Йоахим е обзет от „зловещ страх”, че може да го сполети необяснимата участ на неговия с две години по-възрастен другар от кадетското училище Едуард фон Бертранд, който след произвеждането му в лейтенант е изоставил военната кариера.

Само след няколко дни Йоахим среща Едуард и е удивен, че не вижда пред себе си онзи пропаднал авантюрист, за какъвто го е смятал дотогава. Оказва се, че Едуард е станал заможен търговец, натрупал житейски опит. Този видим възход на бившия военен другар кара Йоахим да се почувства разколебан и да се усъмни в ръководните принципи на своята социална прослойка.

Неопитният и непрактичен Йоахим се обръща към другаря си за съвет и през следващите седмици Едуард му урежда връзка с Ружена – момиче от ловното казино,– както и с Елизабет фон Бадензен – единствена дъщеря на немски барон, чието имение е разположено недалеч от имението на Пасенови. Йоахим не поддържа дълбоки отношения със семейството си, нито пък с хора от своето съсловие. При разговор възрастният му баща настоява той да се ожени за Елизабет, но Йоахим е убеден, че може да обича единствено „същество от друг свят”. Така си обяснява своето увлечение по Ружена, която произлиза от едно чешко село и въпреки съмнителната си дейност в ловното казино, се привързва към него с покорна всеотдайност.

Но Йоахим спада към онези „естети”, които анализират живота, вместо да участват в него, тъй че въпреки чувствата си към Ружена не се решава да се ожени за нея. В последна сметка той се жени за Елизабет. Този брак, сключен въз основа на стари, феодални съсловни закони, дава възможност на Йоахим фон Пасенов да продължи да води „романтичен” живот, като намира устои и сигурност в обществените конвенции, в съхраняването на традиционните морални ценности и така се отбранява от грубата действителност.

АНАРХИЯТА

Вторият роман е озаглавен „1903. Еш или Анархията”. Неговото действие се развива в рейнската индустриална област. Търговският служител Аугуст Еш е дребен буржоа, откъснал се от своята естествена среда. Икономическите условия и междучовешките отношения в неговата епоха му изглеждат овладени от анархия. Търсейки нова сигурност и стабилност в живота, той става характерен представител на една прослойка, която се люшка между социалните фронтове и в борбата си за обществен напредък постъпва също тъй анархистично, както и другите.

„Униформата” на Аугуст Еш, която го държи изправен, е счетоводният порядък. Но когато допуска малка книговодителска грешка, той бива уволнен от винарската търговска къща, където работи. В Кьолн Аугуст става любовник на една гостилничарка, която се отвращава от всичко на този свят и през дългото си вдовство винаги е отблъсквала своите ухажори. При нея Аугуст за първи път осъзнава, че интимната близост на двама души отвъд „жалкия повод” представлява „възраждане на човека” и негово „спасение”.

Разговорите, които той води с Едуард фон Бертранд при едно посещение в неговия обзаведен като дворец дом в Баденвайлер, го карат да осъзнае, че никой не може да бъде съдник на другите и че „вечната душа” дори на презрения човек заслужава уважение. Въпреки това той изпраща в полицията писмо, в което известява за хомосексуалните наклонности на Едуард. Но преди още да се получи писмото, достигналият до върха на кариерата си Едуард фон Бертранд се самоубива – заможният търговец не е намерил удовлетворение в отхвърлянето на всички традиционни житейски норми, както и в убеждението, че „първо трябва да настъпи Нищото, преди да възникне нова форма на живот”.

Аугуст Еш възнамерява да замине за Америка и там да организира състезание по борба между жени, но това му намерение се осуетява. Той все по-ясно осъзнава, че начинанието му прилича на „търговия с бели робини”. Освен това смята, че действителното удовлетворение е невъзможно, понеже „пътят на копнежа и на свободата е безкраен и неизбродим, тесен и опасен като пътя на сомнамбул”. Накрая той се оженва за по-възрастната с пет години кьолнска гостилничарка.

Аугуст заминава със съпругата си в своя роден Елзас, където е наследил малка печатница за вестници. Там става главен счетоводител в един завод. Превратностите на техния живот Херман Брох охарактеризира като „етапи по пътя към сближението с Висшето и Вечното”.

ДЕЛОВИТОСТТА

Третият роман е наречен „1918. Хугюнау или Деловитостта”. Действието му се развива непосредствено в края на Първата световна война. Текстилният търговец Вилхелм Хугюнау дезертира още първия ден, в който е изпратен на фронта. Така той попада в едно градче сред Мозелската долина, където изчаква края на войната и развива дейност като посредник на недвижими имоти.

Един ден Хугюнау посещава редакцията на вестник, чийто собственик е бившият счетоводител от предишния роман Аугуст Еш. Но Еш отказва да публикува негови търговски обяви и направо му заявява, че го смята за хищник, желаещ да печели от нещастието на ощетените от войната местни лозари.

Хугюнау използва нападките, на които е изложен Еш от страна на градските първенци и чрез рафинирана измама става собственик и издател на вестника. Хугюнау прави донос срещу Еш за мним „таен заговор” – доносът е представен на издигналия се до чин майор Йоахим фон Пасенов, който е назначен за комендант на града. Обаче между майора, чиито житейски устои са разклатени от войната, и симпатизиращия на всички унижени и оскърбени счетоводител Аугуст Еш възниква дружба. Те са единодушни във вярата си, че единствено благочестивият човек върши добри дела и може да спаси света.

В романа са изобразени и революционните събития в Германия от 1918 г., но те са представени като обикновени размирици, при които „уличната паплач” опожарява кметството и освобождава затворниците. Писателят схваща тези събития, от една страна, като диалектическо единство на обществено „самоликвидиране” и „самообновление”, а от друга, като „бунт на злото срещу злото”.

След приключването на военните действия Хугюнау принуждава вдовицата на Еш да изкупи обратно вестника с печатницата, които той е придобил без никакъв собствен капитал. Така Хугюнау се оказва истински „герой на своето време”, който вече не се стреми да се справи с капиталистическата анархия посредством някаква нормативна, подредена система, а самият се оставя да бъде тласкан от движещите сили на тази анархия – парично-стоковите отношения.

Писателят нарича това поведение „деловитост” – тя удържа победа както над дребнобуржоазния порядъчен морал на един Еш, така и над кодекса на честта на един майор Пасенов. Тази „деловитост” на Хугюнау става типична за модерното общество на едно по-ново време, когато правенето на сделки и печеленето на пари се превръща в основа на нравствената ценностна система.

РАЗПАД НА ЦЕННОСТИТЕ

Идейната страна на трилогията се разяснява в последния роман, където е вмъкнато голямото есе „Разпад на ценностите”. Историко-философската конструкция на Брох е следната: вярата в християнския Бог е създала „тоталната система” на Средновековието, но в един многовековен процес на „светоразпадане”, охарактеризиран с понятията Ренесанс, Реформация, индивидуализъм, национализъм и революция, тази система се е раздробила на „частични системи”, които от своя страна се стремят да поемат ролята на тоталната система.

В есето си Херман Брох не анализира опита на Йоахим фон Пасенов да се завърне във феодалната система, нито пък анархистичната дезориентация на Аугуст Еш. Преди всичко той изчерпателно интерпретира поведението на героя от третия роман, Вилхелм Хугюнау. То е охарактеризирано като бягство в „парично-комерсиалната частична система”, а неговите „целенасочени” действия и неговата „деловитост” са представени като „агресивна радикалност, отговаряща на мисловния стил на епохата”, а тази радикалност смалява човешкото съществуване до степен на „празно функциониране”.

Самият Херман Брох в коментар за трилогията си казва: „Разпадът на ценностите представя исторически и теоретически онзи четиривековен процес, който под ръководството на рационализма разложи християнското платоническо схващане за света на средновековна Европа – един грандиозен и страшен процес, завършил с пълно разрушаване на ценностите, с развихряне на разума и същевременно с нахлуване на всяка ирационалност, със саморазкъсване на света.”

БОЛЕСТТА НА КУЛТУРАТА

Когато през 1932 г. излиза в Мюнхен и Цюрих последната част на „Сомнамбулите” –  една година преди нацисткото възшествие в Германия – Херман Хесе рецензира творбата на тогава още неизвестния като писател Херман Брох и в преценката си казва:

„В тези три романа един значителен дух прави опит да покаже в символи болестта на днешната ни култура и да я обясни критично. Това са три книги, богати на идеи, написани умно и с вкус. Книги без „герои”, но този недостиг е заменен от дух. Първият роман е все още истински роман, във втория формата започва да се разпада, а в третия писателят действа напълно свободно, като включва и есеистични пасажи – върху духовността и облика на Европа, стила в математиката и логиката, характера на Ренесанса, същността на Реформацията и на немската идеалистическа философия. Краят представлява жест на почит към Живота. Тази сериозна творба не е пътеводител в културата или идейна програма, а по-скоро деликатно размишление, замислен поглед към хаоса, чиято заплаха виждаме и чувстваме от все нови и нови посоки, но в него все пак се съдържат кълновете на нов порядък и нова човечност. ”

Откъс от романа „Сомнамбулите”

Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус и много други.