0
960

Херменевтика на институционализирания популизъм

Atanas-Jdrebev

Патосът на Сидеров е насочен не толкова към общуването с народа, колкото към атаката срещу институциите. Не бива да забравяме какво е отношението му към президента, към главния прокурор, към органите на реда…

Когато се дискутира политическото поведение на Волен Сидеров, от полезрението се изплъзва един специфичен ракурс, който за съжаление отсъства от публичния дебат. Анализаторите с основание са скандализирани от меко казано нестандартните изяви на лидера на „Атака”, изказват своето възмущение от тях, критикуват ги, иронизират ги, изпитват видимо недоумение от факта, че те придобиват откровено хулигански характер и нещата спират дотук. Но дали нарушаването на социалните норми на територията на публичното пространство е плод на импулсивно решение, или под повърхността на чисто поведенческите маниери се крият политически пластове?

В аналитичните среди се е установил широк консенсус, че „Атака” е една от основните популистки формации в България, що се касае до съществуващата в момента конфигурация на т.нар. втора партийна система. Под популизъм се има предвид преди всичко националпопулизмът, който наред с класическото противопоставяне между чистия народ и корумпирания елит постулира и насаждането на етническа и расова омраза, както и на враждебност и нетолерантност към другия. Становището само по себе си е вярно, но същевременно е и доста непълно. То пренебрегва някои специфични особености на българския контекст, които значително биха разширили обхвата на формациите, дефинирани като популистки. Този дефект на интерпретацията може да бъде преодолян, като се добави само още една насока – тя касае отношението на партиите и на техните лидери към основните политически институции. Актуалният информационен повод дава възможност да разгледаме логиката на процеса при един безспорно признат популист, а дали се проявяват аналогични тенденции и при други формации, е въпрос за индивидуален размисъл.

Зад публичните изяви на Волен Сидеров всички обикновено забелязваме нещо ексцентрично. Въз основа на споменатите дефинитивни пояснения лесно можем да разберем защо той нарича депутатите „група грухтящи прасета” или пък ги обвинява, че те са закрилници на българската наркомафия. Затруднението възниква тогава, когато привърженикът на пряката демокрация като най-съвършен инструмент за израз на народната воля, демонстративно къса бюлетината на националния референдум, за да изрази пренебрежението си към „измисления въпрос на Плевнелиев”. Патосът на Сидеров е насочен не толкова към общуването с народа, колкото към атаката срещу институциите. Не бива да забравяме какво е отношението му към президента, към главния прокурор, към органите на реда, към законодателната, изпълнителната и съдебната власт, към чуждестранните дипломати. Всяка среща, организирана в президентството, на която по протокол трябва да присъстват и представители на „Атака”, обичайно е съпътствана от инцидент. Крайните националисти не проявяват склонност да уважават и други форуми. Нека да вземем за пример най-актуалния скандал. Сидеров нахлу абсолютно неправомерно на заседание на ВСС, за да поиска отстраняване от длъжност на Сотир Цацаров; обвини служителите на МВР, министър Румяна Бъчварова и управляващите, че са се опитали да го убият при ареста по време на „акцията в НАТФИЗ”; накара телевизия „Алфа” да излъчи номерата на мобилните телефони на депутатите от разследващата комисия по имунитета, вследствие на което те бяха подложени на телефонен тормоз. От изложените факти забелязваме, че има очевидно нарушение на нормите на обществения ред и на законността от страна на народен представител, който е отишъл в парламента, за да гласува общовалидни за всички закони. Това незачитане на правилата на играта е белег на пренебрежение към основни държавни институции. На неутралното дефинитивно ниво на анализ Сидеров е един от представителите на българския политически елит. От тази позиция девиантната характеристика на неговото поведение, ситуирана спрямо популистката парадигма, е егоцентричността. Напоследък той не се бори за защита на правата на народа, не се опитва да противопостави тежкото положение на народните маси на просперитета на алчните и крадливи политици. Вместо това предпочита да изживее себе си като жертва на мащабния политически заговор на статуквото. Избира една невралгична точка, каквото е престъпността и в частност търговията с наркотици, и решава да манипулира с нея. Съзнателно предизвиква хаос, като тотално се намесва в правомощията на други държавни институции, без да има право. Тази намеса цели да постигне внушението, че те бездействат или поне са неспособни да се справят със задълженията си и да опазват реда, а на практика Сидеров се явява в ролята на основното действащо лице в безредиците. Тенденцията се наблюдава в твърде много сюжети с характер на екшън, в които участва председателят на „Атака”. Може би е основателно да се счита, че не става дума за случайност, дължаща се на по-експресивен темперамент. По-скоро целта е да се конституира едно поле на конфликтност и на директен сблъсък с властовите структури, в което Азът се изживява като мишена на репресивната машина на държавата. Провокацията е насочена основно към устоите и здравината на институционалната ефективност на политическата система. Проблематичният елемент в нея е, че не търси важните събития, които имат значение като приоритети за всяка една политическа партия, независимо от това дали е популиска, или не, а се концентрира върху странични, нарочно и изкуствено конструирани, квазисъбитийни явления със съмнителна стойност на политическия терен.

Един от аспектите на проблема е възникналият казус с депутатския имунитет въобще и с лансираната идея за поправка на конституцията. Той отново илюстрира проявите на антисистемната и антиинституционалната същност на популистката формация. В основния закон бяха приети промени, които облекчаваха процедурата в подобни случаи при наличие на доброволно съгласие от страна на засегнатия народен представител. Сега те се оказаха недостатъчни и обществената реакция във връзка с действията на Волен Сидеров наложи по-голяма експедитивност. Този елемент от сюжета е необходимо да се посочи, за да се наблегне на факта, че институционално закрепените формални правила на играта, които действат в една обичайна политическа ситуация, губят своята ефективност тогава, когато дойде ред да се приложат спрямо представител на партия от популистки тип. Създадената конституционна рамка има своите достойнства, доколкото законодателят е преценил, че трябва да има някаква поне минимална защита на депутатите от опит за политически репресии. Своеволията, проявени напоследък от страна на народни представители, дискредитират тази постановка и представляват допълнителен щрих към картината на противостоене между правно релевантните норми и произволното поведение.

Когато е налице воля да се нарушава всеобщо валидното законодателство, възприето както в тясно нормативен, така и в универсален смисъл, утвърденото от страна на законодателя най-малкото губи част от своята принудителна сила. Един такъв мисловен ракурс  е удобен за  целите на всяка популистка формация. След като тя се стреми да се противопоставя на статуквото и на институционализираните елити, е съвсем логично и да не се съобразява с техните правила за политическо действие. Съзнателното самоизключване от правилото се превърна в характеристика на поведението на няколко партии, които биха могли да бъдат определени като популистки. При „Атака” наблюдаваме своеобразно надграждане на пирамидата, при което нормите се погазват не само за да се канализират конкретни политически интереси, както става обикновено, а и за да се легитимира особен тип поведение, което се характеризира със своя откровено противообществен характер. Най-интересният момент е, че търсеният PR-ефект е доста спорна величина като натрупан позитивен актив за политиците. По-скоро се разиграва спектакъл, който отвлича общественото внимание и не би следвало да се наблюдава, ако не засягаше дискутираната институционална девиация. Нейната дълбока същност сякаш остава скрита зад външните белези на зрелищността. Електоралните показатели свидетелстват, че „Атака” губи. Същевременно губи и цялата политическа система, актуалният дебат се подменя от теми, които по-скоро изглеждат като рецидив за всяко нормално общество. Проблемът не е в любопитното и атрактивното, а в инструменталната им употреба в общия дискурс на политическите взаимодействия. Негова иманентна черта през последните петнайсет години е присъствието на популисткия фактор. Действията на „Атака” съставляват една от съществуващите модификации. Те могат да бъдат съпоставени с други прояви на политически ексцентризъм със съвършено различни особености, но това, което се набива на очи, е, че ексцентричността доминира и независимо от разнообразните си форми, винаги придобива антиинституционална насоченост. Става дума за клони на един и същ ствол, чиято хомогенна основа е вкоренена в популистката парадигма. Именно в ерозията на институционалните устои на политическото се състои българският принос към обогатяването на нейната палитра.