0
1494

Херцог

Сол Белоу, 1964 г., Wikipedia

Откъс от романа на Сол Белоу, издаден от „Лист“, в превод на Боряна Даракчиева

„Херцог“ – един от великите романи на нобеловия лауреат Сол Белоу, излиза за първи път в България 57 години след написването си. Книгата е третото му произведение в каталога на издателство „Лист“ след „Приключенията на Оги Марч“ и „Равелщайн“.

Героят на романа Моузес Херцог преживява криза на средната възраст. Кариерата му на писател и университетски преподавател е провалена, носи на гърба си товара от два развода и съжалението, че децата му – по едно от бившите съпруги – са отраснали без него. На 47 години е и бяга от сериозно обвързване, макар да се радва на ласките на жизнената Рамона.

Голяма част от времето му минава в самовглъбяване и съчиняване на писма до кого ли не – приятели, семейство, президенти, исторически фигури. Сред получателите са индийският философ Ачаря Виноба Бхаве и банковият обирджия Уили Актьора. В кореспонденцията си Херцог разисква важни обществени въпроси, но така и не получава отговор, защото никога не изпраща писмата. Някои от адресатите дори са мъртъвци. Общата нишка в писмата е разочарованието на 47-годишния мъж – от грешките и думите на другите или пък за начина, по който той самият е предизвикал разочарование у някого.

Романът, който е изтъкан от ирония и самоирония, преплита сюжета с непрекъснати препратки към религията, историята и политиката. „Херцог“ излиза за първи път в САЩ през 1964 г. и на следващата година носи на автора си Националната награда за литература. През 2005 г. пък списание „Тайм“ го включва в класацията си на стоте най-добри романа.

Друг голям американски писател, Филип Рот, казва за романа: „Херцог“ на Белоу е велико творение – Леополд Блум на американската литература, но с една разлика: в „Одисей“ енциклопедичният ум на автора е въплътен в езиковата тъкан на романа, Джос не отстъпва на Блум огромната си ерудиция, интелекта, реторичната си мощ, докато в „Херцог“ Белоу дарява героя си с всичко това“.

„Херцог“, Сол Белоу, превод Боряна Даракчиева, изд. „Лист“, корица Милена Вълнарова

Дори да съм откачил, на мен не ми пречи, помисли си Моузес Херцог.
Някои хора го мислеха за превъртял и известно време и той имаше съмнения, че не е съвсем на себе си. Но сега, макар че още се държеше странно, се чувстваше уверен, бодър, проницателен и силен. Нещо го прихвана и пишеше писма на всеки под слънцето. Беше така развълнуван от тези писма, че от края на юни все се местеше насам-натам с чанта, пълна с писма. Разнася тази чанта от Ню Йорк до Мартас Винярд, но се върна оттам веднага; след два дни отлетя за Чикаго, а от Чикаго отиде в градче в западната част на Масачузетс. Скрит в провинцията, пишеше безкрайно, фанатично, до вестниците, до обществени личности, до приятели и роднини и накрая до мъртвите – до неговите собствени никому неизвестни, а после до известните.

В Бъркширските планини лятото беше в разгара си. Херцог беше сам в голямата стара къща. Обикновено придирчив към храната, сега ядеше хляб от кесия, боб от консерва и американско сирене. От време на време си късаше къпини от обраслата градина, като повдигаше бодливите клони с разсеяна предпазливост. Що се отнася до съня, спеше на дюшек без чаршафи – неговото опустяло брачно легло – или в хамака, завит с палтото си. В двора го обграждаха високи треви, скакалци и кленови фиданки.

Когато отвореше очи нощем, звездите бяха близо, като призрачни присъствия. Огньове, разбира се; газове – минерали, жега, атоми, но красноречиви в пет сутринта за човек, който лежи в хамак, завит с палтото си. Когато нова мисъл пленеше сърцето му, той отиваше в кухнята, неговия щаб, и я записваше. Бялата боя се лющеше от тухлените стени и Херцог понякога обърсваше с ръкав миши изпражнения от масата, като спокойно се питаше защо полските мишки имат такава страст към восък и парафин. Те правеха дупки в запечатаните с парафин сладка; гризяха свещите за рожден ден до фитила. Един плъх се беше заврял в кесията с хляб и беше оставил отпечатък от тялото си сред филиите. Херцог изяде другата половина от хляба със сладко. Той можеше да споделя и с плъховете.

През цялото време едно кътче в ума му оставаше отворено за външния свят. Той чуваше гарваните сутрин. Дрезгавите им крясъци бяха великолепни. Чуваше дроздовете по залез. Нощем чуваше бухала. Когато излезеше в градината, развълнуван от мислено писмо, виждаше как розите се вият около улука; или черниците… птичките се гощаваха в черниците. Дните бяха горещи, вечерите жарки и прашни. Той се взираше внимателно във всичко, но се чувстваше полусляп.
Приятелят му, бившият му приятел, Валънтайн, и съпругата му, бившата му съпруга Маделин, бяха пуснали слух, че се е смахнал. Вярно ли беше?
Той зави зад празната къща и видя сянката на лицето си в един сив, покрит с паяжини прозорец. Изглеждаше странно спокоен. Сияйна линия минаваше от средата на челото му по правия нос и пълните мълчаливи устни.
В края на пролетта Херцог беше обзет от нуждата да обясни, да го изкара, да се оправдава, да се изясни, да се уточни, да се извини.
Тогава той водеше образователни лекции за възрастни във вечерно училище в Ню Йорк. През април още беше достатъчно на себе си, но в края на май започна да се обърква. На учениците му им стана ясно, че няма да научат много за корените на Романтизма, но ще видят и чуят странни неща. Постепенно академичните формалности започнаха да отпадат. Професор Херцог проявяваше несъзнателната откровеност на дълбоко разсеян човек. И към края на семестъра в лекциите му настъпиха дълги паузи. Той спираше, промърморваше „Извинете“ и посягаше към палтото си за химикалка. Масата скърцаше, докато пишеше с нетърпеливи и трескави движения; беше напълно погълнат от това, под очите му имаше сенки. Бялото му лице показваше всичко… всичко. Той дискутираше, спореше, той страдаше, той се бе досетил за гениална алтернатива – той беше широко отворен, той беше затворен; очите и устата му ясно показваха всичко – копнежа, тесногръдието, фанатизма, горчивия гняв. Всичко се виждаше. Класът изчакваше три, пет минути в пълно мълчание.

Отначало нямаше никаква система в тези записки. Те бяха просто фрагменти – безсмислени срички, възклицания, преиначени пословици и цитати или, на идиша на отдавна мъртвата му майка, Trepverter[1] – твърде късно дошли отговори, когато вече слизаш по стълбите.
Например пишеше: Смърт – умира – живее отново – умира отново – живее.
Няма човек, няма смърт.
И На колене е душата ти? Всяко зло за добро. Измий пода.
А после Отговаряй на глупака според глупостта му, да не бъде мъдър в собствените си очи.
Не отговаряй на глупака според глупостта му, за да не бъдеш като него.[2]
Избери едно.
Той написа също Благодарение на Уолтър Уинчъл[3] виждам как Й. С. Бах си слага черни ръкавици, за да композира реквием.

Херцог нямаше представа какво да мисли за тези записки. Той се отдаваше на вълнението, което ги поражда, и понякога подозираше, че може да е симптом на разпад. Това не го плашеше. Докато лежеше на дивана в кухничката на апартамента под наем на Седемнайсета улица, понякога си представяше, че е фабрика, която произвежда лична история, и се виждаше от раждането до смъртта. Той призна на листче:
Не мога да намеря оправдание.
Като мислеше за целия си живот, осъзна, че е направил погрешно всичко – всичко. Животът му беше, както се казва, съсипан. Но и без това не беше кой знае какво, така че нямаше особени поводи за скръб. Като се замислеше на вонящото диванче за вековете, за деветнайсети, шестнайсети, осемнайсети век, той записа от последния поговорка, която харесваше:
Скръбта, сър, е вид безделие.
Започна да прави инвентаризация, легнал по корем на дивана. Умен ли беше, или идиот? Е, по това време не можеше да твърди, че е умен. Някога може и да е имало у него наченки на умен човек, но той бе избрал да бъде мечтателен и по-умните му видяха сметката. Какво друго? Оплешивяваше. Беше чел рекламите на „Томас Скалп Спешълистс“ с преувеличения скептицизъм на човек, който дълбоко и отчаяно иска да вярва. Специалисти по скалпа! Е… беше бивш хубав мъж. Лицето му носеше следите от погромите. Но той сам си беше изпросил боя и бе давал сила на нападателите си. Това го наведе на мисли за характера му. Що за характер имаше? Според съвременните понятия беше нарцистичен; мазохистичен; анахроничен. Клиничната му картина показваше депресия – не от най-тежкия вид; не маниакална депресия. Имаше и по-тежки случаи. Ако вярваш, както очевидно днес всички вярваха, че човекът е болно животно, тогава той беше ли зрелищно болен, изключително сляп, изключително деградирал? Не. А беше ли интелигентен? Интелектът му щеше да е по-ефикасен, ако имаше агресивен параноичен характер, жажда за власт. Той завиждаше, но не беше твърде борбен, не беше истински параноичен. Ами образованието му?… Тук беше длъжен да признае, че не е и кой знае какъв преподавател. О, той беше искрен, притежаваше някаква огромна, незряла откровеност, но вероятно никога нямаше да стане систематичен. Беше положил великолепно начало с доктората си – Мястото на природата в английската и френската политическа философия от XVII и XVIII век. Беше публикувал и няколко статии и една книга – „Романтизъм и християнство“. Но останалите му амбициозни проекти бяха пресъхнали, един след друг. Благодарение на ранните си успехи не бe срещал трудности в намирането на работа и получаването на финансиране за изследванията си. Корпорация „Нарангасет“ му плати петнайсет хиляди долара през годините, за да продължи проучванията на Романтизма. Резултатите лежаха в гардероба, в една стара кожена чанта – осемстотин страници хаотични аргументи, които така и не бяха намерили фокуса си. Беше мъчително да мисли за това.
На пода до него лежаха листове и той от време на време се навеждаше да пише.
Сега седна. Не е толкова дълга болест, животът ми, колкото дълго възстановяване, е животът ми. Либерално-буржоазната преоценка, илюзията за подобрение, отровата на надеждата.
Известно време мисли за Митридат, чийто организъм се научил да се храни от отровата. Той измамил убийците си, които правили грешката да използват малки дози, и само се надрусвал, но не умирал.
Tutto fa brodo[4].
Като продължи с изследването на самия себе си, призна, че е бил лош съпруг – два пъти. С Дейзи, първата си жена, се държеше ужасно. Маделин, втората, се опита да види неговата сметка. За сина си и дъщеря си беше любящ, но лош баща. За родителите си беше неблагодарно дете. За страната си – безучастен гражданин. За братята и сестрите си – любящ, но дистанциран. С приятелите си беше егоист. В любовта беше ленив. В радостта скучаещ. Пред силата пасивен. А в душата си – уклончив.
Доволен от собствената си строгост, наслаждавайки се на суровата си и обективна присъда, той легна на дивана, свил ръце на гърба си, с изпружени крака.
И все пак колко очарователни си оставаме.
Татко, бедничкият, можеше да очарова птиците по дърветата и крокодилите в блатото. Маделин също имаше огромен чар и красота, а и прекрасен ум. Валънтайн Герсбах, любовникът ѝ, и той беше очарователен човек, макар по един по-брутален начин. Имаше едра брадичка, пламтяща червеникава коса, която буквално бликаше от главата му (не му трябваха на него специалистите по скалпове на Томас), имаше изкуствен крак и се накланяше и изправяше изящно като гондолиер. Самият Херцог също притежаваше немалко чар. Но сексуалната му сила беше увредена от Маделин. А как щеше да се възстанови, ако не може да привлича жени? Предимно в това отношение се чувстваше възстановяващ се.
Незначителността на тези сексуални борби.
Преди няколко години с Маделин той постави ново начало в живота си. Беше я извоювал от Църквата – когато се срещнаха, тя беше новопокръстена. За да ѝ угоди, след като наследи двайсет хиляди долара от очарователния си баща, той напусна академичната позиция, която си беше съвсем престижна, и купи голяма стара къща в Лъдивил, Масачузетс. В спокойните Бъркширски планини, където имаше приятели (Валънтайн Герсбах и жена му), щеше по-лесно да напише втората си книга за обществените идеи на романтиците.

Херцог се отказа от академичния живот не защото не се справяше. Напротив, имаше добра репутация. Докторатът му беше влиятелен, преведен на френски и немски. Първата му книга, макар и да не бе забелязана особено при публикуването ѝ, вече присъстваше в много препоръчителни списъци и младото поколение историци я приемаха като модел за история от нов вид, „История, която ни засяга“ – лично, engagée – поглед към миналото с нуждата да откриеш връзки със сегашното. Докато беше женен за Дейзи, Моузес водеше съвсем обикновен живот на доцент, уважаван и стабилен. Първата му работа показваше чрез обективно изследване какво е представлявало християнството за Романтизма. Във втората ставаше по-корав, по-самоуверен, по-амбициозен. Всъщност в характера му имаше доста грапавини. Притежаваше силна воля и полемичен талант, вкус към философия на историята. С брака с Маделин, с напускането на университета (защото тя смяташе, че трябва), със закопаването в Лъдивил той показа вкус към опасността и екстремизма, към ереста, към изпитанията, фатално привличане към Града на разрушението. Беше планирал история, която взема предвид революциите и масовите сътресения на двайсети век, приемайки, заедно с Дьо Токвил, универсалното и устойчиво развитие на равните условия, прогреса на демокрацията.

Но не можеше да се заблуждава за това. Започваше сериозно да губи вяра в работата си. Амбициите му бяха подложени на изпитание. Хегел му създаде много проблеми. Преди десет години бе уверен, че разбира идеите му за съгласие и гражданско общество, но нещо се обърка. Той бе разстроен, нетърпелив, гневен. И в същото време отношенията с жена му започнаха да стават много странни. Тя не беше доволна. Първо не искаше той да е обикновен професор, но после размисли след година в провинцията. Маделин се смяташе за твърде млада, твърде интелигентна, твърде жизнена и общителна, за да се закопае в далечните Бъркширски планини. Тя реши да довърши доктората си по славянски езици. Херцог писа в Чикаго, за да търси работа. Трябваше да намери място и за Валънтайн Герсбах. Валънтайн беше радиоводещ, диджей в Питсфийлд. Не можеш да оставиш хора като Валънтайн и Фийби заврени в тази печална провинция сами, каза Маделин. Избраха Чикаго, защото Херцог бе израснал там и имаше връзки. Затова той започна да чете лекции в Даунтаун Колидж, а Герсбах отговаряше за образователната програма на едно радио в предградията. Къщата близо до Лъдивил беше затворена – къщата за двайсет хиляди долара, а книгите, английският костен порцелан и новите уреди бяха оставени на паяците, молците и полските мишки – спечелените с толкова труд пари на татко!

Семейство Херцог се премести в Средния запад. Но след около година в Чикаго Маделин реши, че между тях все пак няма да се получи – искаше развод. Той трябваше да  го даде, какво друго да стори? А разводът беше мъчителен. Херцог беше влюбен в Маделин; не можеше да понесе мисълта да се раздели с малката си дъщеря. Обаче Маделин отказваше да е омъжена за него, а желанията на хората трябва да се уважават. Робството вече не съществува.

Напрежението от втория развод му дойде вповече. Той имаше чувството, че се разпада – разчупва се – и доктор Едвиг, чикагският психиатър, който лекуваше и двамата Херцог, се съгласи, че вероятно за Моузес ще е най-добре да напусне града. Той се разбра с декана на Даунтаун Колидж да се върне, когато се почувства по-добре, и зае пари от брат си Шура, за да отиде в Европа. Не всеки с поразхлопана дъска може да отиде да си почива в Европа. Повечето хора трябва да продължат да работят; явяват се всеки ден, возят се с метрото. Или пият, ходят на кино и страдат. Херцог трябваше да е благодарен. Освен ако не си напълно разбит, винаги има за какво да си благодарен. И той беше благодарен.

В Европа обаче не безделничеше съвсем. Направи нещо като културно турне за корпорация „Нарангасет“, чете лекции в Копенхаген, Варшава, Краков, Берлин, Белград, Истанбул и Йерусалим. Но през март, когато се върна в Чикаго, беше в дори по-лошо състояние, отколкото през ноември. Каза на декана, че вероятно ще е по-добре за него да отиде в Ню Йорк. Не се видя с Маделин, докато беше в града. Според нея поведението му било толкова странно и заплашително, че го предупреди чрез Герсбах да не припарва до къщата на Харпър Авеню. Полицията имала снимката му и ще го арестува, ако го види в квартала.

За Херцог, който не беше способен на планиране, вече ставаше ясно колко добре се бе подготвила Маделин да се отърве от него. Шест седмици преди да го изгони, тя го накара да вземе на изплащане къща близо до Мидуей за двеста долара на месец. Когато се нанесоха там, той скова етажерки, разчисти градината и поправи вратата на гаража; сложи зимни рамки на прозорците. Само седмица преди да поиска развод, Маделин переше и гладеше нещата му, но в деня, в който той напусна къщата, тя ги натъпка в един кашон и го захвърли по стълбите в мазето. Трябвало ѝ повече място в гардероба. И други неща се случиха, тъжни, комични или жестоки, зависи как ще ги погледнеш. До последния ден те поддържаха сериозен тон – иначе казано, мислите, личността, проблемите бяха уважавани и обсъждани. Когато тя му съобщи новината например, се изразяваше с достойнство, в своя прекрасен и умел стил. Била го премислила от всички страни и трябвало да признае поражението си. Между тях нямало да се получи. Тя била готова да понесе част от вината. Разбира се, Херцог не беше съвсем неподготвен за това, но наистина си мислеше, че нещата се подобряват.

Случи се в един светъл, ясен есенен ден. Той беше в задния двор и слагаше зимните рамки на прозорците. Първата слана вече бе покрила доматите. Тревата беше гъста и мека, с онази особена красота, която добива, когато настъпват студените дни и сутрин по нея лежат паяжини; росата беше гъста и трайна. Стъблата на доматите бяха почернели, а червените топки – напращели.
Видя през задния прозорец Маделин на горния етаж, слагаше Джун да спи следобед, а по-късно чу водата в банята. Сега тя го викаше от кухненската врата. Порив на вятър от езерото накара стъклото в рамката да потрепери в ръцете му. Той го остави внимателно на верандата и свали брезентовите ръкавици, но не и кепето, сякаш усещаше, че веднага ще тръгва на път.

Маделин яростно мразеше баща си, но той неслучайно беше прочут импресарио – понякога наричан американският Станиславски. Тя бе подготвила събитието с вкус към театралното. Беше с черни чорапогащи, високи обувки, лилава рокля с индианска шарка от Централна Америка. Беше си сложила опаловите обици, гривните и парфюм; косата ѝ беше сресана на другата страна и големите ѝ клепачи сияеха от някакъв синкав грим. Очите ѝ бяха сини, но наситеността на цвета странно се влияеше от различния оттенък на бялото около него. Носът ѝ, който се спускаше в изящна права линия от челото, леко потрепваше, когато беше развълнувана. За Херцог дори този тик беше скъпоценен. Имаше нотка на подчинение в любовта му към Маделин. Тъй като тя беше доминираща, а той я обичаше, беше приел, че това някак се подразбира. При този спор в разхвърляния салон присъстваха два вида себичност и на дивана си в Ню Йорк Херцог сега ги обмисли – нейната беше в триумфа (тя бе подготвила велик момент, щеше да направи онова, за което най-много копнееше – да нанесе удар), а неговият номер бе бездействието, пасивността. Той си заслужаваше това, което щеше да последва; беше прегрешавал дълго и тежко; беше си го заслужил. Това е.

На прозореца върху стъклени рафтчета имаше декоративна колекция от малки стъклени шишенца, венециански и шведски. Те вървяха с къщата. Слънцето сега ги озари и ги прониза със светлина. Херцог видя вълните, нишките цвят и пречупващите се ивици на спектъра, и едно голямо пламтящо бяло в центъра на стената, над Маделин. Тя казваше:
– Не можем повече да живеем заедно.
Речта ѝ продължи няколко минути. Изреченията ѝ бяха добре формулирани. Тази реч беше репетирана и той като че ли също бе очаквал представлението да започне.
Техният брак нямало как да издържи. Маделин никога не го била обичала. Това му казваше сега.
– Съжалявам, но трябва да кажа, че никога не съм те обичала. И никога няма да те обичам. Затова няма смисъл да продължаваме.
– Аз те обичам, Маделин – каза Херцог.
Малко по малко Маделин набираше скорост в изящността, великолепието и проницателността. Цветът на лицето ѝ стана много наситен, веждите и византийският нос се издигаха и потрепваха; сините ѝ очи изглеждаха още по-добре заради засилващото се изчервяване, което плъзваше от гърдите и шията ѝ. Тя беше в стихията си. На Херцог му хрумна, че вече го е смазала така тотално, гордостта ѝ е така задоволена, че дори интелигентността ѝ е получила приток на сили. Осъзна, че става свидетел на един от най-великите моменти в живота ѝ.
– Трябва да пазиш това чувство – рече тя. – Вярвам, че е така. Ти наистина ме обичаш. Но мисля, че разбираш и какво унижение е за мен да призная поражение в този брак. Вложих всичко в него и сега съм съсипана.
Съсипана? Никога не беше изглеждала по-великолепно. Имаше нещо театрално в тези погледи, но и много страст.
Херцог, още солиден мъж, макар и блед и изтормозен, лежеше на дивана си в пролетната вечер в Ню Йорк, на фона на вибриращата енергия на града, усещаше течението и дъха на реката, ивицата разкрасяваща и драматична мръсотия, с която Ню Джърси допринасяше за залеза, Херцог, в своя личен кафез и в още силно тяло (здравето му беше истинско чудо; бе сторил всичко по силите си да го съсипе), си представи какво щеше да е, ако вместо да слуша така внимателно и задълбочено, беше ударил Маделин по лицето. Какво щеше да стане, ако я беше съборил на земята, ако я беше хванал за косата и я беше повлякъл пищяща и мятаща се из стаята, ако я беше нашарил с колана така, че задникът ѝ да пусне кръв. Ех, какво щеше да бъде! Трябваше да ѝ разкъса дрехите, да откъсне огърлицата, да я удря с юмруци по главата. Отхвърли това мислено насилие с въздишка. Страхуваше се, че наистина дълбоко в себе си е способен на подобна жестокост. Но можеше поне да ѝ каже тя да напусне къщата. Все пак това си беше неговата къща. Щом не можела да живее с него, защо не си тръгне? Скандалът? Нямаше нужда да се тревожи от един малък скандал. Щеше да е болезнено, гротескно, но все пак един скандал е донякъде от полза на общността. Само че в онзи салон с блестящите шишенца дори не му хрумна да отстоява позициите си. Вероятно все още си мислеше, че ще спечели чрез пасивността си, чрез личността си, ще спечели заради това, което е, все пак е Моузес – Моузес Елкана Херцог – добър човек и личен благодетел на Маделин. Той беше направил всичко за нея – всичко!
– А обсъди ли това решение с доктор Едвиг? – попита я. – Какво мисли той?
– Какво значение има мнението му? Той не може да ми казва какво да правя. Може само да ми помага да разбера… Ходих при адвокат.
– Кой адвокат?
– Ами Сандор Химелщайн. Нали ти е приятелче. Казва, че можеш да останеш при него, докато си намериш жилище.
Разговорът приключи и Херцог се върна към зимните рамки на прозорците в сянката и зелената влага на задния двор – към своята неясна система от особености. Тъй като беше лишен от систематичност, беше усвоил изкуството да се спуска към същината чрез кръжене около случайни факти. Често се надяваше да схване същината изненадващо, чрез някаква забавна стратегема. Но нищо подобно не се случи, докато нагласяше тракащото стъкло, застанал сред покритите със слана клюмнали домати, вързани за колчетата с парченца от парцали. Миришеха силно. Той продължи с прозорците, защото не можеше да си позволи да бъде сломен. Страхуваше се от дълбочината на чувството, когато накрая се наложи да се изправи пред него, когато вече няма да може да намери утеха в ексцентричностите си.
Проснат на дивана, с протегнати над главата ръце и изпружени крака, легнал като шимпанзе, с неестествено блеснали очи, той наблюдаваше безпристрастно действията си в градината, сякаш гледаше през предния край на телескоп някакъв мъничък ясен образ.
Страдащият шут.

Две неща: Той знаеше, че драсканиците и писането на писма е нелепо. Правеше го неволно. Ексцентричността му го беше превзела.
У мен има някой. И аз съм в хватката му. Когато говоря за него, го усещам в главата си, удря с чукчето за тишина. Той ще ме унищожи.
Има свидетелства, написа той, че няколко екипажа руски космонавти са изгубени; вероятно дезинтегрирани. Един е чут да вика „SOS – свят, SOS“. Съюзът не потвърждава.
Скъпа мамо, сигурно се питаш защо от толкова време не съм идвал на гроба ти…
Скъпа Ванда, скъпа Зинка, скъпа Либи, скъпа Рамона, скъпа Соно, имам отчаяна нужда от помощ. Страхувам се, че се разпадам. Уважаеми Едвиг, работата е там, че и лудостта ме отхвърля. Не знам защо изобщо ти пиша. Уважаеми господин президент, данъчните регулации ще ни превърнат в народ от счетоводители. Животът на всеки гражданин се превръща във фирма. Това според мен е една от най-лошите интерпретации на значението на човешкия живот в историята. Човешкият живот не е бизнес.
И как да подпиша това? – помисли си Моузес. – Възмутен гражданин? Възмущението е толкова изтощително, че трябва да се пази за големи несправедливости.
Скъпа Дейзи, написа той на първата си жена, знам, че е мой ред да посетя Марко в лагера за Деня на родителите, но се опасявам, че тази година присъствието ми може да го разстрои. Пиша му и съм в течение на делата му. За нещастие той ме обвинява за раздялата с Маделин и смята, че съм изоставил и малката му полусестра. Твърде малък е още да разбере разликата между двата развода. Тук Херцог се запита дали ще е подходящо да обсъди по-обстойно този въпрос с Дейзи, и като си представи хубавото ѝ гневно лице, докато чете все още ненаписаното му писмо, реши да не го прави. Продължи така: Мисля, че за Марко ще е най-добре да не ме вижда. Аз съм болен – под лекарски грижи. Отбеляза с отвращение собствения си номер да събуди съчувствие. Да, характерът намираше начин да се прояви. Макар умът да го наблюдава неодобрително. На Херцог не му пукаше за характера му и в момента явно не можеше да стори нищо за тези импулси. Постепенно възстановявам здравето и силите си – като човек с позитивни принципи, модерен и либерален, новината за напредъка му (де да беше вярна) трябваше да я зарадва. Като жертва на импулсите си тя би трябвало да преглежда вестника за некролога.

[1] Празнословие (идиш). – Бел.пр.
[2] Препратка към „Не отговаряй на глупеца според глупостта му, за да не станеш и ти подобен нему; не отговаряй на глупеца според глупостта му, за да се не помисли за мъдър“. Притчи Соломонови 25:5–6. – Бел.пр.
[3] Популярен американски радиоводещ и журналист (1897–1972). – Бел.пр.
[4] От всичко има полза (ит.). – Бел.пр.