723
873

Хетерономия

AZahariev

 

Понякога си мисля за Монтевидео. Представям си парахода, третата класа, пристана, денковете, храчките и псувните на докерите, суетнята, въжетата скърцат, не, не крещи майката, затисната, спряна от граничните власти, докато детето й приближава трапа.

Ако замина за Монтевидео, не ме чака нищо добро. Знам го достатъчно добре с главата на посребряването си. И въпреки това ме тегли да погледна от планината към морето и към Рио дела Плата, която води към него – към океана, който стига до бреговете на Европа, на Европейския съюз, а значи и до полуостровните брегове на родината ми. Да погледна искам, иска ми се да поживея още малко и не искам да умра след това, но ще трябва. Все интимни неща. Но защо не ми се почива вече и завинаги в полите на Витоша е проблем общ, поради което ще си позволя да ви кажа какво си мисля.

Не би трябвало объркването да въвежда в крайна екзистенциална ситуация. Объркваме мотриси на метрото, щрудели при печене объркваме, объркват ни любови и разлюбвания (кучето ми ме обърка оня ден с това, че очите му ме обвиняваха в рутинност). Така че, объркването е тъй сраснало се със съществуването ни, че никак не ни отива да ни обърква.

И все пак, аз си позволих да се объркам в последните дни. Някои се регистрираха, други регистрираха показно отсъствието си. „Хвърляй жартиера!“, вика, „Айде, бе, жениха, целунете се“!, казва. „Вие сте с по-голям опит в тия работи!“, отговаря.

Другите мълчат и ги гледат отгоре.  Тези други са от сой. Никога бащите им не са сели соя. Само тютюн и целина. Не, не става дума за целина, а за целина. Неразорана, ширна, пръхкава, рохка и ронлива. И затова нозете на тези, другите, са крехки и с пети жълтопаветно нежни. Неизронените пети накланят еротично към все още неерозиралото спасяване на отечеството. По склона надолу към Ючбунар се спускат и петите, и хората заедно с петите си. Засилката ги влачи към славата и безсмъртието така страшно, че нито огнярят, нито машинистът, нито интелигентът могат да ги спрат. Този, който го казваше, не беше Дюренмат всъщност, а един пасажер от новелата на Дюренмат. Сплескан от силата на гравитацията върху разпукващото се като преварено яйце стъкло на летящия към бездната локомотив…, пасажерът видя Бог.

А аз не виждам нищо друго освен грозни, срамни и безобразни договорки. Мазното по стъклото на летящия надолу влак ми пречи да виждам бъдещето по-ясно. Правителство на грамотните и етаблирали вече своите диалекти ли е това?. „Чиновник иска чиновничку!“, викаше гневно една матрона ( извинявам се, може и да беше стара мома, не помня). Викаше го в миналата през белградската киномашина носталгична ретрокартина на постосманския и вече улегнало – сръбски Ниш от презрелия деветнайсети век. Зона Замфирова искаше в тоя филм своя куюмджия, но матроните ( или пък стари моми ) му викаха на човека „куче у чашире“.

Мен при все това ме крепи човешката съвест. Надежда ми дадоха Емил Димитров и Иван Петров от ГЕРБ. Бивши. Тези двамата се освестиха. Разказаха за контрабандата, камионите, шофьорите на камионите, съдържанието на камионите съгласно шофьорите и съдържанието на шофьорите според камионите. Невероятни разкрития и феноменално журналистическо упорство. Как съумя Бареков да подведе тези хора  така, че да си кажат всичко?! Що за подготовка е това?! А и друго : каква доблест трябва да притежаваш, за да се решиш на тази стъпка? В тези времена, доминирани от силови кръгове с неизвестен обхват, излизат хора на честта, доблестни мъже, които не се страхуват да се подвизават. Стига! Не, не стига, че казаха „Стига!“ на всичко мръсно и отвратително, ами дори имаха доблестта да го кажат по телевизията. Единствено депутатът Делян Пеевски има същото достойнство.

Когато журналистът Бареков безмилостно попита двамата достойни мъже дали ще се престрашат да свидетелстват пред съда за наличието на криминални престъпления, отговорът беше даден непоколебимо. Артикулира го от името на двоицата Емил Димитров. Става ли дума за престъпление, не се съмнявайте, че ще свидетелстваме, бяха думите на Димитров. Кой от двамата, Петров ли, Димитров ли (признавам, не помня) каза после нещо, което ще отеква още дълго и историята със сигурност ще го запомни.

„Няма как, гражданският дълг ни принуждава да го правим.“

Ето това е имал предвид Кант, говорейки на времето за автономия. Автономността на човека се доказа за кой ли път емпирично благодарение на Димитров и Петров. Нищо не може да побутне самоопределянето на човешкия дух!

Объркан съм. Не мога да реша дали да се кача на парахода за Монтевидео или да хвана сърфа и да избягам в Колхида. Един приятел, Юли, каза Малта или Албания. С каботажно плуване може и да стане. Ще ни трябват няколко години, но ние няма да се уплашим. Защото имаме пред очите си примера на безстрашните гларуси Емил Димитров и Иван Петров.

Знаете за гларуса от времето на социализма, който чул чехкинята да вика „Топим се!“ и я насърчил.

Честито и наздраве, Лешников, Бадемов, Сидеров – Железов, Орешарски, Асарел – Медетски, Пасарелски, Вакарелски, Бакърджийски, Калайджийски, Бисеров – Диамандиев – Елмазов, Цонев, Чуколов, Никелов, Къртачев, Пирдопски, Панагюрски, Миков, Станишев..!

Господин Местан, ще платите ли сметката?

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияМоите правилни възгледи за всичко
Следваща статияНепознатият Пенчо Георгиев