1
3030

„Хибридно“ и „Фейсбук“ богословие

По повод украинския църковен въпрос

След като Православната църква на Украйна получи по надлежния ред томос за автокефалия от Вселенската патриаршия (на 5 януари 2019 г.) и за неин митрополит бе интронизиран (на 3 февруари 2019 г.) Негово Високопреосвещенство Епифаний, избран на поместен (обединителен) събор малко преди това (на 15 декември 2018 г.), атаките от страна на дълбоко уязвената Московска патриаршия станаха особено масивни (и безразборни). От една страна, те тръгнаха от определени руски пропагандни („църковни“) сайтове, като например одиозния „Союз православных журналистов“, поставили си за цел да „обработят“ общественото и обществено-църковно мнение в православните страни, а от друга – се изляха в опити за непосредствен натиск върху синодите на самите православни църкви да излязат с официални позиции в подкрепа на Москва и с осъждане на действията на патриарх Вартоломей. В последната седмица и у нас станахме свидетели на двата вида руски атаки.

Нека отначало да кажа нещо във връзка с тези от първия вид – с внушенията и дезинформациите на пропагандните руски медии, съзнателно или поради слаба църковна образованост подети и от родната ни фейсбук-„стъгда“. Макар да нямам обичай (а и нямам възможността – поради съзнателно самоналожена грижа за душевното си здраве) да обръщам внимание на бърборещото се на споменатата „стъгда“, до мен достига  информация за основното, което трябва да ни бъде внушено във връзка с последните събития. А то, ако мога да се ориентирам, е следното: макар че „злият“ Вартоломей все пак реши да даде томос на църквата в Украйна и в този смисъл да я направи независима от Москва, той и неговите „поставленици“ в Киев са се оказали в „тотална изолация от целия православен свят“, свидетелство за което било неприсъствието на нито един предстоятел на поместна църква на интронизацията на митрополит Епифаний по-миналата седмица. Тя била извършена единствено в присъствието на Константинополския патриарх, двама негови епископи и трима (отначало ни съобщиха, че са двама, а още по-рано, че е само един) представители на светогорското монашество, придружили делегацията – подчертаха ни го дебело – „в лично качество“, като единият от тях даже получил сърдечна криза, очевидно като Божие наказание за „престъпната си колаборация“. Какво по-голямо доказателство – проглушиха ушите ни руските медии, а както научавам и тукашните им църковни „следовници“ – че „православният свят“ дълбоко не одобрява постъпката на „Цариградския папа“ и не признава „неканоничната“ църковна структура в Киев! Нима РПЦ – запитаха ни риторично – е дотолкова всесилна, че да успее да принуди предстоятелите на всички без изключение поместни православни църкви да „бойкотират“ въдворяването на Константинополското „протеже“ в Украйна? Не граничи ли това с патологична „Путинофобия“? И т. н. и т. н….

Ще си позволя да обърна внимание на всички „новохабилитирани“ фейсбук-„богослови“, „канонисти“, „профети“ и „старци“, че случаят със сприхавото им доверяване на „хибридките“ на „Союз православных журналистов“ е нагледен урок за всички колко важно е (все пак) да имаш и някакво познаване на установения църковен ред. Само така ще можеш да си спестиш конфуза да говориш глупости за случващото се пред очите ти. Защото, уважаеми, обстоятелството, че на интронизацията на митрополит Епифаний не е присъствал нито един предстоятел (или представител) на друга поместна църква, освен предоставилият автокефалията Вселенски патриарх, всъщност е… напълно естествено. Ще кажа дори нещо повече: би било неестествено именно, ако се бе случило обратното. За ваше сведение, фейсбук-„богослови“ и „канонисти“, установеният църковен ред при промяна на каноничния статут на една поместна църква е следният. След като бъде получен (от църквата, ставаща „майка“ на новата) томосът за автокефалия, нововъдвореният неин предстоятел изпраща на предстоятелите и синодите на останалите – вече самоуправляващи се поместни църкви, т. нар. „мирни послания“, с които, като ги уведомява за поставянето си, изразява желание да встъпи с тях в пълно (евхаристийно) общение. И сега, нека внимават фейсбук-„канонистите“: едва тогава онези от предстоятелите на поместните църкви, които отговорят (положително) на въпросното „мирно послание“, с това самото признават новия статут на църквата и на нейния предстоятел. Едва тогава могат (и е редно) да го посетят или да го приемат на територията на своя диоцез.

Разбирате ли сега, защо на интронизацията на митроп. Епифаний не би и могъл да присъства който и да било предстоятел (или дори представител) на друга поместна църква, освен на онази, която й предоставя автокефалния статут? До интронизацията, при интронизацията и до получаването на „мирните послания“, останалите православни църкви все още не са се произнесли официално (и не би било редно да се произнасят официално) за новоучредената автокефалия, за да изпращат в седалището ѝ свои представители. В Киев преди десетина дни, следователно, патриарх Вартоломей въобще не се е оказвал „в изолация от целия православен свят“ и не би могъл по силата на традиционно приетия църковен ред, който – повтарям – е добре да се познава, преди да се репродуцират папагалски (и с неизвестно откъде придобит авторитет) „хибридните“ внушения на руските пропагандистки сайтове.

Но в този смисъл – нека отбележа и това – отсъствието и до този момент на позиция по „казуса с Украинската църква“ на Св. Синод на БПЦ не е нито „странно“, нито (за „русофилите“) „укоримо“ и „необяснимо“. Напротив, аз бих казал, че след като преди няколко месеца Св. Синод получи от РПЦ писмо с настояване църквата ни да вземе отношение (или дори – страна) в конфликта на Москва с Константинопол, той постъпи напълно разумно като отклони настойчивото желание на трима митрополити да удовлетворим исканото в писмото, и вместо това създаде комисия, която да проучи тезите на двете страни за църковната ситуация в Украйна. Всъщност, БПЦ въобще не е длъжна да изразява отношение по конфликта на една поместна църква с друга, а от друга страна – по въпроса за признаването (или непризнаването) на самата Православна църква на Украйна, тя и не би следвало да се изказва преди нейното окончателно конституиране, което е факт едва от дни. Надявам се, че при получаването на „мирното послание“ от митроп. Епифаний синодалната ни комисия вече ще се е ориентирала какво решение ще посъветва да вземе Светия ни Синод, защото тъкмо това ще е и точното време, в което той би следвало да го вземе.

Нека доверя на нашите фейсбук-„богослови“, „канонисти“ и „профети“, че собствено именно след като поместните православни църкви отговорят (по един или друг начин) на „мирното послание“ на митрополит Епифаний Киевски, ще може въобще да се разисква по това, дали Константинопол действително „се е оказал в изолация от целия православен свят“ заради направеното в Украйна или не. И аз ще трябва да им кажа, че и тогава това няма да стане ясно тутакси, защото поместните църкви съвсем няма да бъдат длъжни да се произнесат по въпроса веднага (а от историята ние знаем, че те обикновено и не правят така).

И ето, за да си позволя и аз, след толкова други, да издигна някои хипотези, ще кажа тук, че имам сериозни основания (почиващи на информация по-различна от тази на „Союз православных журналистов“) да мисля, че Православната църква на Украйна ще бъде без особено бавене призната от: Александрийската, Иерусалимската и Румънската патриаршии, от Еладската архиепископия, а вероятно и от Кипърската архиепископия. Нека припомня на любителите на църковната история, че например, признаването на новия – решен на Третия църковно-народен събор (8-10 май 1953 г.) – патриаршески статут на собствената ни поместна църква, е процес, продължил всъщност цели осем години. Първа го признава Московската патриаршия (с която това – впрочем в противоречие с църковния ред – е било договорено предварително, макар че, като от църква-майка разрешението е трябвало да бъде поискано от Константинопол, но… тогава, както знаем, времената са били други). Веднага след нея, още на самия събор го признават и представителите на Грузинската, Румънската и Полската църкви, които са в София, защото от 1945 г. БПЦ вече не е схизматична, автокефална е, и на събора ѝ естествено има гости от сестрите-църкви (да, най-вече от „социалистическите страни“). Непосредствено след това се получава признанието на Антиохия. Александрийската патриаршия обаче го дава в края на следващата 1954 г., Сръбската – през 1955 г., а едва през 1961 г. признание идва и от Константинопол, последван от Иерусалим и Атина.

Сега ще премина към втория вид атаки върху църковната ни общественост от страна на Москва във връзка с поражението ѝ в Украйна, с което тя очевидно не може да се примири. При тях става дума вече за неприкрит натиск върху самия Св. Синод на БПЦ да приеме в спешен порядък становище осъждащо акта на Вселенската патриаршия и заклеймяващо – още сега, преди получаването на „мирното послание“ – на Православната църква на Украйна като „неканонична“ и „схизматична“. Натиск, казвам, материализирал се на последното заседание на Св. Синод в опит на един от митрополитите (чието име ми е известно, но няма да го оглася) да наложи приемане на един предварително написан (неизвестно от кого) документ, озаглавен „Становище на Св. Синод на БПЦ-БП по повод на украинския църковен въпрос“. Документ, казвам, невнасян и необсъждан преди това в синодалната комисия, за която споменах по-горе и – ще се осмеля да заявя – абсолютно неиздържан както от каноническа, така и от фактическа гледна точка. За чест на мнозинството от синодалните ни архиереи, те са отклонили въпросния опит, макар че информация за него изтече в медийното пространство.

Аз разполагам с пълния текст на този „документ“ и ако темата продължи да бъде актуална, а аз имам настроение, по-нататък бих могъл да го анализирам подробно, за да покажа неговата – както казах – каноническа и фактическа несъстоятелност. Тук ще отбележа само, че в него – като нещо неподлежащо на никакъв спор – актовете на Константинополската патриаршия по отношение на Украйна от последните месеци се квалифицират като: „намеса в чужд (т. е. на РПЦ – б. м.) диоцез“ и като „нарушаване на каноническата територия и юрисдикционната компактност на РПЦ-МП… в чийто диоцез е автономната Украинска православна църква (МП)“. Тоест, възпроизвеждат се (почти буквално) тезите по случая на Москва. Да се подвежда Св. Синод на БПЦ да подпише подобни квалификации, без да вземе (поне) отношение – ако ще и критично – по отдавна огласените и известни на всеки църковно информиран човек тези на другата страна, т. е. на Константинополската патриаршия, ми се струва граничещо с провокация. Защото ние много добре знаем, че още в публикувана през ноември 2018 г. на официалния сайт на Вселенския патриархат статия под заглавие „Вселенският престол и Църквата в Украйна. Говорят текстовете“, Константинопол убедено обосновава тезата, че земята на Украйна, от самото ѝ покръстване влизала в т. нар. Киевска митрополия под юрисдикцията на Цариградския патриаршески престол, всъщност никога не е била канонично предавана от този последния на създадената по-късно през вековете РПЦ-МП, та да представлява тя днес „канонична територия“ на Московската патриаршия, която някой й „отнемал“. По същество е обратното – тя е присвоена от Москва с нарушаването на една договореност между патриарх Дионисий ІV Константинополски и (забележете) руската държава в далечната 1686 г. Според тази договореност, от онази година насетне – поради тогава налични исторически обстоятелства (т. е. „по икономия“) – Киевският митрополит ще бъде хиротонисван от патриарха на Московията, но ще продължи да се избира преди това от местното духовенство и ще споменава на литургия на първо място патриарха на Константинопол, с което ще свидетелства, че църквата му остава под негова юрисдикция, респ. остава каноническа територия на Вселенския патриархат. И ето: като канонично основание за действията си в Украйна, Константинопол изтъква днес именно тази непрекратявана никога своя юрисдикция над Киевската митрополия и отменянето на нарушения още през XVII век документ от 1686 г. Защото повтарям – вместо да изпълни договореното в него, Москва по същество е присвоила в църковно отношение територията на завладяната по онова време от руското царство Украйна.

Преди около три месеца аз подробно писах за всичко това. Писах и за неприложимостта на каквито и да било канони, определящи изтекла давност от въпросното присвояване (защото в определени редове на руското обвинение към Константинопол може да се разчете полупризнание за него като за факт обаче, чието оспорване вече е невъзможно, защото оттогава е изтекла давност).[1] Сега ще заявя открито – би било възможно (макар че ще бъде в противоречие с каноничната и историческата истина) основанията на Константинопол, изхождайки от които той започна действията си в Украйна и ги доведе до край, да бъдат оспорени. Да се премълчават обаче те – сякаш той никога не ги е посочвал – както е направено в провокативно подхвърления проект за становище на БПЦ по казуса – е абсолютно нечестно. По същество то предварително би обезсмислило неговото обсъждане в синодалната ни комисия. Та какво ще се обсъжда и „претегля“ в нея когато основанията на едната страна глухо се замълчават? Дори фейсбук-„богословите“ ни не си позволиха чак такова неглижиране, фиксирайки се в писанията си (разбира се църковно неграмотно) върху това, че дори ако договореното в Документа от 1686 г. е било действително нарушено от Москва и тя тогава е присвоила от Константинопол Киевската митрополия, това е било… много отдавна и затова не можело да бъде основание за днешните действия на Вселенската патриаршия. Халкидонският догмат обаче е приет още по-отдавна (през 451 г.). Значи ли това, че днес не бива повече да отхвърляме монофизитството и несторианството, ако някой някъде ги изповядва?

И преди да приключа, ще кажа (в порядъка на шегата разбира се), че се чувствам изкушен, ако няма кой друг, сам аз да изпратя на комисията на Св. Синод както статията от официалния сайт на Вселенската патриаршия, така и Документа от 1686 г., доказващ никога непридобиваната от Москва по каноничен път юрисдикция над църковната територия на Украйна. За удобство ще добавя, че както статията, така и Документът от XVII век са преведени и публикувани на български език, а към превода на Документа е приложен дори гръцкия му оригинал (за сравнение и проверка).[2] В края на краищата и ние се помъчихме през изминалите месеци да се ориентираме „по повод на украинския църковен въпрос“ и при желание бихме могли със смирено синовно почтение да окажем посилна помощ в трудовете на синодалната комисия за изработване на бъдещото ѝ решение.

_________________________________________

[1] http://kultura.bg/web/конфликтьт-за-църквата-в-украйна/;  http://kultura.bg/web/под-чия-юриедикция-е-църквата-в-украйн/http://kultura.bg/web/заключително-за-църковния-конфликт-н/; http://www.hkultura.com/news/detailed/1933/

[2] „Историческите документи“, в: Християнство и култура, 2018 / 137, стр. 27-37 http://www.hkultura.com/news/detailed/1934/; „Вселенският престол и Църквата в Украйна: говорят текстовете“, в: Християнство и култура, 2018 / 135, стр. 10-19 http://www.hkultura.com/news/detailed/1905

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияКонцепция за интеграция на „патриотите”
Следваща статияЕдин навременен филм

1 коментар