0
932

Химикали

Има нещо жестоко в това, че точно селото с име Сотиря стана мястото, съсредоточило в себе си погледите. Погледи на люде, искрено покъртени от жестокостта, но и очите на хора, взрени като соколи в плячка.

Аз си мисля, че няма как всеки един цивилизован човек да не скърби за случилото се в село Сотиря в средата на август. Също така знам, че няма как един човек като мен, християнин, да не пита в най-съкровените си молитви, в същината на сърцето си своя Бог, как така? И защо идва, за да поправи предишното как. Защото до края на дните дори и в най-вярващите души ще го има въпросът защо.

Но нека сляза до нещата при нас. От случилото се в село Сотиря започнаха да се правят (всички знаем, че е предизборно) отвратителни спекулации. Стана така, че още от самото начало се захванаха да ни предлагат политическа поетика във връзка с трагедията. Ето че вчера и Корнелия Нинова си позволи да се закачи за тази случка и да направи от нея тема на предизборно политическо говорене. Въпросът за съкратеното производство, за бързите съдебни процедури изкушиха цялото ни общество, всички ни да се съгласим, че това е политически проблем. Не, не е политически проблем!

И отново го казвам: не е политически проблем. Да, става въпрос за малка и затворена общност. Не правя елементарни социологически изводи, а само искам да обърна внимание на това, че прехвърлянето на жестокия случай на национално ниво с отвореност към произтичащи от това изводи заслужава интелектуална хигиена.  

А хигиената, за която говоря, изисква да не се превръщат такива случаи в играчки, в дъвки… Че дори и в поводи.

Поводи за пласирането на идеи. Идеи за химическа кастрация, че даже в своя прогрес радииращи и позиви за връщането на казармата.

Имам предвид това, че генералът-полковник от резерва Цветан Тотомиров, бивш началник на Генералния щаб на българската армия, ни заговори, че премахването на наборната служба било голяма грешка, довела до пагубни последици за нацията: отчуждаването на армията от обществото, както и това, че функциите на армията по възпитаване на подрастващите момчета не са поети от никой.

Най-неприятното в изказвания като това е че минават за консервативни. Опитват се да консервират едно моментно състояние, което в европейски мащаб (а нашият е такъв, нали?) е вече преосмислено и въпреки различията в отделните европейски държави върви към анахронизъм. За кой ли път вече трябва да се казва, че българските въоръжени сили са вписани в системата на НАТО, че изобщо не става дума за увеличаване на личния състав, а за модернизация, логистични преустроявания и още по-добро действие на разузнаването.

Прочее и децата знаят, че българското военно разузнаване е едно от доказалите се в системата на евроатлантическата сигурност.

Но мисълта ми не е за евроатлантическата сигурност, а за мислите и чувствата, които някак ефирът ни дава да разберем, че се предават през съвременните българи. Големият въпрос е този: защо жестоките неща, станали в Сотиря, ни карат да си поставяме политически проблеми? Не социални, повтарям, а политически.

Не може и не трябва в България във времето, в което живеем, тегобата и мъката, причинени от едно индивидуално неистовство да поражда у политиците насищане на инстинкта за разчленяване на опонента.

Не може и не трябва жестокостта, от която онемяваме, да ни води до ожесточение и до мнението, че обществото ни е жестоко и немнително.

Съвсем не сме някакво своеобразие.

Във всяко едно от демократичните общества случаи като тези в Сотиря биха породили обществени дискусии, биха родили питания между хората за причините. И във всяко едно от тези демократични общества ще възникнат и възникват предположения, хипотези и тези, че нещо в общото се е объркало, за да стане така. Единствената разлика, която съзирам, между тези и нашето общество е там, че ние се изкушаваме да го отдадем на някакви национални особености. Всичко това е глупост.   

И затова е твърде дразнещо политици да извращават човешкото и човешките страдания, мъка, и убийствен край, за да перверзничат с тях.

Да поискаме ли химическо кастриране за това?

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияИисус Христос във Фландрия
Следваща статияВ памет на паметта