Начало Филми Премиери Химн на състраданието
Премиери

Химн на състраданието

2918
„Китът“

Дарън Аронофски се интересува от предозирането с всичко, но осмият му игрален филм не е просто историята на мъж, пристрастен към яденето. Американският режисьор е предразположен към „злоупотребата“ с персонажи, жанрове и рискови сюжети, но „Китът“ не е обикновена провокация, която да постави на изпитание зрителското търпение, а превъзходен пример колко неочаквани находки се крият в ъглите на една камерна изповед с презумпция за сензация и/или мелодрама.

Създаден по едноименната пиеса от 2012 г. на Самюъл Д. Хънтър (който е на „ти“ с предубежденията относно сексуалност, християнство, бащинство и хранително разстройство), „Китът“ изпреварва с десетина години предписанията на пандемията и затваря преподавател по литература пред лаптопа в малкия му апартамент някъде в Айдахо. Ситуацията е далеч по-клаустрофобична поради факта, че той страда от болестно затлъстяване, тежи около 272 кг и с мъка става от фотьойла, за да стигне до леглото си. Сценарият проследява пет дни от живота на Чарли, решен да пренебрегне диагнозата сърдечна недостатъчност, но на всяка цена да се опита да възстанови връзката с отчуждената си дъщеря Ели, която е изоставил преди девет години…

„Китът“

Възможно е видът на този запуснат мъж в неговия занемарен мрачен апартамент, с храна, разхвърляна навсякъде, да предизвика наченки на отвращение, но то е твърде мимолетно на фона на отрезвяващото откритие, че състоянието му не е резултат от непростима небрежност или злощастно стечение на обстоятелствата, а целенасочена „политика“ на самоунищожение, провеждана от доста интелигентен човек, попаднал в плен на разкаянието и депресията. В този миг покълва любопитството, не нездраво воайорство, а интерес да разберем защо, неусетно прераснал в състрадание, дори ирационално желание да помогнем на Чарли – не като мисионера Томас, който се опитва да му натресе своя Бог, а просто с разбиране и съпричастност… Магията на кино дематериализира преградата на екрана.

„Китът“ е най-добрият филм на Дарън Аронофски или поне най-емоционалният (не мога да пренебрегна съществуването на „Черен лебед“, 2010). Химн на състраданието и съпричастността към едно пронизано с харпун „чудовище“, в който едновременно ще откриете познатия Аронофски и неговата непредсказуема трансформация. От иконобореца, който рядко прави достъпно за гледане кино, предпочита разбити главни герои, съжителстващи със своите раздиращи страсти, и подлага да дисекция разлагащия се свят с почти самодоволно отстранение, до един доста по-сдържан режисьор, който позволява на психологическата драма да вземе превес над визуалната демонстрация, отдалечавайки се от обичайния си циничен, склонен към формални „усложнения“ стил.

Разкъсван между болката и надеждата, без да се възползва от шокиращия аспект на ситуацията или да подлага на морална оценка случващото се в апартамента на Чарли, филмът събужда у зрителя рядко ниво на емпатия, което не се ограничава до съжалението, и издига един привидно обикновен разказ за баща, напуснал семейството си, до философска рефлексия, простираща се от скръб и изкупление, до темата за неуместния патос на религиозното спасение. Зад „затворените врати“ на миналото се крият прекрасна любовна история, която не виждаме, и превъзходна житейска история, която не излиза „на сцената“ – те са пръснати в диалозите, навиците на персонажите или обстановката. Но подчертаната театралност на триединството и преобладаващото значение на диалога нито за миг не оказват влияние върху възприемането на фабулата. И дори засилват съспенса, тенденциозно противопоставящ гигантския човек на миниатюрния апартамент.

„Китът“

Безмилостен към своите герои, „Китът“ не прави нищо, за да омаловажи техните егоистично мотивирани грешки, които оставят зле зараснали рани. Чарли е по-голям от живота в буквалния смисъл, твърде внушителен, за да бъде напълно свободен, преливащ от потиснати емоции, готови окончателно да разбият сърцето му, излъчващ усещане за неутешима загуба (благодарение на великолепното нюансирано изпълнение на Брендън Фрейзър). Безкомпромисна и брутална, 17-годишната Ели е трудна за обичане, но за да прекъсне спиралата на отхвърляне, в която се е затворила, Чарли иска да я убеди, че е добър човек и че той вярва в нея. Мисионерът Томас е двойствен образ, който неочаквано отразява пресечната точка в пътя на баща и дъщеря един към друг. Същевременно в желанието си да предложи „спасение“ той е в любопитен контрапункт с грижата и разбирането на вярната приятелка Лиз, носеща отпечатъка на друга лична драма…

Горчиво-сладък размисъл за скръбта и прошката, който елегантно избягва патоса, безцеремонно погледнато, „Китът“ е историята на едно методично самоубийство, но не е нито отчаян, нито изгубил илюзиите си филм, защото се ръководи от оптимистичната (даже наивна) убеденост на Чарли, че е възможно да изкупи грешките си. А паралелът с „Моби Дик“ е още една отправна точка в интелектуалния пъзел на Дарън Аронофски – многопластова символика, в която нашият литератор е едновременно Ишмаел (според дъщеря си), белият кит (според обективната реалност) и капитан Ахав, който мечтае да го убие…

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Свързани статии