0
2041

Хипнотичната паника и инфекцията

Lubo Kanov

Реакцията срещу тази епидемия в някакъв смисъл е опровергаване на преобладаващото мнение в този секуларен свят, че е невъзможно да се умре. Защото смъртта е винаги нещо, засягащо другите.

Респективно, паниката се корени във внезапното озарение, че съществува абстрактното понятие смърт, което досега изглеждаше като нещо отнасящо се за другите, но не и за нас. Но тя, тази толкова нежелана натрапница, стана внезапно и непредвидено нещо съвсем конкретно. Защо? Защото тя не е от безмълвните смърти, убиващи всеки ден 100 българи от белодробен рак, по 3300 всяка година, а единствено по причина на това, че всеки ден по 8 часа се говори единствено за коронавирус. Такова е днешното световно съзнание, движено от електронните потоци информация, че всеки е хипнотизиран от една пандемия, която до днес е убила в целия свят няколко хиляди души. Мир на праха им. Никой няма право да омаловажава ничия смърт. Но именно смъртта е онзи неизбежен знаменател под дробната черта на уравнението между човека и неговата трагична съдба, което за всички има само един единствен отговор. А хипнотичната паника, задвижвана от мотора на една всеобща инфекциозна загриженост, има за цел по-скоро да ни направи загрижени и морални в очите на „другите”, или в нашите собствени (просто защото сме загрижени за съдбата на „другите”), отколкото от искрена любов към ближния.
Епидемия?!
Може би една драстична система от мерки и карантини, се надяваме ние, ще отложи епидемиологично нашата и на нашите близки среща с вируса за известно време. Но дори да е така, и даже това да е успешно, то едва ли ще помогне да избягаме от смъртоносната крайна среща с нашите далеч по-чести и неизбежни гробокопачи, които идват при всички нас тихо и безмълвно, без пресконференции и без телевизионни камери. Един здрав индивидуален стоицизъм спрямо смъртта може би ще има много по-здравословен морален ефект, отколкото колективната паника, предизвикана от една средно опасна интерстициална пневмония. Тази паника е не само деморализираща, но тя е преди всичко грозна и несправедлива спрямо онези, натикани от вируса в ъгловите и безгласни нарове на човешкото страдание. А в момента точно те се нуждаят от спасителна човешка грижа, защото по всяка вероятност са оставени почти без нея.

Д-р Любомир Канов (род. 1944 г.) дълги години работи като психиатър в Ню Йорк. Емигрира през 1984 г. след политически репресии и излежана присъда. Автор е на книгите: „Човекът кукувица”, „Парейдолии”, „Ходисей”, „Между две хемисфери”, „Вселената според Гуидо”, „Стрела от тръстика”. Негови творби са превеждани на английски, немски, чешки.