0
2873

Хипнотичната топка

Има нещо хипнотично в топката, която се превръща в живо същество на терена, от което зависи по-нататъшната съдба на отбора, а понякога и на цялата нация.

Футболът отдавна не е само игра на терена, а игра извън стадиона, зад която стоят огромни финансови интереси, убеждават ни трезвомислещи хора и тъй като всички човешки дейности, дори изкуството, дори театъра, дори литературата, вече са подчинени на покупко-продажбата и властта на парите, съм склонна да се съглася с това твърдение. Обаче как? – винаги се чудя и недоумявам, докато гледам някой мач. Нали пред очите ни, в момента се създава играта? Нали виждаме случайностите – щастливи и печални – които я съпътстват? Нали виждаме сълзите – на радост и тъга – при поредната победа или загуба? Как отвъд сълзите, случайностите, огромния труд, има играчи извън терена, които предопределят какво да се случи на терена? Значи всички, които в този момент наблюдаваме топката и викаме, и се палим, и се вълнуваме, сме по един или друг начин излъгани и именно нашата наивност и лековерие са използвани умело от кукловодите на футбола? Но това усещане създава толкова шизофренично напрежение, че човек предпочита да махне с ръка и да не си задава въпроси.

Франция ликува, коментаторите по телевизиите адмирират Франция, а почти всички коментари, които чета в мрежата, аплодират славните хървати. Небето над Москва изля пороен дъжд точно в момента на награждаването и всички го тълкуват като плач.

Не съм пристрастена към футбола, но гледах с интерес доста мачове от това световно първенство. И понеже у нас всички разбират от футбол, айде и аз барабар Петко с мъжете да се изкажа. Никое първенство до сега не е привличало така вниманието ми. След скандирането на Домагой Вида „Слава ва Украйна“ бяха направени много упреци против намесата на политиката в спорта. Всъщност най-силно политиката се намеси във финала. Почти на всички беше предварително ясно, че Франция ще бъде толерирана. Това само усили симпатиите към Хърватия, защото несправедливостта беше очевидна и няма как да не разгневява и натъжава. Пристрастието на съдията беше очевидно, всъщност неговият прехвален професионализъм се изразяваше именно в това намесата му да бъде решаваща, без да излиза от рамките на правилника. Самото определяне на съдия от Аржентина, която беше разгромена от Хърватия още в груповата фаза на Мондиала, е повече от очевидна пристрастна намеса от най-високо място. На небето не му оставаше нищо друго, освен да се разплаче. Проливният дъжд рукна веднага след края на мача и той ще остане като запомнящия се финал на финала и на цялото първенство. ФИФА може да протестира срещу Вида, но не може да протестира срещу небето.

Разбира се във футбола победителите се определят от головете. Франция вкара повече голове и стана световен шампион. Помощта на съдията дълго ще се дискутира, но няма да промени резултата. Хърватите доминираха, на моменти френският отбор дори беше безпомощен. Ала накрая и умората на хърватските футболисти си каза думата, а не може да се отрече, че френският отбор имаше правилно изградена тактика. Тактиката беше проста и ефективна – максимум голове при минимум футбол. И двата отбора прекрасно знаеха, че политиката чрез ФИФА е на тяхна страна.

Второто място на малка Хърватия е огромен успех. Да не забравяме как се радвахме ние през 1994 г.на четвъртото място. В Загреб също ликуват за второто място. Колинда Грабар-Китарович прегръща Еманюел  Макрон. Но в очите на Лука Модрич имаше сълзи. Несправедливото отношение не може да се компенсира от сребърните медали. Съвсем различна щеше да бъде реакцията, ако хърватите бяха реално надиграни. Гневната реакция на зрителите не се дължи на това, че са франкофоби, а заради грозната несправедливост и грубата политическа намеса – не във футбола, а срещу футбола.

Никой не си е правил илюзии, че точно в това първенство, провеждано в Русия, политиката няма да бъде намесена. Може би тази намеса щеше да бъде по-прикрита, ако Русия не беше елиминирана именно от Хърватия. Затова руското отмъщение на финала беше очаквано, още повече, че то съвпадаше с амбициите на Франция. Прибави се и отмъщението на аржентинския съдия, прибави се и непростимото за Путин споменаване на Украйна.

От друга страна именно политическото пристрастие правеше мачовете по-напрегнати. Показа го малкият финал между Белгия и Англия – там имаше закачки с Брекзит и толкова, другото беше просто футбол – не толкова добър и не толкова лош, но и не толкова напрегнат. А финалът беше повече от динамичен, хърватите играеха всеотдайно, защото прекрасно знаеха, че играят не само срещу единайсетте си съперници на терена.

Не е нужно да съм пристрастена към футбола, за да разбирам неговото място в съвременния свят. След приключването на финалния мач се разходих по всички световни телевизионни канали – навсякъде имаше преки включвания от Париж, които показваха триумфа около Триумфалната арка. Но не само това показва величието на футболната игра – самата гледка на огромните препълнени стадиони е величествено изживяване. Присъствието на трима президенти на трибуните е също впечатляваща гледка. За мен най-вълнуващи и трогателни бяха кадрите от награждаването под проливния дъжд, когато Лука Модрич нямаше сили да се радва на второто място, което само по себе си е огромен успех. Но и в този момент той показа класа, като успя да запази достойно поведение. В този момент ми се искаше да му кажа да бъде горд, защото всички оценяваме, че неговите съотборници са истинските победители, тъй като те играха срещу цялата политическа машина и въпреки това стигнаха до финала. Всъщност именно това им показаха топлите прегръдки и милувки на тяхната президентка.

Футболът е велика игра и с това, че макар да се играе с крака, той всъщност е игра на интелекта. Само с тичане и ритане футбол не се получава. Дори да има много голове, това още не е истинския футбол. Тичат и ритат всички играчи от четвъртодивизионни отбори, но големите майстори са тези, които умеят да мислят. Футболът е дизайнерска игра – във всеки момент футболистът преценява на кого да подаде топката, как да я поеме, как да се пласира на терена – всяка секунда и всяко движение е творчество. В това отношение футболът силно се доближава до шахмата, само че футболистът трябва да мисли много по-бързо от шахматиста. Във футбола има и грациозен танц, и яростна битка, той е синтез на всички спортни дисциплини – спринт, скок, стрелба, изисква по-голяма физическа издръжливост от всички тях. Футболът е отборна игра, която разкрива блясъка на творческия индивидуализъм. Оценявам футбола като велика игра заради уникалните изживявания, които създава чрез съчетаването на всички тези елементи. Не случайно футболът е най-популярния спорт и футболните стадиони са най-големи и най-пълни.

Не съм и толкова против влиянието на политиката. Такова винаги е имало във всички спортове. Политиката се меси винаги и това не винаги е лошо. Бойкотът на Олимпийските игри в Москва заради съветската инвазия в Афганистан беше достойна и справедлива позиция, изразена от повече от 60 страни. Култовия филм на Лени Рифенщал „Олимпия“ остава класика, въпреки политическото си пристрастие. Прегръдката между Джеси Оуенс и Луц Лонг на Олимпиадата  в Берлин през 1936 г. напомня постъпката на Вида на руския Мондиал. А нашето поколение от недалечното минало влагаше нескрито политическо пристрастие, когато аплодирахме дългокоси футболисти като Йохан Кройф, които бяха символ на свободата и демокрацията.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияНай-доброто и не съвсем #1
Следваща статия„Малък сезон 2018“ – инкубатор за алтернативно изкуство