0
2799

Хипократовата клетва във вериги

Документ от личния архив на д-р Никола Грозев, легендарния хирург, помогнал на десетки хора, оцелели в комунистическите лагери и затвори благодарение на неговата лекарска помощ. Източник: decommunization.org

„Български лекари и студенти по медицина, жертви на комунистическия терор 1944-1989 г.“, под редакцията на проф. д-р Кирил Миленков, Български лекарски съюз, София, 2003 г.

Малко неща в живота са така свети като Хипократовата клетва, която полагат медиците при завършване на обучението си. Последните ѝ думи гласят: „Ако изпълня тази клетва, без да я нарушавам, дано живея дълго време, за да преуспея в изкуството и да стана прочут во веки веков, като пазя тази клетва и не престъпя нищо от нея. Ако пък сторя обратното, нека ме сполети ранна смърт и вечна забрава. Заклевам се, че по силите на знанията си ще върша всичко, в което се кълна. Заклех се!“. Това е обещание за цял живот, младият лекар се обрича ежеминутно, в добър и лош за него час, да служи на живота, забравяйки себе си, и дори когато смята, че се бори за изгубена кауза. Защото искрицата надежда още мъждука и у лекаря, и у пациента. Както е известно, думата пациент произлиза от patiens, страдащ, а няма по-благородно дело от това да помагаш на страдащия. Неслучайно студентите по медицина учат медицинска етика и деонтология. Затова в клетвените думи се казва, че лекарската професия е изкуство. А то не е за всекиго. Може би най-точна в това отношение е хубавата архаична дума подадине (дарба) – за да бъдеш лекар, трябва да имаш подадине.

Книгата „Български лекари и студенти по медицина, жертви на комунистическия терор 1944-1989 г.“, издадена през 2003 г., е резултат от усилията на екип от лекари. Тя свидетелства за развитието на медицинската наука след деветосептемврийския преврат и за съдбата на хиляди лекари в периода до 1989 г. Как тази най-благородна професия е преследвана, унижaвана и прекършвана от новонастанилата се „работническо-селска“ власт. Неслучайно съставителите проф. д-р Кирил Миленков, д-р Николай Предов, д-р Цветан Гайдаров, проф. д-р Димитър Козаров, д-р Методи Маджаров и д-р Милко Русев употребяват драстичната дума „терор“. Става дума наистина за жестоки времена и нрави.

Книгата е неголяма, около стотина страници, но е побрала болката и мъката от униженията и терора над лекарското съсловие. Има и ценността на справочник, в нея са вписани азбучно 618 имена с кратки биографични данни и с информация за репресиите.

Изданието няма претенции за изчерпателно изследване, то поставя начало, отваря врата към случилото се с български лекари по време на комунистическия режим. При събирането на данните участие взимат проф. д-р Георги Марков, г-н Захари Фурнаджиев, г-н Петко Огойски, проф. д-р Михаил Огнянов, д-р Йонка Дучевска, проф. д-р Петър Помаков и др. В предговора към книгата проф. д-р Мирослав Попов ни подготвя за страшното, с което ни срещат нейните страници: „Пред очите ти, драги читателю, ще премине оня списък от 618 имена на наши колеги – лекари и студенти по медицина, репресирани по различни начини от комунистическия режим през 45-те години след 9 септември 1944 г. От тях 45 са убити или безследно изезнали, 71 са били задържани в затвори, а и в концентрационни лагери са били 86 медици. Останалите са били репресирани по различни начини: изключване от Медицинския факултет, уволнявани, изследвани и премествани, ограничавани в професионалния им растеж“. Всички те, жертви на системния геноцид, са важна част от тогавашния интелектуален елит на българската държава. Последиците от това не заглъхват и до днес, защото е пресечена от корен една традиция, предаваща се от поколение на поколение. Едва ли има друга професия, при която потомственото продължаване да е така силно изразено. Израснала съм сред лекари и познавам добре техния морал, всеотдайност и чувство за отговорност.

Лекарите от „старата школа“ са сред най-уважаваните хора. Те съчетават високата си професионална култура с широка обща култура и владеене на чужди езици. Нерядко са и добри писатели и музиканти. Всичко това оформя образа на българския лекар по онова време, неслучайно д-р Иван Москов твърди, че „медицината е наука, изкуство и професия“.

Според официалната статистика през 1944 г. в България има 3400 лекари. Повечето от тях са завършили Софийския медицински факултет, но немалко са се дипломирали в чужбина – Германия, Австрия, Франция, Русия.

След деветосептемврийския преврат всичко трябва да се подчини – включително в сферата на науката, в частност на медицината – на болшевишките постулати и схеми. Научните публикакации трябва да започват и завършват с възхвала на ръководителите на комунистическите партии в СССР и у нас. Хиперболизират се постиженията на учените Мичурин и Лисенко, на О. Лепешинская, а на И. П. Павлов се приписват твърдения, несвойствени за него. В медицинската наука цари стагнация. Чести са бойкотите на лекции на водещи учени от преподавателския състав, които са уличени, че прокарват вражески идеи. Видни преподаватели – професори, доценти, асистенти, са обявени за „народни врагове“ и са подложени на административни и професионални репресии. Много от тях – като Пиер Николов, Й. Георгиев, Б. Каролев и др. – стават жертва на доноси, клевети и интриги. Изключени са и немалко студенти.

Друг проблем на обучението по медицина е, че дълги години в България не се преподават медицинска етика, генетика и психология. При други дисциплини – хирургия, психиатрия, педиатрия – времето за обучение е доста по-малко от изискваното. Но затова пък се учат диалектически и исторически материализъм, история на БКП и други партийни дисциплини. До какви смехотворни ситуации се стига показва случаят с професора по физиология д-р Тодор Гоцев. Той поставя в началото на своя учебник известната латинска фраза Ignoramus et ignorabimus, не знаем и не ще знаем, с други думи, пред науката има още много неизвестни неща. Обвиняват го обаче, че е проводник на западни идеи, защото… при материализма не може да има непознати неща. На тази гавра със сериозната наука може да се отвърне с друга латинска фраза: O Sancta Simplicitas! (О, свещена простота).

Нерядко видни учени са поставяни под политически натиск. Не се допуска например издаването на оригиналния труд на проф. Никола Шипковенски за „освобождаващата психотерапия“. Книгата е отпечатана в чужбина – два пъти на немски и дори на японски език.

Друга форма на репресия е забраната на частната лекарска практика. Така де факто медиците са превърнати в чиновници. И още една драстична подигравка с тях – те са включени в единен профсъюз заедно с бръснарите, теляците и работниците по чистотата. В книгата има данни и за тежките репресии върху Българския лекарски съюз като съсловна организация. Цялото имущество на съюза е експорприирано и никога след това не е възстановено.

Съзнателно оставих информацията за физическото изтребление на лекари накрая. Ще приведа само няколко случая. Д-р Трайчев от Дупница, наред с други граждани, е изведен в неизвестна посока. На ревера му е закачено джобното му фенерче като ориентир за нощния разстрел. Проф. д-р Александър Станишев – световноизвестен хирург, е заставен да констатира смъртта на разстреляните преди него, след което е екзикутиран и самият той. За издевателствата в концлагера „Белене“ знаем вече и от книгата на Борислав Скочев „Концлагерът Белене. Островът, който уби свободния човек“. Там, на понтонния мост, лагерниците са заливани със студена вода, докато се превърнат в леден блок. Такава е съдбата на студента-медик Иван Антов Стефанов от с. Мокреш през студената зима на 1962 г. Д-р Никола Грозев, пребивавал преди това в пет различни затвора, също е въдворен в Белене. Свидетелства за неговия ежедневен героизъм като човек и лекар намираме в книгата на Борислав Скочев, както и в „Погубената България“ на проф. Вили Лилков и Христо Христов. Този невероятен човек извършва операции с джобно ножче поради липса на всякакъв медицински инстументариум в лагерните условия. Друг лекар, за когото пише в книгата си Борислав Скочев, е д-р Иван Балев, който в тези нечовешки условия не забравя положената Хипократова клетва винаги да се бори за живота, той е морална опора на лагерниците. В наскоро излязлата книга на проф. Вили Лилков и Христо Христов „Погубената България“ се разказва за д-р Иван Койчев, председател на Българския лекарски съюз (1940-1944), също въдворен в „Белене“. И за хирурга д-р Любен Бурмов, прекарал 7 години в сибирски лагери. В същата книга наследниците на д-р Атанас Кралевски и д-р Любен Русев ни запознават с трагeдията в техните семейства след 9-и септември.

От книгата „Български лекари и студенти по медицина жертви на комунистиеския терор 1944-1989“ разбираме също, че зад всяка разбита лична съдба се крият страданията на цели семейства и родове. В много случаи децата на пострадалите напускат България, някои от тях публикуват ценни свидетелства за преживяното в родината и за емигрантския живот. Известни са трудовете на Тончо Бабуков и д-р Марин К. Чолаков. Особено ценна е монографичната библиография на д-р Паприков „Трудове на български емигранти“. В по-ново време в книгата си „Между двете хемисфери“ психиатърът д-р Любомир Канов описва своите тегоби и страдания от „болестта сталинизъм“.

За написването на тази книга и систематизирането ѝ като справочник авторите събират данни от около 50 сборника, монографии, мемоарни издания. Прегледани са повече от 100 статии и спомени в периодичния печат. Проведени са интервюта и са събрани данни чрез кореспонденция с близки на пострадалите. Използвани са също материали от конференции и научни форуми. Тези 120 страници са плод на дълъг и всеотдаен проучвателски труд.

Книгата е признателност, почит и поклон пред пострадалите от комунистическия терор български лекари и студенти медици. Не отмъщение или реванш, а безпристрастно изнасяне на фактите. За да се знае и помни.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995), „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.