0
2233

Хляб и вино

 

До края на тази седмица книгите трябва да напуснат „Площад Славейков” и да се преместят в градинката до хотел „Рила”. Книгите са търпеливи и силни същества  – вероятно ще издържат и на този трус, който, казват, е за добро. Аз например винаги с трепет разтварям едно евангелие от 1909 г., което си купих навремето от един монах от Жабленския манастир за десет лева. Евангелието е на повече от век. И трябва да ви призная, че това почти не му личи. Колко вода е изтекла оттогава, а думите седят върху страничките като изсечени върху камък.

„И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи, даде на учениците и рече: вземете, яжте; това е моето тяло.

И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото тази е Моята кръв на Новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.” (Мат. 26:26-27)

Как ще се чувстват книгите на новото място, това още не знаем. Виж, на книжарите няма да им е лесно.Техните складове са в близост до старото място, до площада. И зареждането на сергиите в градинката до хотел „Рила”, ден след ден, ще се превърне в тежък египетски труд, когато количките с кашоните започнат да пътуват и да трещят по тротоарите и по релсите на „Графа” – сутрин и вечер, натам и обратно.

От друга страна, на новото място книжарите ще имат интересна компания. Защото в хотел „Рила” наскоро отвориха врати чалга-клуб и денонощно казино. Вариантите са два – или крупиетата ще прочетат „Играч на рулетка”, или книжарите ще започнат да щракат с пръсти. Но аз си мисля, че те са печен народ и скъпите лимузини на паркинга най-много да им накривят капата.

Изобщо, това ще бъде един интересен общински експеримент – кой-кого?

В новата си книга „Рицарски доспехи и голи охлюви” Георги Б. Геров има един показателен разказ за живота на книгите в новото време, написан сдържано, без никаква сантименталност, само с леко подскачане на адамовата ябълка.

Разказът започва с описание на живота на възрастна двойка. Мъжът ден след ден носи в къщи книги. Всичките стени в жилището вече са скрити от лавици, отрупани с книги. Любовта към книгите той е наследил от баща си. Всяка новопристигнала в къщи книга възрастният човек подлага на свещен за него ритуал – той бавно изписва на титулната страница името и адреса си, за да не се изгуби книгата. Нещо повече, наблюдавайки как синът му расте и как двамата все повече губят думите помежду си, бащата решава да сподели своето нямо бащино чувство пак с книгите. И така, вътре върху титулните страници на книгите започват да се появяват изречения съвети, изречения наставления, изречения послания към сина.

Разказът, както и сами може да се досетите, не завършва веселичко. Майката и бащата един след друг умират в рамките само на няколко месеца. И един ден млад мъж започва да разтоварва от колата си кашони с книги пред голяма антикварна книжарница. Книжарят започва да сумти лакомо при вида на запазените ценни издания. Но като вижда надписите вътре, поклаща глава. Оказва се, че надписът вътре в книгата сваля драстично цената. Тогава младият човек започва да къса листовете с надписите, с бащините съвети, наставления и послания. Цената на книгата без титулна страница пак ще падне, но не толкова, колкото с надписа.

А сега, след разказа на по-младия ми колега, който ви преразказах накратко, ( Георги Б. Геров, между другото, работи като учител, а премиерата на книгата му ще е на 7 май от 18.00 часа в „Перото”), ми позволете да отпечатам и един стар мой разказ, също посветен на живота на книгите в новото време.

 

Мемориал

 

Вече няколко години библиотекарят Гелето беше без работа, откак взривиха градската библиотека и на нейно място построиха хотел. Добре че жена му работеше, беше медицинска сестра в ИСУЛ и благодарение на това, че даваше нонстоп дежурства, слава Богу, преживяваха. А и децата им отраснаха, завършиха и започнаха да работят. На ден Гелето разполагаше с четири лева – за цигари и за едно-две кафета. Когато жена му излизаше рано сутрин за работа, той още лежеше, завит презглава с одеалото, макар че се будеше към пет. Беше му непоносимо да гледа как тя вади от разнищеното си платнено портмоне четирите лева и ги оставя върху покривката на масата. Тя беше добра жена и не му триеше сол на главата. От това, разбира се, на Гелето не му олекваше.
Той забеляза нещо интересно. Неговото име беше Ангел, но лека-полека всички започнаха да му викат Гелето. И дори и той започна да се нарича така, когато мислеше за себе си в трето лице.
Излизаше от къщи в ранния следобяд и тръгваше по улиците. Какво правеше ли? Обикаляше сергиите за стари книги. И когато беше спестил някой лев, успяваше даже да си купи книга. В книжарниците, където продаваха нови книги, той изобщо не влизаше.
В кашоните със стари книги по улиците имаше истински богатства. Книги, които някога Гелето е чел и са му харесали. Непрочетени досега книги от познат автор. Любими книги, от които вече има екземпляр, но копието в кашона е по-здраво, или по-хубаво издание, или мирише по-добре. Често книгите в кашоните миришат на мухъл и са с разкривени гръбчета. Но понякога миришат особено, на хубаво, на нещо скрито назад в годините. Гелето задължително носи в себе голяма найлонова торба, жълта на цвят, с надпис
Най-здравата торбичка. Наистина това са най-здравите торбички. Пробвал е, издържат дванайсетте тома на Достоевски. Книгите от кашоните струват по лев, по два. Продавачите обикновено са на ръба на клошарството и нерядко дъхат на алкохол. Но мнозина от тях са удивителни познавачи, рядко начетени хора.
Сергийките с книги изникват на най-невероятни места и затова Гелето обича да обикаля из града. Радва се, когато открие ново находище на книги. Радостта му е вътрешна, дълбока, като изръмжаване. Преглъща, не бърза да се спусне към сергийката. Първо разглежда продавача, хората наоколо. И после започва бавно и систематично да рови.
Днес се натъкна на такава една сергийка след Моста на влюбените на НДК. Сергийката беше разположена на спирката след кръстовището в посока
Орлов мост. Кашоните се крепяха на подръчни приспособления, приличащи на несръчно мостче. Наоколо беше кално и разгазено, но Гелето си избра удобна позиция. Книгите бяха запазени, с обложки, личеше си, че за пръв път напускат домашната библиотека, не са се търкаляли по мазета или в пунктове за вторични суровини, по тях не беше пропълзяла влага, не беше тръгнала още по страниците им онази страшна ръждива тлен. Човекът зад книгите се опитваше да изглежда като старо куче, но не успяваше. Пушеше цигара от цигара и прекалено много му личеше, че няма в джоба си пукнат петак. Лицето му беше изпито и някак землисто, като на някой, който системно гладува. А очите му веднага проследиха като лъч на фенерче ръцете на Гелето, когато си бръкна в джоба.
 –
Хубави книги? – каза Гелето, докато си вадеше цигарата. Омачка я, запуши.
– Какво да правя, не се събират вече в библиотеката – каза човекът. Изразът му беше като на корабокрушенец.
Пък горд, помисли си Гелето. Признай си бе, ще ти олекне. Скоро ще почнеш да си пъхаш по едно патронче в джоба или да надуваш двулитровите бири. От това спасение няма. Всеки, който е излязъл на улицата, го прави. Улицата е страшно нещо. Защото следващата стъпка е клошарството. Дивото клошарство, с кората от мръсотия по кожата, с ожуленото до кръв чело след запоите.
Гелето си избра една книга. Авторът й му беше непознат. Но изданието беше хубаво, от 1962 г., с твърди корици. Заглавието беше
Мемориал. Това заглавие подхождаше на настроението му днес. Той взе книгата, отвори я и прочете половин страница. Сетне я затвори, преглътна и небрежно попита:
Тази колко струва?
Човекът също преглътна.
Три лева.
Новак беше и още беше алчен. Уличната цена е два лева, дори може да се спазариш за един. Продавачът се беше полакомил. Но Гелето нямаше три лева.
Докато се прибираше вкъщи, по ръцете си още усещаше допира от твърдите корици на книгата и платненото й гръбче. А и прочетеното не му излизаше от главата.
На другия ден твърдо реши да си я купи и излезе рано, още преди обяд. Когато стигна до онази спирка, човекът обаче го нямаше. Нямаше го и на следващия ден, и на по-следващия. Тази книга Гелето не откри никъде по кашоните из града, колкото и да ровеше. Остана му само прочетеното набързо.
Мемориал започваше така:
В Неаполския народен музей видях късче хляб отпреди две хиляди години, голямо колкото пестник, полуовъглено и сиво, твърдо като камък. Намерили го бяха в Помпей. Имаше там и малка съдинка с парче кехлибар в нея – само че по-млечножълт, попукан и блестящ. Това беше вино отпреди две хиляди години.
Хляб и вино бяха изложени там, от тях бяха живели хората, носили туника по времето на Тибул и Сенека. Хлябът тъкмо е бил разчупен, виното – едва напито. Тогава Везувий прекъснал обяда. И до днес още не е довършен тоя обед в Помпей. Пред нас лежи изложено онова, което останало, когато тогавашните люде измрели – хляб и вино: от тях възкръсват ужасите отпреди две хилядолетия и ни облъхват с хлад и загадъчност, нас, далечните поколения, които ядем хляб и пием вино точно както тогава.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПроникване в кръвта
Следваща статия„Това Не Е Хамлет“ и крайността да си млад