0
2648

Ходенето на българина по мъките

Или как се получава паспорт за пътуване

georgi-markov

„Въпросът не е толкова до пътуването, колкото до забраната да се пътува. Забрана, която провокира и създава една от най-ярките прояви на масова психоза.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се изцяло за първи път  по ръкописа, предоставен от Цветан Марангозов.

С течение на времето много неща от миналото започват да избледняват в паметта ми. За щастие или нещастие човек има великата привилегия да забравя както доброто, така и злото. Но като че забравата облагоприятства главно лошите спомени, изличава някак острите им, грозни черти и притъпява болката, която те носят. Ние ставаме снизходителни към миналото, може би защото е минало.

Ала има няколко спомена, които до ден-днешен ме карат да потръпвам, сякаш зли магии са ме върнали отново в царството на онази студена и мрачна реалност. Толкова повече, че картината не се е изменила, тя съществува и до ден-днешен, колкото и провокационно абсурдна да изглежда на всеки здравомислещ човек. Като кошмар виждам пред себе си чакалнята на паспортния отдел край Лъвовия мост, виждам опашката, проточила се край гишетата, неестествено притихнала, като че гласовете на хората се боят да не възбудят нечий гняв. Никъде на друго място не съм видял лица, човешки лица, прикрили острото си вътрешно напрежение с нямо, външно покорство. Часове чакане за подаване на формуляри, часове за една или друга справка, часове, дни и месеци за отговор.

Спомням си ясно изразите на тези лица, приближаващи към фамозното гише, откъдето след малко се чува следния кратък диалог:

– Не ви се разрешава, гражданино! – казва безапелационно женски глас.

– Какво? – промълвяват нечии устни.

– Няма да пътувате! Това е! Следващият – отзвучава същият глас, който сякаш е избран на конкурс по безсърдечие. 

Тя, чиновничката там, може би е толкова груба и неприятна, понеже разбира, че олицетворява лицето на системата. Тя отпъжда онези, които искат обяснения или ги праща при недостъпния началник, който ще ги приеме през следващите месеци, или при комисията при Министерството на вътрешните работи, която само ще потвърди вече произнесената присъда.

Мнозина не могат да си представят атмосферата на жестока безнадеждност, която смачква човешкото ви самочувствие и за кой ли път ви повтаря, че вие сте нищо. Вие не сте човек, вие не сте българин, вие не сте добър гражданин, добър работник или баща, вие сте парцал, който могат да подритват, както си искат. Колко разплакан свят съм видял там, колко треперещи устни, колко треперещи ръце. Едва ли някога мога да забравя онази женица, която 13 години бе подавала непрекъснато молба след молба, за да иде да види сина си някъде по света. И когато най-после, получила разрешението и стигнала до това гише, бе попитана от чиновничката как се казва, тя, горката, от вълнение не можа да каже името си.

За обикновения гражданин у нас изваждането на паспорт е кафкианска история. Това е омагьосан кръг, в който ако нямате силни връзки – нямате никакви шансове. Защото закон за издаване на паспортите фактически няма. Правилниците и разпоредбите по този въпрос, както всички правилници и разпоредби на режима са безкрайно относителни. За някои хора те не се прилагат стриктно, за други въобще не важат. Така че критерии за издаване на паспорти също няма. Или по-точно съществуващият критерий са връзките. Формално издаването на паспорта се придружава от сведения, събрани по разни линии, с огромно досие с всички подробности за миналото на цялата фамилия до десето коляно, с гарантьори, взети от учреждения, предприятия и т.н. А в действителност, ако човек има силна връзка, паспортът се озовава в джоба му, каквито и престъпления да лежат на името му. Огромен брой паспорти се издават по принципа услуга за услуга, каквото е българското издание на корупцията, а други паспорти могат да се купуват, стига човек да знае как. 

Цялата неразбория около издаването на паспорти произтича от липсата на каквито и да е сериозни нравствени принципи в ръководните органи и от правото на мнозина високопоставени лица да издават разрешения за пътуване. Повечето от тези лица едва ли са отговорни пред някого, те могат да пренебрегват решенията на комисията и да налагат свои.

Затова ако за обикновен гражданин процесът за получаване или неполучаване на паспорт може да трае месеци и години, за хората от привилегированата каста това е въпрос само на часове. Само хора без чувство за реалност попълват първата молба преди да са си осигурили предварителната подкрепа на някой мустакат Пешо или Вълчо. Може да се каже, че пътуването на почти всеки български гражданин започва с ухажването на въпросния силен другар, който е приятел на братовчеда на някой, който пък знае някого в паспортното. „Моят човек”, така всички наричат тази мистериозна фигура, която трябва да посредничи между отделния гражданин и боговете, за да се получи нещо, което навред по света се смята за най-естественото човешко право. Но много често „моят човек” не е нито толкова силен, нито толкова почтен. Това обаче не му пречи да приема разни видове подаръци и услуги. Познавам отговорни и безотговорни другари, които успешно лъжат млади момичета с обещания за паспорти.

Колко много невинни граждани, на които паспортната комисия е отказала пътуване, стават жертва на тези посреднически акули, които уж се опитват да им помогнат, а всъщност мотаят, протакат и гледат да получат изгоди. Това са главните герои на паспортната корупция у нас, но тях няма да ги намерите описани в литературата на социалистическия реализъм, колкото и типични да са за системата. Ала една заслуга  не може да се отрече на тези посредници – че за известно време поддържат надеждата на своята жертва. Като че виждам пред себе си внезапно просветнали лица и чувам някой да казва шепнешком: „Петров говорил с Воденски и той му казал, че другата седмица ще се уреди”. Опитният знае, че „другата седмица” никога няма да дойде.

Въпреки всичко някои от посредниците наистина могат да вадят паспорти за приятелите и близките си, което им създава популярност. Но дори когато човек успее да получи след всичко заветното разрешение, това съвсем не означава, че той ще пътува. Предстои дълъг път за събирането на визи, докато се стигне до второто голямо препятствие – получаването на изходна виза. Тук нещата достигат кулминацията на своята абсурдност. Колко много граждани, получили разрешение за пътуване, научават внезапно, че им се отказва изходна виза. Това е подло измислена игра, за да могат посредниците да си измият ръцете. Човекът пристига и казва: „Братче, аз ти обещах разрешението и го извадих. Но за визата вече нямам думата!”.  А всъщност всичко е предварително подготвено сценарио. Паспортното разрешение е дадено с предварителното мнение да не се издава изходна виза. Но дори и издаването на виза не е гаранция, че човек ще премине границата. Познавам не един и двама, които са били сваляни от самолета или влака секунди преди заминаването, или пък просто са връщани от границата, за да се повтори същия кръг. С нови връзки, нови усилия, нови разноски и нови разочарования.

Някога Монтен бе казал, че той нямал никакво намерение да отива в Индия, но ако научел, че достъпът му до Индия е забранен, от това животът му щял да стане непоносимо тежък. Българските граждани са най-убедителното доказателство за правотата на Монтен. Защото въпросът не е толкова до пътуването, колкото до забраната да се пътува. Забрана, която провокира и създава една от най-ярките прояви на масова психоза, всеобщото, страстното, лудото желание на българските граждани да пътуват в чужбина. Като Горкиеви герои, те копнеят, мечтаят, говорят, живеят с някакво чудно, почти приказно пътуване. Като герои на Бекет, те си остават на същото място, защото Годо няма да дойде. Всеки чужденец, посетил България, е почувствал това естествено и силно желание на всеки обикновен човек у нас да пътува зад граница. Познавам хора, които са посветили едва ли не живота си на едно такова пътуване, събират пари, търсят връзки и насочват всичките си надежди и мечти към това фантастично пътуване на Запад. А понятието Запад много често се изчерпва с Белград.

Създаването на цялата тази масова психоза е изключително партиен патент. Никога преди, в цялата история на нашия народ, не сме наблюдавали подобна пътническа страст. Причините за пътуването могат да бъдат най-различни, оправдани или не, но страстта към пътуването оправдава сама себе си. Искам дебело да подчертая – не е въпросът само, че ония, които имат близки в чужбина, искат да ги видят, че други искат да си купят нещо, че трети са любопитни да видят нов свят, а четвърти просто така. Въпросът е в Монтеновото обяснение – бунтът на непокорния човешки дух срещу забраната. Стремежът да се иде зад граница е протест срещу безправието и потисничеството. Човек може само да се изсмее на партийното обяснение, че „българските граждани искали да пътуват поради нарасналото им материално благосъстояние…”.

От всичко най-трудно ми е да обясня на западни граждани защо хората у нас са лишени от правото да пътуват.  За здравия смисъл на западния гражданин това изглежда необяснимо, странно, нелогично. Защото в нормалните човешки страни подобни ограничения са наложени само на престъпниците. А очевидно трудно е да се приеме, че една власт третира собствените си граждани като престъпници или най-малко като потенциални престъпници. Нито едно от формалните или действителни обяснения, които българските власти дават, не издържа сериозна критика. Валутните съображения са отречени от факта, че тъкмо на гражданите, които представят заверени декларации и се отказват от всякаква полагаема им се валута, не се дава разрешение за пътуване. Големият призрак за възможно масово бягство на специалисти от страната също трябва да се отнесе било към ниската интелигентност на отговорните фактори, било към серията обяснения, в които самите те не си вярват. Всеки, който има поне малко впечатления от преселване от една страна в друга, знае, че това не е лесна работа. А третото обяснение за опасностите от идеологическото въздействие на Запада се обезсилва от факта, че съществуващият култ към западната кола, западната стока, западния филм, западната литература е толкова силен вътре в България, че не са нужни никакви екскурзии, за да го стимулират. Нещо повече, тъкмо на забраната да се пътува се дължат много от преувеличенията и неверните представи, които обикновеният гражданин има за Запада, приемайки, че това е едва ли не раят на земята. Не е нужно да се спирам на безсмислието на евтини легенди за западно вербуване на агенти и съблазняване на българите.

Но каква е истинската причина за тази най-нечовешка забрана? Имитиране на съветските порядки или просто произвол? За съжаление у нас нищо не става случайно. Цялата тази човешка драма, която нека наречем „паспортно потисничество”, е нужна на властите като едно от твърде ефектните репресивни наказания, които се налагат на непослушните. Ако един обикновен гражданин не е харесван, но не е сторил нищо, за да бъде изпратен в затвора или наказан, неговото наказание е лишаването от паспорт. Това е мястото, където му превиват врата, смачкват неговата независимост, карат го да коленичи и да даде своя принос в системата на подчинението и раболепието. Прибавете към картината и цялата огромна каста от паспортни герои, които са силно облагодетелствани от съществуващото безправие, и които не желаят за нищо на света да се разделят с паразитната си власт и с печалбите, които извличат от нея под най-различни форми. А и кой ще им замени удоволствието, което те извличат от съзнанието, че владеят вашия живот, че могат да ви въртят, както си искат, че могат да тероризират морално съществуването ви. Как иначе мустакатият Пешо ще намери оправдание на живота и пагоните си, ако не възпре една майка да отиде да види сина си или сестра – брат си.

Зная много добре, че корените на всичко това са в системата. Но не мога да избегна впечатлението, че отделни нейни служители по свой собствен почин сипват в общата чаша допълнителна горчивина и мъка и изпитват садистично удоволствие да разиграват спектакъла на собствено превъзходство над обикновени и беззащитни хора.

Страшно ми е като си помисля, че един ден времето ще накара по-разумни отговорни фактори да признаят, че паспортният терор, подобно на сталинския терор, е бил партийна грешка. Защото никакво извинение или покаяние не ще върне на милиони хора изпепеленото чувство, че тази планета е тяхна, че този свят е техен и те имат правото да го кръстосват, както си искат.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Оскар Рабин, „Паспорт“, 1972 г.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статия„Аз обвинявам…!“
Следваща статияНарочни Робинзони, обратни и наопаки