0
1811

Хомо сапиенс 2.0

„Еволюцията зависи от нас“ e посланието в новия филм на кинорежисьора Александер Клуге

Днешният модел на човека е резултат от милиони години развитие. Ще последва ли подобрена версия – хомо сапиенс 2.0 – пита известният кинорежисьор, писател и продуцент. Тези дни филмът му тръгна по екраните в Германия.

Ще се появи ли някога машина, която има чувства, мечти и амбиции, ще замени ли тя човека? Дали бъдещето на човека е в неговите собствени ръце? Новият документален филм „Човек 2.0 – еволюцията зависи от нас” на кинорежисьора Александер Клуге и телевизионния журналист Базил Гелпке се обръща към изкуствения интелект и роботите с човешки лица. Колкото и да е смайващ техническият прогрес, едно нещо човек никога няма да предостави на техниката: своето достойнство, твърди 80-годишният Клуге.  И прави това, което най-добре умее: говори с експерти, посещава най-напредналите „работилници за роботи” в света, интервюира техници, изследователи на човешкия мозък, философи и художници.

И в предишните си филми той се вълнува от въпроса как мисли тялото, как работят сетивата и техните сензори? Днес показва, че все пак човекът като биотехническо чудо много изпреварва своето творение робота. Не липсват и характерните за Клуге препратки към Лайбниц, Бойс и Джойс, исторически реминисценции и превъзходни формуровки като тази за „преселението на мисленето от мозъка в компютъра”.

 

http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=4uFcRJHmmTc

 

Филмът задава въпроси за смисъла и безумието на неудържимия прогрес в медицината. И още: ако роботите ни вземат работата, пред хората се разтваря огромен потенциал от възможности за развитие и творчество. А може би ако машините ни отнемат работата, ще сме заплашени социално и икономически с глад, бедност и озверяване? От метафора към метонимия: що е човек и що е машина? Ние ли сме образец за роботите, или хората наподобяват автомати? Та нали технологичната революция изисква хора, които не правят грешки, оптимизация на печалбите и все по-висока ефективност.  Последните изследвания в роботиката показват, че човешкостта не може да се програмира, тя трябва да се научи чрез наблюдение, интеракция и комуникация. Когато на машините се присадят мозъци на плъхове, животинските неврони могат да се тренират и да се използват за управление на движенията. Какво тогава означават воля, намерение и съзнание?

Александер Клуге вярва, че филмът възниква в главите на зрителите, затова със средствата на асоциативния монтаж се стреми да създаде пространство, в което гледащият да се отнася селективно към материала.  Ето какво още казва в интервю за dradio.de.

Виждаме много умни хора и почти толкова умни роботи, създадени от тези хора. Едно от централните изречения във филма е на информатика Такаши Икегами от Токио, който казва: „Дефиницията за човека непрекъснато се променя.” Съгласен ли сте?

Убеден съм, че хората непрекъснато се променят. Но и много неща остават същите. Във филма например виждате изпълнителя Хелге Шнайдер в униформа на Вермахта да пренася през артилерийския огън по време на американския десант в Нормандия (1944 г.) 60 сурови яйца. Така стигаме до асоциацията, че човешките кости всъщност са  по-чувствителни от яйцата. И тази чувствителност прави човека интелигентен. Това е едната страна, тя съвсем не е свързана с роботиката и не може да се преодолее с техническото развитие. Във филма се опитваме да направим нещо като диалог между самочувствието, което можем да имаме, защото нашите човешки чувства и интелигентност са толкова древни  и проверени. А от друга страна, уважението, което изпитваме, осъзнавайки като хора какво могат компютрите.

От няколко години на бюрото ми има картичка с фраза на Йозеф Бойс: „И без това мисля с коляното си.” Досега я намирах за забавна. Благодарение на вашия филм тази мисъл придоби съвсем ново значение за мен, защото един швейцарски професор по изкуствен интелект, Ролф Пфайфер, обяснява съвсем ясно, че нашият интелект не е само в мозъка, но и в тялото ни.

Не е ли вярно? Той е в клетките, те концентрират в себе си опит на 500 милиона години. Той е в костите, буквално. И когато например немските войници маршируват към Сталинград, коляното винаги марширува една крачка назад и една напред. Те изобщо не искат да отиват там. Всъщност не искат да умират. Това е човешката страна.

Но това изречение придобива ново значение и благодарение на един опит, който също е показан във филма. Американски изследовател си е имплантирал чип в ръката и е свързал електродите с нервните си пътища, така посредством движението на ръката си може да управлява робот или роботизирана ръка, отдалечени на километри. И съответно ръката може да получава сигнали от този робот.

И този човек, когото намирам за много симпатичен и който говори толкова брутално, по австралийски, ни предлага една метафора: човешкото тяло е художествено произведение. И сам превръщайки себе си в скулптура, въплъщава тази метафора. Във филма се опитваме да дадем примери от практиката, да създадем метафори за противоположностите, с които боравим, когато разглеждаме интелекта. Има и телесна интелигентност, може да се изгради ,така да се каже, интерфейс между човека и машината, смятам, че това би очаровало един средновековен алхимист. То е всъщност като да създадеш злато, но с човек.

Говорите за метафори, човек си казва: добре, това още не е реалност, но вашият филм обяснява, че се приближаваме към хомо сапиенс 2.0. Аналогията с web 2.0 в началото звучи леко комично, та човекът винаги е бил интерактивен и социален, но сега очевидно се работи върху симбиозата между човека и робота.

Споменахте интернет, мрежата. Моят баща или дядо изобщо не биха могли да си представят колко много хора ще се събират и ще участват там. Правят го  и с помощта на високо дигитализирана мрежа. Следователно симбиозата съществува отдавна и не е враждебна. Колкото повече уважаваме изкуствения интелект, толкова повече и той ще ни уважава.

Не вярвам, че наистина има симбиоза между човека и машината.

Да, когато гледам моите деца, колко свободно общуват с тези дигитални възможности. Наистина това винаги е отношение между хора. Тук имате право. Но същевременно се е включила една нова брънка, нова мрежа, един нов нерв. Това означава, че всъщност човешките връзки и общуване се обогатяват.

Вашите деца вероятно не общуват, както многократно може да се види във филма, с андроиди, с човекоподобни роботи, които наистина имат човешки лица, говорят и могат да отговарят на умни въпроси. А един от изследователите мечтае дори, както добре се изразява, да вкара информацията на един човек в компютъра – надява се така да победи смъртта. Той е направил женски торс, за модел е послужила една починала негова приятелка, нарича го Бина 48, жената робот говори съвсем умно.

Да, този изобретател малко пресилва, подобно на  Фауст на Гьоте. В това има леко безумие, докато обратно – роботите са дружелюбни помежду си, могат да общуват, да говорят, напоследък правят и музика – в това има нещо, което ме очарова. Ние проследихме, че във Фукуяма единствените посланици на човешкия род, които наистина могат да извършат ремонт на това злочесто място, са роботите. Малки роботи, наши пратеници, така да се каже. И когато решим да изпратим нещо на далечна планета извън Слънчевата система, за да разберем дали там има условия за живот, то това ще са много гъвкави роботи. Пратеници на нашия дух.

Да, такива роботи вече има, но развитието изглежда продължава. Ако вземем пример от киното, наистина досега става дума за машини, снабдени с чипове, които са управлявани от хора. Но във филма вече виждаме и роботи с мозъчни клетки от плъхове. И тези присадени в роботите мозъчни клетки са способни да учат.

Тук започва онази част, която ми е малко неприятна.

Радвам се, че го казахте, господин Клуге!

Не, не, аз търся опори. Би трябвало да сме предпазливи в мечтите си.  А опорите ги имаме в нас, носим ги през целия живот и в крайна сметка те превъзхождат всеки компютър. Например стремежът към щастие, който е заложен в човека, негов естествен инстинкт. Волейболистът не е научен инструмент, той е противоположното на един робот. Но в погледа му е отразена топката, хвърля се към нея и я улавя, силният контакт пропуска всичко излишно. А сега ви описвам всичко, което би свършил един робот. Първо, той пита какво е изобщо топка, по какво се отличава от едно куче? След това: лети ли, или не лети? После идва съмнението му дали вали, или грее слънце. И така нататък, с цялото си всезнайство той няма нищо да направи. Няма да улови нито една топка.

Все още. Кой знае какво ще е бъдещето. Защото в края на филма вие говорите тъкмо за опорите, за нашите мечти и търсенето на щастие. Но сякаш дяволски много учени мъже мечтаят за безсмъртие. Изказват се един след друг, а един даже се изразява красиво: стареенето не е естествено.

Да, има такъв диалог във филма. Това е едното схващане. Ако имате предвид  Магнус Енценсбергер, поета, това е и моята гледна точка, той казва: може да сме получили пет сетива от природата, но вече имаме и използваме 24. Всички те са смъртни. А Сер, френският философ, казва накрая: ние живеем в лабиринт. И не трябва да си мислим, че можем да видим лабиринта отгоре, няма отвън. Слиза се много дълбоко, в основите. А долу е тъмно и неприятно. И затова Пегас, изобретателят на лабиринта, се научава да лети. И летенето е нишката на Ариадна. Намирам го за много горд и самоуверен отговор, в противоположност на фантазиите на учените.

Ако го формулирам малко старомодно, вие настоявате на човешкото достойнство в противовес на компютъра.

Точно така. Човешкото достойнство не може да се продаде и изостави. То е много древно и е човешко право. А ние сме прекалено сложни, за да го предоставим другиму. Не и на техниката.

Александер Клуге (род. през 1932 г.) е белетрист, есеист, кинорежисьор, адвокат, който живее в Мюнхен. Член на литературното сдружение „Група 47”, един от най-известните представители на Новото немско кино, телевизионен продуцент, автор на над 50 филми. Сред книгите му са: „Животоописания” (1962), „Описание на една битка” (1964), „Хроника на чувствата”(2000), „Празнината, която дяволът оставя” (2003),  „Врата до врата с един друг живот” (2006). Отличен със Сребърен лъв на Венецианския фестивал, с наградите „Георг Бюхнер” (2003), „Теодор Адорно” (2009) и др.

Превод от немски: Людмила Димова