4
3001

Християнинът и политическият живот

KYanakiev

В наши дни нерядко – и най-често, уви, сред православните – се разпространява възгледът, че един истински църковен християнин не бива да се замесва в политиката, че ако го прави, такъв човек не е истински църковен православен, а… „политикан“, кариерист. В това освен лъжа (защото, живеейки в „полиса“, човек не може да няма отношение към онова, което става и се върши в него) има още и някакво (позьорско) високомерие: политиката, видите ли, е „мръсна“ и най-вече користна работа, а ние – верните, обитаваме „бъдещия век“ и „този“ не би трябвало да ни интересува. Да, Църквата е живот в Духа Свети, непрекъснато предвкусване на „бъдещия век“, но християните живеят този живот все пак в „този свят“ и в него са призвани както да свидетелстват за правдата, така и да се борят срещу неправдата. А и двете се случват именно в „полиса“ (и значи са в сферата на „политиката“).

Нищо подобно на днешната „високо духовна“ гнусливост от политиката обаче не са практикували Светите отци (за които често ни призовават да си спомняме).

В тази връзка ще разкажа тук две истории от житието на св. Иоан Златоуст – един от може би най-авторитетните (и на Изток и на Запад) Свети отци на Църквата.

В битността си на архиепископ на царстващия град Константинопол, св. Иоан е имал нелекия жребий да живее по времето на неособено силния (и като държавник, и като човек) император Аркадий и неговата невероятно тщеславна и безскрупулна съпруга – императрица Евдоксия. И ето: случило се така, че в Константинопол пристигнал богат провинциален велможа на име Теодорих. Жадната за богатства императрица решила да скрои срещу него лъжливо обвинение и да конфискува имота му. Теодорих бил обаче безукорно честен и лоялен човек и въпреки всички старания Евдоксия не могла да скрои срещу него „компромат“ (както биха се изразили днес). Тогава тя извикала Теодорих в двореца и с ултимативен тон направо му поискала огромен заем, уж „за нуждите на държавата“, като съвсем неопределено обещала да му го „върне някой ден“ – сиреч, казано пак на съвременен език – подложила сановника на държавен рекет. Видял се в чудо, Теодорих се обърнал за помощ към св. Иоан Златоуст. Какво, мислите, направил светителят? Отговорил му, че в „политически разправии не се меси“? Посъветвал го „да възложи грижите си на Бога и да се моли“? Обещал му сам да се моли за него и останал в покоите си? Не, светителят тутакси отишъл лично при императрицата и изискал от нея да остави човека на мира. Намесил се, както виждаме в едно „политическо дело“ и даже успешно го разрешил, защото императрицата се принудила да се откаже от намерението си.

Втората история се случила малко по-късно. Префектът на Александрия (един от мегаполисите на Империята тогава) на име Павликий, жесток и деспотичен човек, отнел насила от една овдовяла знатна гражданка на Александрия всичките й спестявания – петстотин литри злато. За жената това означавало принуда буквално да продаде децата си в робство, за да оцелеят (такива били тогава „политическите реалности“). И ето вдовицата отпътувала за царстващия град и се обърнала за справедливост към императрицата. Последната видяла в този случай възможност за нов грабеж („корупционна операция“). Заповядала на префекта Павликий да се яви пред лицето й, наложила му огромна глоба за извършеното срещу вдовицата, но от глобата върнала на ограбената жена само 20 литри злато, а всичко останало задържала за себе си – за „държавата“. Излъгана и от царския съд, нещастницата отишла при св. Иоан Златоуст (очевидно не е знаела, че християнинът не е никакъв „политикан“). Светителят можел, разбира се, да я удовлетвори от собствените средства на Църквата и по този начин делото щяло да отмине без по-нататъшен скандал с властващата особа (с „политическите сили“). Но св. Иоан пожелал да опази справедливостта. Той – представете си – повикал префекта Павликий в патриаршията, заключил го в нея и му заявил, че няма да го пусне оттам, докато не върне дълга си към вдовицата. Евдоксия естествено узнала, че св. Иоан държи при себе си префекта, и се ядосала ужасно, понеже схванала, че нечистата й игра е станала известна на патриарха. Вместо да се разкае, тя се нахвърлила върху светителя, укорявайки го – забележителен навик на светската власт – че се намесва в делата на държавата (по нашему казано – в „политиката“).

Светителят не трепнал. Той заявил на Евдоксия, че няма намерение да пусне Павликий. „Ако царицата желае да пусна префекта, писал й той, нека изпрати на вдовицата 500 литри злато, които той й дължи. Това за царицата няма да е трудно, добавил иронично той, тъй като тя е взела от Павликий доста повече“. „Престани да се противиш и не се докосвай до нашите светски дела“ – отговорила му вбесената владетелка. И ето тогава св. Иоан Златоуст й написал думи, които си заслужава да бъдат припомнени на всички, които твърдят, че християнинът трябва да се държи настрана от политиката. „Царицата желае да заприличам на мъртъв и да не забелязвам извършените несправедливости; да не чувам стенанията на обижданите, на плачещите и въздишащите; да не говоря разобличително против съгрешаващите. Но тъй като аз съм епископ и на мен ми е връчено попечение за душите, то аз съм длъжен да гледам на всичко с недремещо око, да изслушвам молбите на всички, всички да поучавам, да наставлявам и да разобличавам… И тъй, нека царицата се гневи, както желае, а аз няма да престана да говоря истината“.

Разказах точно тези две истории от живота на светия отец, защото те не са свързани пряко с „интересите“ на Църквата. Те – казано на съвременен език – са реакции на несправедливост в политическия живот на държавата. Всъщност, ще или не ще, Църквата няма как да не присъства в политическия живот. Дори нейното мълчание по определени казуси в обществения живот е политически акт – добър или лош.

Когато например една Поместна църква пише послание, в което заявява, че призовава държавата да не приема в страната бежанци, защото те щели да застрашат нейния „генофонд“, тя извършва по същество политически акт. В случая той може да е изключително популярен (народът на въпросната Поместна църква в мнозинството си е обхванат от същинска фобия, че „генофондът“ му е застрашен), но е лош от църковна гледна точка политически акт. Защото Църквата не се грижи за „генофондовете“, а за страдащите. И – между впрочем – пее (след първата малка ектения на всяка литургия) псаломския стих „Господ хранит пришелци“.

Когато пък говорител на патриаршията на друга Поместна църква (Всеволод Чаплин, доскорошният говорител на РПЦ) публично застава на страната на местен (мисля, че чеченски) мюсюлмански сатрап, който без съгласието на момичето и родителите му прави своя (втора) съпруга шестнайсетгодишна девойка, защото това било, видите ли, в съгласие с „традициите“ (мюсюлманските), това е дори възмутителен политически акт. Той дори е съвсем прозрачен, защото е мотивиран от нуждата да се запази един лоялен на властта местен дерибей.

Когато накрай една Поместна църква мълчи (защото съм сигурен, че ще мълчи), когато държавата – в случая Руската федерация – декриминализира домашното насилие, приравнявайки го с административно нарушение (като например вдигане на шум след 22 часа), за да не се занимава с трудния казус по отнемане на родителски права, това също е възмутителен политически акт, особено ако среди от същата тази Поместна църква ни проглушават ушите по форуми как на Запад узаконяват еднополовите бракове. За това обаче си заслужава да се напише специално.

Накрая бих попитал: „политикан“ ли е бил св. Иоан Златоуст, намесвайки се така твърдо в конфликта между един провинциален велможа и двореца в късната Римска империя (в нещо съвсем аналогично сиреч на конфликт между кмет на голям град и министър-председателя), в конфликт сетне между преториански префект (нещо като областен управител) и императрицата (т.е. вицепрезидентката, казано по аналогия)?

Разбира се, аз не ратувам за политизация на християните (особено на духовниците), изливащата се в писаници и заяжданици по социалните мрежи, но не мога да приема политическата ангажираност на християнина особено в една държава, която отдавна няма свещен ореол, да бъде клеймена като „политиканство“. Добре е да се следва светоотеческото изречение: „длъжен съм да гледам на всичко с недремещо око“. То, мисля, не важи само за епископите.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияДесет години
ЕС и Борисов
Следваща статияМоже ли да се променя Шекспир?

4 КОМЕНТАРИ

  1. Има и други много добри примери : Пловдивския митрополит и после патриарх Кирил , митрополит Борис Неврокопски за евреите и защитата на коминтерновската асимилация на българите от Македония и защита на българите против атеизма и безбожието.
    Неучастието в политиката означава, да не се участва за някакви материални дивиденти и или постове, но дремещите очи са просто участници в беззаконието, чрез неглижирането му.
    Ето какво казва св. пр. Исаия (гл.58):
    „1. Викай високо, не се въздържай; дигни гласа си като тръба, и посочи на народа Ми беззаконието му, и на дома Иаковов – греховете му.
    2. Те всеки ден Ме търсят и искат да знаят Моите пътища като народ, който уж постъпва праведно и не оставя законите на своя Бог; те искат от Мене праведен съд, желаят да се приближат към Бога:
    3. „защо ние постим, а Ти не видиш? смиряваме душите си, а Ти не знаеш?“ – Ето, в деня, когато постите, вие изпълнявате своята воля и от другите изисквате тежки трудове.
    4. Ето, вие постите за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка другите; вие не постите в това време тъй, че гласът ви да бъде чут във висинето.
    5. Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, – денят, в който човек изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден?
    6. Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай;
    7. раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, – облечи го, и от еднокръвния си не се крий.
    8. Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе, и слава Господня ще те придружава.
    9. Тогава ти ще позовеш – и Господ ще чуе, ще извикаш – и Той ще каже: ето Ме! Кога отстраниш изсред себе си ярема, престанеш да дигаш пръст и да говориш оскърбително,
    10. и отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца, тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне;“

  2. Така. Професора е хем прав хем не е. Като цяло аврамическите религии са първите политически религии – за евреите нацио-оформяща без да имат държава. За християните и агаряните оправдаващи покоряването на ойкумена. и както са политически религии така изповядващите ги не би трябвало да се занимават с политика. тя е работа на клира, патернализъм – бащата е задължен да се грижи а чедата са задължени да следват. Примера с Йоана златоуст (протезирането не е било мнго напреднало) е за клирик. кардинал Ришельо е по точен пример. То прави националната държава. Политическото пречи на смирението. Добрия вярващ е смирен сиреч послушен. той нема мнение и като го пратят да вика недостоен на патриката той отива. Политичеисто е до тук. В секуларния свят, в който ние живеем, политическото има друг смисъл. в този свет църквата е изрязана от политическото защото то е рационална дейност – интереси а не повинност. професора ме кефи. Той и хем знае всичко това хем го подтиска с вера. това е интелектуално самобичуване травмиращо рационалното с религиозна езотерика. неразбираемото е мило богу. Сложете бича там до ризата корава, молете се всегда Бог милост да ви дава…..

  3. Професора май се изхаби откъм теми, по които да не изцепи някоя глупост. Та и сега пак. Приведените случки с Йоан Златоуст едва ли могат да се определят като „политически“. Един властимащ краде от един властнямащ, намесва се трети (за късмет духовник), който става причина неправдата да бъде изобличена, а истината – възстановена. И на това, според професора, му се викало „политика“, а на кражбата и изнудването – „политически живот“. Да му се чудиш на Янакиев, от цялото житие на Йоан Златоуст точно това ли пък намери да даде като пример ? Да го попитам тогава, Робин Худ какъв трябва да се пада – политик ? Ааа, да – да не забравя. Професорът има и статистика (събирал данни, броил, смятал, калкулирал вероятности), та още в самото начало прави генерален извод, че всъщност само православните християни не одобряват „политиката“, в смисъл да се застъпваш за онеправдан. Прави го в началото, да не би статията да ти доскучее още тогава, и да не разбереш къде е корена на злото.
    Та, да си дойдем на темата. Значи вече очертахме рамките, посочихме какво е политика и политически живот, и дойде време да видим кой не се вписва в картинката. След кратко вглеждане на Запад, професора видимо не вижда никакви недостатъци, ама абсолютно никакви, там системата за обиране/прибиране на пари (и раздаване де, на всяко първо число Янакиев се убеждава лично, както всички знаем) работи перфектно, та не си струва да му се обръща внимание. И за това обръща взор на Изток. И тогава вече може да схванем смисъла на заглавието „На изток от Рая“. Значи има Рай, но ние сме на изток от него, демек не сме в Рая. А защо не сме там разбираме от последвалите покъртителни примери:
    – Една „поместна“ църква (тя си знае коя, да не си мисли, че ние патки пасем), си позволила да се обяви против бежанците. Такааа. През последната година използването на определението „бежанец“ към тълпите авантаджии и мераклии за лесен живот, се наложи като мярка за оценка акъла на много анализатори. За това и няма да се спирам на клишираните псевдо-хуманни и псевдо-либерални коментари. В края на краищата въпросната „поместна“ църква се оказа права и това няма как да бъде отречено.
    – Някакво си келеме пък от друга една „поместна“ църква ( в която се говори на руски, да не се правят на дръж ми шапката), разбираш ли публично се застъпило за полигамен брак в Чечня. Че Всеволод Чаплин не е китка за мирисане – то е ясно, само като разбереш за какво се бори. Но пък някои от нещата даже са и като от примера с Йоан Златоуст ( поради тези му позиции, професора правилно ни го представя като „доскорошен“). А за конкретният пример с чеченците, изказването на Чаплин всъщност е от типа „Този брак се критикува от такива, които се застъпват за еднополовите бракове“. Ако не ви става ясно, Чаплин казва на тези, дето се застъпват за бракове между педали, да не критикуват аморалността на един полигамен брак. Това застъпничество за мюсюлманските традиции ли е, или просто напомняне да видиш сламката в окото на брат си, а да не обръщаш внимание на гредата в своето. Но професора чете и коментира както му оттърва.
    – Пак от същата тази руско-говоряща „поместна“ църква най- нагло и безотговорно мълчали (и щели да продължат да мълчат, гадините ниедни), когато дебилните руски депутати декриминализирали домашното насилие, че да си опростят казусите с родителските права. Е на това му се вика истинска гражданска позиция – да се обявиш срещу възмутителен политически акт в държава, в която даже и не живееш. Когато „бежанци“ обезглавяват свещенник в храм, мълчим. Е, изключително талантливата писателка Теодора Димова обвини за този гнусен акт БПЦ, щото не са изказали съболезнования. Папата, че ги беше поканил, е добър. Но БПЦ, които ясно казаха, че не е добре за държавите да се допускат още и още „бежанци“, те са лоши.
    Като споменах папата, та ето какво ми дойде на ум. Защо ли Янакиев не даде за пример католицизма като политически намесена религия. Щото там за „политика“ и „политически живот“, както той ни ги описа по- горе, примери колко щеш. Ама не върви да ги споменава, зер полит-коректните хонорари не му ги плащат да ги критикува. Че ако се напънем леко, дали няма случайно да си припомним как е бил завзет целия Нов свят ? И как конкистадорите на католическите Испания и Португалия са си поделили света с папска благословия ? И че индианците в Южна Америка само могат да си мечтаят за декриминализираното домашно насилие на братушките ? Или пък негрите по крайбрежието на Западна Африка, които определено са предпочитали да им отрежат ръката, вместо да се подложат на трудният и мъчителен казус с отнемане на родителски права.
    Как ли би постъпил в тези случаи Йоан Златоуст ? Как ли биха постъпили с него папистите, ако се изправи с авторитета си пред тях и техните безобразия ? Една сламка – манастирът Зограф и 26-те мъченици.

    • Ъ, тъкмо се сетих покрай една новина. БПЦ е предложена за Нобелова награда за мир. Остави новината, поводът е важен – спасяването българските евреи. Янакиев, тия дето ти плащат хонорарите, могат ли да се похвалят със спасяване на нещо по- различно от редник Райън ? До колкото съм чувал, имало е доста пасивни католически свещенници в Полша по онова време. Протестантски в Германия – също. Правили са се на недочули и недоразбрали. Даже май са подавали и кибритите на нацистите. За такива политици ли си мечтаеш ?