В пасхалната нощ, когато кръстният ход, обиколил храма, спира пред закритите двери и настъпва онази последна минута мълчание преди взрива на пасхална радост, в сърцето ни, съзнателно или безсъзнателно, възниква същият въпрос, който – съгласно евангелския разказ – е бил в сърцата на жените, пристигнали в ранното утро, „докле беше още тъмно“(1), при гроба на Христос. Този въпрос е: „Кой ще ни отмести камъка от гроба?“. Ще се извърши ли още веднъж това чудо? Ще стане ли още веднъж нощта по-светла от ден? Ще ни изпълни ли още веднъж тази с нищо необяснима и от нищо в този свят независеща радост, която през цялата нощ и още толкова много дни ще звучи в размяната на пасхалното приветствие: Христос воскресе! Воистину воскресе!
Тази минута винаги идва. Дверите се отварят. Ние влизаме в залетия от светлина храм. Встъпваме в ликуващата пасхална утринна. Някъде в душата ни обаче въпросът остава. Какво ли означава всичко това? Какво означава да празнуваме Пасха в този свят, изпълнен със страдания, с ненавист, с дребнавост и войни, какво означават това пеене на „със смърт смъртта потъпка“ и чутото, че вече „нито един мъртвец няма в гроба“(2), когато смъртта остава – въпреки цялата житейска суета – единствената абсолютна земна достоверност… Нима Пасха – тази светла нощ, това ликуване – е само минутно бягство от реалността, възможност за някакво духовно опиянение, след което – рано или късно – ще настъпят същите тези делници, същата тази сива действителност, същото броене на неумолимо отминаващите покрай нас дни, месеци, години, същото това надбягване към смъртта и небитието? Та нали отдавна вече твърдят, че религията е самоизмама, опиум и измислица, помагаща на човека в трудната му съдба, че е мираж, който през цялото време се разсейва. И не е ли по-мъжествено, не е ли по-достойно за човека да се откаже от този мираж и да срещне лице в лице простата и трезва действителност?
Какво да отговорим на всичко това? Изглежда първият приблизителен отговор би могъл да бъде такъв: не е възможно всичко това да е било просто измислица! Не е възможно толкова много вяра, толкова много радост, толкова много светлина – ето вече почти две хиляди години – да са били само бягство, само мираж. Нима миражът може да продължава столетия? Разбира се, този отговор е сериозен, но още не е окончателен. И трябва направо да кажем, че окончателен, общозадължителен отговор – такъв, който да може да бъде отпечатан във вид на научно обяснение на пасхалната вяра – няма. Тук всеки може да свидетелства само за своя собствен и жив опит, тук всеки може да говори само за себе си.
В живия и личен опит, когато ние се вглеждаме и замисляме върху него, изведнъж откриваме онова, върху което се гради всичко останало и което неочаквано осветява всичко с такава ослепителна светлина, пред която действително – подобно на восък пред лицето на огъня (3)– се топят всички съмнения и въпроси. Що за опит е това обаче? Него аз не мога да го опиша и определя по никакъв друг начин освен като опит от живия Христос. Аз вярвам в Христос не защото веднъж годишно, при това от най-ранните ми години, ми е дадено да съм участник в пасхалното тържество, а Пасхата е възможна, защото тази единствена нощ се изпълва със светлина и с радост и защото с такава победна сила звучи приветствието „Христос воскресе!“, понеже самата ми вяра се е родила от опита за живия Христос.
Как и кога се е родила тя ли? Не знам, не помня. Знам само, че всеки път, когато отварям Евангелието и чета за Него, когато чета Неговите думи и Неговото учение, аз мислено, от цялото си сърце и естество казвам същото, което са казали и изпратените да арестуват Христос и върнали се без да са Го арестували фарисеи: „никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек!“(4). Така че първото, което аз зная, е това, че учението на Христос е живо и че няма нищо в света, което да би могло да се сравни с него. То обаче е учение за Него, за вечния живот и победата над смъртта, за побеждаващата смъртта и преодоляващата смъртта любов. И аз дори знам, че в живота, в който всичко изглежда така трудно и делнично, единственото, което никога не се изменя и никога не ме оставя, е ето това вътрешно съзнание, че Христос е с мен. „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“(5). И ето че Той идва и ни дава да Го почувстваме. В молитвата, в този трепет на душата, в непонятната, но така жива радост, в тайнственото, но при все това несъмнено Негово присъствие в храма по време на богослужението, в тайнствата – през цялото време расте този жив опит, това знание, тази очевидност: Христос е тук, изпълнили са се думите Му, че който Го обича, Той с него и ще пребъде – „и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим“(6). В радости и в печал, сред тълпата или в самота това е несъмнеността на Неговото присъствие, това е силата на Неговите думи, това е радостта от вярата в Него.
Ето го единствения отговор, единственото доказателство: „защо търсите Живия между мъртвите, защо оплаквате Нетленния в тлението?“(7).
И затова цялото християнство не е нищо друго освен ново и ново преживяване на вярата – въплъщаване на вярата в образи, в слова, в звуци, в цветове. За невярващия тя наистина може да изглежда мираж. Той слуша само думите и гледа само непонятни за него церемонии. И си ги обяснява от позицията на външен наблюдател. За вярващия обаче всичко свети отвътре – не като доказателство за неговата вяра, а като резултат от нея, като неин живот в света, в душата, в историята. Затова за нас е действителен, жив и съвременен Велики петък – неговите мрак и печал, затова ние можем да плачем при кръста и да преживяваме всичко онова, което се е случило тогава, в деня на тържеството на злото, на измяната, на страхливостта и предателството. Затова ние можем да съзерцаваме с трепет и надежда живоносния гроб на Велика събота, затова можем всяка година да празнуваме Пасха. Защото Пасха – това не е спомняне за отминали събития. Това е действителна среща – в радост и щастие – с Този, в Когото нашето сърце отдавна е разпознало и срещнало живота и светлината, с която свети всяка светлина.
Пасхалната нощ е свидетелство за това, че Христос е жив и че е с нас и че ние сме живи с Него. Цялата тя е призив да видим в света и в живота зарите на тайнствения ден на Царството на светлината. „Днес пролетта благоухае и новото творение ликува…“(8) – така пее Църквата и ликува – във вярата, в любовта и в надеждата: „Денят на Възкресението е, да се просветим от тържеството и един другиго да прегърнем. Да кажем: братя! И на тези, които ни ненавиждат, да простим всичко заради Възкресението. И да възкликнем така: Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта потъпка и на тия, които са в гробовете, живот дарува!“(9).
Христос воскресе!
Текстът е публикуван в книгата: Протойерей Александър Шмеман, Неделни проповеди и беседи, Фондация „Комунитас“, 2012, с. 155-157.
Превод от руски Борис Маринов.
Протойерей Александър Шмеман (1921-1983) е един от знаковите православни богослови на ХХ век. Човек с уникална съдба, той остава дълбоко свързан с руската култура, без никога да е стъпвал на руска земя, като същевременно възприема Франция като своя „родина”, но е гражданин на САЩ. Прочут майстор на живото слово, известен отвъд Желязната завеса с легендарните си беседи по радио „Свобода”, отец Александър е „ангажиран наблюдател” на своето време, потопен в истината и благодатта. Част от беседите на Шмеман бяха издадени миналата година от фондация „Комунитас“. В края на 2011 г. излязоха и неговите „Дневници“.
Бележки
(1) Иоан. 20:1 (бел. прев.).
(2) Из Похвално слово за Пасха на св. Йоан Златоуст (бел. прев.).
(3) Мих. 1:4 (бел. прев.).
(4) Иоан. 7:46 (бел. прев.).
(5) Иоан. 14:18 (бел. прев.).
(6) Иоан. 14:23 (бел. прев.).
(7) Из пасхалните стихири, гл. 5. Първата половина от цитата е заета от Лук. 24:5 (бел. прев.).
(8) Ексапостиларий на утринната на Томина неделя (бел. прев.).
(9) Слава на пасхалните стихири, заимствана от Слово за Пасха на св. Григорий Богослов (бел.
прев.).
