Начало Идеи Гледна точка Христос воскресе!
Гледна точка

Христос воскресе!

Александър Шмеман
05.05.2013
1435

шмеман

В пасхалната нощ, когато кръстният ход, обиколил храма, спира пред закритите двери и настъпва онази последна минута мълчание преди взрива на пасхална радост, в сърцето ни, съзнателно или безсъзнателно, възниква същият въпрос, който – съгласно евангелския разказ – е бил в сърцата на жените, пристигнали в ранното утро, „докле беше още тъмно“(1), при гроба на Христос. Този въпрос е: „Кой ще ни отмести камъка от гроба?“. Ще се извърши ли още веднъж това чудо? Ще стане ли още веднъж нощта по-светла от ден? Ще ни изпълни ли още веднъж тази с нищо необяснима и от нищо в този свят независеща радост, която през цялата нощ и още толкова много дни ще звучи в размяната на пасхалното приветствие: Христос воскресе! Воистину воскресе!

Тази минута винаги идва. Дверите се отварят. Ние влизаме в залетия от светлина храм. Встъпваме в ликуващата пасхална утринна. Някъде в душата ни обаче въпросът остава. Какво ли означава всичко това? Какво означава да празнуваме Пасха в този свят, изпълнен със страдания, с ненавист, с дребнавост и войни, какво означават това пеене на „със смърт смъртта потъпка“ и чутото, че вече „нито един мъртвец няма в гроба“(2), когато смъртта остава – въпреки цялата житейска суета – единствената абсолютна земна достоверност… Нима Пасха – тази светла нощ, това ликуване – е само минутно бягство от реалността, възможност за някакво духовно опиянение, след което – рано или късно – ще настъпят същите тези делници, същата тази сива действителност, същото броене на неумолимо отминаващите покрай нас дни, месеци, години, същото това надбягване към смъртта и небитието? Та нали отдавна вече твърдят, че религията е самоизмама, опиум и измислица, помагаща на човека в трудната му съдба, че е мираж, който през цялото време се разсейва. И не е ли по-мъжествено, не е ли по-достойно за човека да се откаже от този мираж и да срещне лице в лице простата и трезва действителност?

Какво да отговорим на всичко това? Изглежда първият приблизителен отговор би могъл да бъде такъв: не е възможно всичко това да е било просто измислица! Не е възможно толкова много вяра, толкова много радост, толкова много светлина – ето вече почти две хиляди години – да са били само бягство, само мираж. Нима миражът може да продължава столетия? Разбира се, този отговор е сериозен, но още не е окончателен. И трябва направо да кажем, че окончателен, общозадължителен отговор – такъв, който да може да бъде отпечатан във вид на научно обяснение на пасхалната вяра – няма. Тук всеки може да свидетелства само за своя собствен и жив опит, тук всеки може да говори само за себе си.

В живия и личен опит, когато ние се вглеждаме и замисляме върху него, изведнъж откриваме онова, върху което се гради всичко останало и което неочаквано осветява всичко с такава ослепителна светлина, пред която действително – подобно на восък пред лицето на огъня (3)– се топят всички съмнения и въпроси. Що за опит е това обаче? Него аз не мога да го опиша и определя по никакъв друг начин освен като опит от живия Христос. Аз вярвам в Христос не защото веднъж годишно, при това от най-ранните ми години, ми е дадено да съм участник в пасхалното тържество, а Пасхата е възможна, защото тази единствена нощ се изпълва със светлина и с радост и защото с такава победна сила звучи приветствието „Христос воскресе!“, понеже самата ми вяра се е родила от опита за живия Христос.

Как и кога се е родила тя ли? Не знам, не помня. Знам само, че всеки път, когато отварям Евангелието и чета за Него, когато чета Неговите думи и Неговото учение, аз мислено, от цялото си сърце и естество казвам същото, което са казали и изпратените да арестуват Христос и върнали се без да са Го арестували фарисеи: „никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек!“(4). Така че първото, което аз зная, е това, че учението на Христос е живо и че няма нищо в света, което да би могло да се сравни с него. То обаче е учение за Него, за вечния живот и победата над смъртта, за побеждаващата смъртта и преодоляващата смъртта любов. И аз дори знам, че в живота, в който всичко изглежда така трудно и делнично, единственото, което никога не се изменя и никога не ме оставя, е ето това вътрешно съзнание, че Христос е с мен. „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“(5). И ето че Той идва и ни дава да Го почувстваме. В молитвата, в този трепет на душата, в непонятната, но така жива радост, в тайнственото, но при все това несъмнено Негово присъствие в храма по време на богослужението, в тайнствата – през цялото време расте този жив опит, това знание, тази очевидност: Христос е тук, изпълнили са се думите Му, че който Го обича, Той с него и ще пребъде – „и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим“(6). В радости и в печал, сред тълпата или в самота това е несъмнеността на Неговото присъствие, това е силата на Неговите думи, това е радостта от вярата в Него.

Ето го единствения отговор, единственото доказателство: „защо търсите Живия между мъртвите, защо оплаквате Нетленния в тлението?“(7).

И затова цялото християнство не е нищо друго освен ново и ново преживяване на вярата – въплъщаване на вярата в образи, в слова, в звуци, в цветове. За невярващия тя наистина може да изглежда мираж. Той слуша само думите и гледа само непонятни за него церемонии. И си ги обяснява от позицията на външен наблюдател. За вярващия обаче всичко свети отвътре – не като доказателство за неговата вяра, а като резултат от нея, като неин живот в света, в душата, в историята. Затова за нас е действителен, жив и съвременен Велики петък – неговите мрак и печал, затова ние можем да плачем при кръста и да преживяваме всичко онова, което се е случило тогава, в деня на тържеството на злото, на измяната, на страхливостта и предателството. Затова ние можем да съзерцаваме с трепет и надежда живоносния гроб на Велика събота, затова можем всяка година да празнуваме Пасха. Защото Пасха – това не е спомняне за отминали събития. Това е действителна среща – в радост и щастие – с Този, в Когото нашето сърце отдавна е разпознало и срещнало живота и светлината, с която свети всяка светлина.

Пасхалната нощ е свидетелство за това, че Христос е жив и че е с нас и че ние сме живи с Него. Цялата тя е призив да видим в света и в живота зарите на тайнствения ден на Царството на светлината. „Днес пролетта благоухае и новото творение ликува…“(8) – така пее Църквата и ликува – във вярата, в любовта и в надеждата: „Денят на Възкресението е, да се просветим от тържеството и един другиго да прегърнем. Да кажем: братя! И на тези, които ни ненавиждат, да простим всичко заради Възкресението. И да възкликнем така: Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта потъпка и на тия, които са в гробовете, живот дарува!“(9).

Христос воскресе!

Текстът е публикуван в книгата: Протойерей Александър Шмеман, Неделни проповеди и беседи, Фондация „Комунитас“, 2012, с. 155-157.

Превод от руски Борис Маринов.

Протойерей Александър Шмеман (1921-1983) е един от знаковите православни богослови на ХХ век. Човек с уникална съдба, той остава дълбоко свързан с руската култура, без никога да е стъпвал на руска земя, като същевременно възприема Франция като своя „родина”, но е гражданин на САЩ. Прочут майстор на живото слово, известен отвъд Желязната завеса с легендарните си беседи по радио „Свобода”, отец Александър е „ангажиран наблюдател” на своето време, потопен в истината и благодатта. Част от беседите на Шмеман бяха издадени миналата година от фондация „Комунитас“. В края на 2011 г. излязоха и неговите „Дневници“.

Бележки

(1) Иоан. 20:1 (бел. прев.).
(2) Из Похвално слово за Пасха на св. Йоан Златоуст (бел. прев.).
(3) Мих. 1:4 (бел. прев.).
(4) Иоан. 7:46 (бел. прев.).
(5) Иоан. 14:18 (бел. прев.).
(6) Иоан. 14:23 (бел. прев.).
(7) Из пасхалните стихири, гл. 5. Първата половина от цитата е заета от Лук. 24:5 (бел. прев.).
(8) Ексапостиларий на утринната на Томина неделя (бел. прев.).
(9) Слава на пасхалните стихири, заимствана от Слово за Пасха на св. Григорий Богослов (бел.
прев.).

Александър Шмеман
05.05.2013

Свързани статии

Още от автора