Ако дните на страданията Му не бяха три, а много повече. Ако смъртта Му беше много по-дълга от отрязъка от време от петък следобед до неделя рано сутринта. Ако беше престоял в гробницата си дори един единствен ден повече. Ако бавният траурен звън на камбаните беше много, много по-дълъг от петък вечерта и траеше с дни.
Как щяхме да преминаваме през тези толкова дълги, толкова много дни. Как щяхме да издържаме. Та ние сега се пренасищаме и сме премазани от това да следваме стъпките Му в последните Му дни. Премазани сме да гледаме очи в очи онова, което, може би, и ние бихме извършили. Или и ние извършваме – не точно по същия начин, но със същите корени и немощи.
Не мога и не мога да престана се опитвам да си представя света в този отрязък от време – от петък в шестия час до неделя рано сутринта. Един свят без Христос и без Неговото възкресение. Един напълно изоставен, глух свят, който бездънно пропада в тъмнота без надежда и без любов. Свят, в който няма никакво знание или предчувствие за надежда и любов.
Не зная дали си въобразявам или това е някакво всеобщо усещане – но в тези дни – от петък следобед до ранните часове на неделя – над света, над града, над което и да е място – се спуска Неговото отсъствие. И това отсъствие е неизречимо. В това Негово отсъствие като че ли земята поема по друга орбита – глуха, без смисъл, без звуци, без цвят, без въздух. Усещането, че въздухът във вселената свърша, че така не може, не може дълго да се издържи, чувството за кошмар, който преминава от сън в действителност.
И после идва сутринта на Велика събота. И после идва обяд и ранния следобед. И земята отново се е прибрала в своята си орбита и отново има въздух, който няма да свърши и ние отново сме в действителността, в тази реалност, която все пак е поносима, която все пак познаваме, тази реалност, в основата на която всъщност са надеждата и любовта.
И после идва свечеряването на Велика събота, напълно пустите улици, напълно обезлюдените места, но пусти не с мерзостта на запустението, а с бремеността на очакването. И ние отново се готвим да отидем в църква.
Вчера се погребах с Тебе, Христе. Днес и аз възкръсвам с Тебе, възкръсналия, ще пеем в храма и ще се гледаме един друг неуверено и смутено и свещичките в ръцете ни ще осветяват просълзените ни очи.
Пред очите ни ще бъдат жените, които „изпреварват утрото”, отваления камък, гробните повивки и онзи привидно учуден, стаено радостен възглас на Ангела – защо търсите Живия между мъртвите?
Христос възкръсна!
Наистина възкръсна! Ненаситно и радостно ще повтаряме ние през следващите четиредесет дни, като че ли ще искаме да наваксаме за мъртвите и неподвижни, бездиханни и глухи часове от Разпети петък до неделя рано сутринта.
И после в църква идва ред на пасхалното слово на св. Йоан Златоуст, което от векове се чете в православни храмове. В неговия център е притчата за работниците, поканени да работят на лозето (Мат. 20:1-16). Всички до болка знаем тази притча. Едни от работниците се притекли веднага, спазарили се със стопанина и започнали да работят още от първия час. Други се отзовали на поканата по-късно, трети още по-късно, а някои дошли чак в последния час. Разплащането започнало от последните, от тези, които били дошли най-късно и били работили най-малко. И те получили толкова, колкото и работниците от първия час. Тези работници обаче веднага възроптали, защото те били работили най-много, а получили толкова, колкото и тези, които били работили най-малко.
Много е тъжна участта на работниците от първия час. Те приличат по нещо на големия брат на блудния син. И те като него работили много, работили усърдно, но без никаква радост, угаждали робски, а не синовно, работили от корист, а не от любов. . Тази притча обръща коренно нашите човешки представи за справедливост. Тази притча ни показва още, че Божията справедливост е различна от човешката.
Св. Йоан Златоуст продължава всички да ни призовава да влезем в радостта на нашия Господ. „Трудолюбиви и лениви – да почетем този ден на всемирно тържество. Постили и непостили, възвеселете се сега! Трапезата е богата: наситете се всички от нея! За блудните синове небесният Отец е заклал угоен Телец: никой да не излезе гладен! Всички се насладете от този пир на вярата, всички се възползвайте от богатството на благостта!”
Св. Йоан призовава всички ни – и работниците от първия час, и работниците от последния час. Правдата на царството небесно е различна от нашата правда и нашите представи. Ако не беше различна, тя нямаше да има смисъл. Самото небесно царство нямаше да има смисъл. Ако не е различна, ние ще си останем тук, в нашето си земно царство, с нашата си справедливост, с нашите си закони и представи.
Призовани сме да влезем в радостта на възкръсналия Христос, който „стана начатък на умрелите, първороден от мъртвите”. Ще чуем ли призива? Ще се отзовем ли? Или ще останем извън радостта, безрадостни, угрижени и унили наемници в онези глухи мъртви часове между петъка и неделята.
