1
4044

Христос и законът

Няма как да не се забележи, че мнозина християни (и православни) са съсредоточили днес цялото си религиозно внимание върху онова, което „нашата вяра (дисциплинарно) ни предписва“, което тя „не допуска“, което „осъжда“. Виждам как все по-често по църковните форуми се разгарят дискусии именно върху това какво „като християни сме длъжни да спазваме“, с кое „не можем да правим компромиси“, и кое, дори – „като християни-граждани би трябвало да изискваме от държавата да утвърди или да забрани със законите си“. Тази афиширана ревност към „християнската норма“ мнозина започват да схващат даже като тъждествена с „истинското християнство“ (и православност) и затова са все по-склонни да заклеймяват като „либерали“, „модернисти“ и почти „вероотстъпници“ всички, които дори минимално – икономийно – си позволяват да се отклонят от нея или да я изтълкуват по не съвсем буквален начин.

Аз разбира се не бих могъл да отрека, че християнската религия изисква определени неща от човеците, при това ги изисква безусловно, независимо дали те субективно вярват или не в откровеното от библейския Бог; че тя осъжда определени неща и ги осъжда пак така безусловно и независимо дали човеците субективно вярват или не вярват в осъждащия ги Бог.

Всичко това разбира се е безспорно, но в този  текст (съвпадащ с началото на християнската подготовка за Великия пост) аз бих искал да насоча вниманието на своите събратя по вяра към нещо, което няма как да не е правило впечатление на всеки, познаващ дори повърхностно евангелския текст. Защото няма как да не се забележи парадоксалният начин, по който Божият Син, Иисус Христос се отнася именно към ревнителите на Божествените предписания и осъждания – към онези, които искат да бъдат „безупречни“ по отношение на тях. Всъщност, в много случаи този начин би могъл дори силно да ни смути, както изглежда е смущавал още онези Христови сънародници по плът във времето на Неговото земно служение. Във всеки случай ние виждаме, че съвременниците на това Негово служение също са се вълнували най-вече за становищата Му относно изискваното от Закона (Моисеев), относно неговото интерпретиране и разбиране от Христос. Очевидно нещо в поведението и в думите на този, явил се сред тях Учител дълбинно ги е тревожило. Едни – именно „професионалните“ пазители на този Закон – „книжниците“ – направо са подозирали, че онова което Той учи и върши сред народа, изглежда опасно се отклонява от строгата му норма. Други пък често не са могли да схванат ясно как тези Негови думи и деяния в края на краищата се съгласуват с известните на всички от времето на Моисея предписания. По тази причина едните почти перманентно са Го „изпитвали“, другите пък често са пребивавали в смущение (от това например, че странейки от фарисеите и законниците „яде и пие с митари и грешници“). И ето: отговорите на Христос на тия „изпитвания“, на тия гласно изказвани смущения и недоумения – ще го повторя отново – почти всеки път се оказват потресаващо парадоксални. Парадоксални – нека си дадем сметка – защото всъщност не отричат предписаното от закона, не го изменят, не го преобръщат, но практически винаги поставят неговите ревнители и традиционни „охранители“ в неочаквана и най-често конфузна ситуация – разтърсват увереността им и изведнъж им разкриват неподозирани и непосилни бездни в този закон. Тук ще припомня само няколко примера за това специфично Христово осветляване на закона.

***

Ще започна с онази притча за митаря и фарисея, която именно тази неделя ние отново чухме в храмовете си. Казва ли в нея Христос – нека се попитаме – че фарисеят лъже, изповядвайки пред Бога, че не е като повечето други човеци – „грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар“, когото той вижда в дъното на храма и с чието житие-битие очевидно е добре запознат? Казва ли по-нататък, че фарисеят прави нещо укоримо, нещо недобро,  като, според собствените му думи „пости два пъти в седмицата и дава десятък от всичко що придобива“, както е според закона (вж. Лук. 18:11-12)? Всъщност въобще не казва това, но по парадоксален начин изведнъж ни показва този безупречен изпълнител на „предписаното“ като… оказващ се по-долу от грешния митар. Като оказващ се по-долу от него не защото не е благочестив, не даже защото твърде жестокосърдно се разграничава от грешника, а защото… е твърде, твърде доволен и самоудовлетворен от тази своя праведност. Именно в нея той „получава своята награда“ и тя, открива ни Христос, се оказва далеч по-„земна“, далеч по-нищожна от онази, която най-малкото има шанс да получи в този момент грешният митар, който, биейки се съкрушено в гърдите, каейки се, би могъл да получи безпределно по-великия и утешителен дар на Божията милост и очищение. Както се вижда, съвсем не изпълняването на предписаното от закона принизява Христос с тази притча и съвсем не огрешеността спрямо него Той превъзнася. Предупреждава обаче по поразяващ начин всички, които изпълняват предписаното от закона за онова, до което въпросното изпълняване лесно би могло да доведе и което с един замах ще ги постави по-далеч от благоволението на Бога в сравнение с разкайващите се грешници.

***

По-различен, но не по-малко поразяващо парадоксален отговор дава Христос на онези, които непросто искат да знаят как да бъдат безупречни, но желаят и да се отличат в това. Дава го в лицето – нека си припомним – на онзи „благочестив юноша“, който Го запитва: „Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен“ (Мат. 19:16). Какво му отвръща Христос? Нещо неочаквано, защото очевидно тутакси прозира, че духовният ентусиазъм на юношата идва не от някакво същинско сърдечно желание да попълни някаква празнина в душата си, а от желанието да се покаже още по-благочестив, още по-„заслужил“. И ето, като начало Христос просто му отвръща: „опази заповедите“. Кои – пита не съвсем разбиращо юношата и Господ му ги изрежда: „Не убивай, не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си; обичай ближния си като себе си“. Но всичко това – възкликва уверено юношата – „съм опазил от младини; какво още ми не достига?“ (Мат. 19:17-20).

Мисля че е много важно да доловим тук същинската интенция на това „какво още ми не достига“. Защото тя, струва ми се, не е интенцията на същински търсещ въпрос, но по-скоро именно обнадеждено от прозвучалия отговор възклицание: та след като съм опазил всичко предписано в закона, което и Ти Сам ми припомни, какво собствено би могло да ми не достига за голямата награда. Аз съм благочестив – аз не се големея пред другите (като фарисея от притчата), аз стриктно изпълнявам изискваното от закона. Би ли могло, съобразно него, да се поиска от мен още нещо? И ето: в отговора на това питане на юношата отново ни е преподаден парадоксалният урок на Господа. Той не се състои в това, че Христос не одобрява в нещо изпълнението на заповедите по закона, че отрича това тяхно изпълнение от юношата да е действително за похвала. Той отрича не това изпълнение, не тази безупречна благочестивост, а привързаността именно към нея; привързаност не към Бога, а към… стяжаното (натрупаното, събираното) от мен пред Бога. И я разобличава с неочаквания и поразяващ юношата призив: „… Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, раздай на сиромаси… па дойди и върви след Мене“ (Мат. 19:21). И ето: оказва се, че именно от това да има, юношата няма сили да се лиши. Той е богат – не само материално, но и духовно. Богат е обаче със своето пред Бога, а не – с Бога. И по парадокс тъкмо това богатство е нещото „което му не достига“.

***

Още по-нататък: нека припомня за онзи епизод в Евангелието от Лука, в който първенецът измежду учениците на Господа – Петър – загрижен както мнозина други, които Го следват, да бъде стриктен по отношение на предписаното от закона, задава на Христос следния – наглед простодушно-наивен въпрос: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?“ (Мат. 18:21). Мисля, че тук ние нямаме основание да заподозрем ученика в някакво прикрито, потенциално немилосърдие, което той би желал да „огради“ за себе си от изискването да прощава на брата си. Струва ми се, че много по-скоро с този свой въпрос той изказва безпокойството си, да не би, слушайки от Христос едно учение за, както му се струва, безпределното, неограничаваното от нищо опрощаване, да достигне, без да ще до релативизиране, до обеззначаване на осъжданото от закона – на греха. Защото нима едно постоянно, нямащо граници опростителство не би могло да доведе до изличаване на греховността на греха, на неговата безусловна осъдимост от закона?

Ще трябва да признаем, че нерядко и ние днес се безпокоим от аналогични религиозни въпроси: кое нарушение на предписаното можем (имаме право) да простим и кое вече не можем (не бива) да прощаваме; колко пъти можем да го прощаваме и от кога вече не бива да го прощаваме. Защото ако всяко нарушаване на закона следва да прощаваме, ако постоянно, без край следва да го прощаваме, не премахваме ли ние всъщност нормата на закона, която осъжда греховното деяние, а това означава – и самия закон?

Нека си припомним сега как Христос отвръща на това – и Петрово и наше – „безпокойство“ относно закона и опрощението. С притчата за онзи длъжник, който имал да изплати на господаря си дълг от (цели) десет хиляди таланта и който в безсилието си да го стори, пада в нозете на този свой господар, молейки го със сълзи на очи поне „да има търпение към него“. И ето: казва ни Христос в притчата – трогнат от неговата молба и отчаяние, господарят му опрощава целия дълг. Опрощава му го, но ето на – скоро след това опростеният среща свой другар, който от своя страна му дължи сто динария. Този последният, нямайки възможност да му ги върне, започва също да го моли за отсрочка, но тоя не се съгласява да прояви снизхождение – длъжникът си е длъжник – и нарежда да го хвърлят в тъмница. И ето тогава – завършва притчата си Христос – господарят на първия длъжник „го повика и му казва: рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе. И като се разгневи… предаде го на мъчители, докле не му изплати целия дълг“ (Мат. 18:32-33).

Нека и тук се запитаме: отменя ли Христос изискваното от закона, отрича ли, че неизпълняващият го е длъжник по отношение на него – длъжник, който заслужава наказание? Не, Той не прави нищо подобно, но с казаната притча изведнъж поставя неговите „охранители“ в неочакван за тях контекст. Те – а собствено ние, всички ние – разкрива ни Христос, задължително сме длъжници спрямо изискваното от този закон, при това, за разлика от онова, което дължим едни на други по него, сме му безнадеждни длъжници. Но ако сме такива, а не биваме хвърлени в тъмница от Господаря на закона, можем ли да питаме – в името на закона и на дължимото спрямо него – какво и докога, „до колко пъти“ можем да прощаваме дълговете на грешните си братя? Пак: отрича ли Христос закона, казва ли, че грешниците против безусловно предписаното в него не са му длъжници? Не, но напомняйки ни, че всъщност всички сме такива длъжници, при това, по отношение на изискваното от неговата святост – безкрайни длъжници, ние сме в по-голямо съгласие с него не когато съдим съобразно него, а когато… прощаваме. И не защото опрощаваните от нас не са грешници, а защото опростеният сам и в многото, не бива да не прощава. С опрощаването на греха – това е парадоксалният отговор на Христос – ние сме повече в съгласие със закона, отколкото с осъждането на греха. И обратно – с осъждането на греха, с неотпускането на „дълга“ спрямо закона, ние, отпуснатите от дълга си, сме повече осъдими, повече сме „длъжници“ по отношение на него.

***

Накрай нека си припомним и онзи разтърсващ епизод от Евангелието на Иоан, в който „охранителите“ и ревнителите на закона не просто питат Христос за строгостта на неговото спазване, а направо го „изпитват“ по отношение на него. За онзи епизод, в който те, довеждайки жената, хваната в прелюбодеяние, Му казват: „Учителю, тая жена биде хваната в самото прелюбодейство, а Моисей ни е заповядал в Закона такива с камъни да убиваме; Ти, прочее, какво казваш?“ (Иоан. 8:4-5). Ти, Който, както чуваме смущаваш народа със странни учения, Който „ядеш и пиеш с митари и грешници“, би ли се одързостил и в този случай да отречеш недвусмисленото предписание на закона, да проявиш религиозния релативизъм и „либерализъм“, в който отдавна Те подозираме?

Какво прави и тук Иисус? Всъщност, изобщо не отрича престъплението на жената, не започва да оправдава прелюбодейството като грях и дори не Го чуваме да оспорва страшното законово предписание, което Му припомнят законниците („Ако някой прелюбодейства с омъжена жена, ако някой прелюбодейства с жената на ближния си – да бъдат умъртвени и прелюбодеецът и прелюбодейката“, Лев. 20:10). На настояването на тия ревнители, виждащи Го наведен да пише нещо с пръст по земята, Той обаче неочаквано отвръща просто „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“ (Иоан. 8:9). Казва го, убеден съм, този път с цялата божествена мощ на словото Си, защото те, законниците – свидетелства ни евангелистът – „като чуха това и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните“ (Иоан. 8:9). Известно е как приключва този забележителен епизод: останал насаме с жената-прелюбодейка, Иисус ѝ казва „жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди. Тя отговори: никой, Господи! Иисус ѝ рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши“ (Иоан. 8:10-11).

И тъй, още веднъж: отрича ли Христос закона, казва ли че прелюбодейството не е грях? Не, не казва това, но с една дума, произнесена този път с авторитета на Господаря на закона, удря в дълбоко заспалата, само-забравена съвест на ревнителите на същия този закон. А вие – казва им Той – убедени ли сте, че се намирате от другата страна на неговата разделителна черта? Днес, когато искате да ви благословя да хвърлите камъните по тази жена, неподлежащи ли намирате себе си на, най-малкото, аналогично осъждане? Да, законът осъжда прелюбодейството, защото то е грях, но можете ли вие, вие да бъдете неговите съдии, т. е. онези, които са свободни от този грях? А и да сте свободни от него, свободни ли сте от безброй други грехове, за които още днес, тук и сега, би трябвало да бъдете поставени редом с тази жена? Вие, ревнителите на закона по отношение на тази жена, ревнувате ли за него и по отношение на самите себе си? И ако не го правите, знаете ли защо? Защото, ако бихте го направили, трябваше да посегнете не към камъните, но да започнете да молите за пощада точно както грешницата, която сте повели на екзекуция. Защото, да – законът е безупречен, но по отношение на него всички, всички вие сте в положението не да го прилагате, а, повече или по-малко да изтърпявате неговите присъди.

Е, учи ли Христос за отменяне на закона? Или ни разкрива една оставала скрита до Неговото пришествие, потресаваща тайна на закона, отсичаща от корен именно законничеството и отделяща окончателно християнската от старозаветната епоха. Тайна, която с безпощадна яснота формулира по-сетне, в своето Послание до Римляните св. ап. Павел, заявявайки че „чрез делата по закона няма да се оправдае… нито една плът, понеже чрез закона се познава грехът“ (Рим. 3:20). Чрез закона, казва апостолът на законниците от всички времена, се познава далеч не само това какво сме длъжни да правим, но и… какво всъщност ние всички не правим и постоянно, постоянно не правим. Какво, макар да не бива да правим, ние всички всъщност постоянно и неизлечимо правим. Законът, казва ни апостолът не е нашата съдийска тога, а… нашата присъда. И Христос не е дошъл да отмени тази присъда, а да даде милост на осъдените с нея.

И ето, това е искал Христос да проумеят всички, които са Го „изпитвали“ за закона във времето на Неговия земен път. Това иска да проумеем и ние, пристъпвайки и тази година към подготовката за Великия пост.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияОтворено писмо на филмови дейци
Следваща статияКлюч към филма „Великата красота“

1 коментар