0
1044

Хроника на камък

Исмаил Кадаре, снимка Radio Tirana International

Романът (ИК „Колибри“, превод Евгения Котова) разказва историята на един албански град през погледа на малко момче.

Странен, фантастичен, опасно „наклонен“ e този град, в който, ако се спуснеш по една улица, рискуваш да се озовеш на върха на някое минаре, град, последователно окупиран от италианци, германци и англичани, преживял лудостта на Втората световна война и войната на синовете срещу бащите. Това е и историята на момчето, неспособно да осмисли една действителност, която излиза извън рамките на представимото; момчето, завладяно от вълшебството на женската красота, но и потресено от бруталността на възрастните; момчето. Това е и историята на камъните, които също като хората са млади или стари, гладки или грапави, верни или коварни, и също като хората окървавени от безкрайните битки. „Хроника на камък“ слива трагично и комично, политика и поезия.

Исмаил Кадаре (р. 1936 г.) е световноизвестен албански писател, автор на десетина стихосбирки и на близо петдесет произведения в проза. През 1982 г. е обявен за „враг“ от Съюза на албанските писатели. Обвинен в прикрита критика на комунистическия режим, той изпада в немилост и е принуден да публикува изключително в чужбина. През 1990 г. емигрира във Франция. Кадаре е носител на международната награда Чино дел Дука (1995), на първата международна награда Ман Букър (2005), на Наградата на принцесата на Астурия (2009) и на наградата Ерусалим (2015). Спряган многократно като вероятен носител на Нобелова награда за литература, без и до днес да бъде удостоен с нея.

„Хроника на камък“, Исмаил Кадаре, ИК „Колибри“, 2019 г., превод Евгения Котова

– Вземи Франция и Канада и ми дай Люксембург.
– А, не. Много ти се иска Люксембург.
– Ако щеш.
– Ако ми дадеш Абисиния за две Полши, тогава ще видим.
– Няма да ти дам Абисиния. Вземи Франция и Канада за две Полши.
– Не.
– Тогава ми върни Индия, дето ти я дадох вчера за Венецуела.
– Индия? Вземи си я. За какво ми е Индия? Да ти кажа право, яд ме е, че снощи я взех.
– Не съжаляваш ли и за Турция?
– Продадох Турция, иначе щях да ти я върна.
– Добре тогава, и аз няма да ти дам Германия, както ти обещах вчера. Стават ми четири, но няма да ти дам.
– Е, много ми е притрябвала Германия.
Вече цял час се разправяхме и се пазаряхме за пощенски марки насред улицата. Все още спорехме, когато мина Явер и ни каза със смях:
– Е, какво, преразпределение на света ли правите?

ГЛАВА ВТОРА

Бяха дошли на гости Джеджа и Кака Пина. Седяха на миндера в голямата стая, сърбаха кафе и разговаряха с баба. Джеджа беше разтревожена. Баба изглеждаше по-спокойна и въпреки това не можеше да прикрие някаква вътрешна тревога. Кака Пина, облечена цялата в черно, постоянно поклащаше сухо глава и след всяка дума на Джеджа повтаряше като замаяна „потоп“. Разговорът им много ме заинтригува и се заслушах внимателно. Те говореха за Исай, голямото момче на Мане Воцо, който миналата седмица направил нещо нечувано – сложил очила.
– Когато ми казаха това, не повярвах – казваше Джеджа, – дигнах се аз, сложих шала на главата си и тичам при Мане Воцо. Горкият Мане се държеше, но жените бяха съвсем посърнали. Стояха като гръмнати. Исках да ги попитам, а нищо не можах да кажа. Ни дума, ни приказка се връзваше. Ето ти го, влиза и той. Очилата му святкат ли, святкат. Какво правиш, как си, попита той. Хич да ме няма, си казах на ума. Как се сдържах да не почна да нареждам, аз си знам. Той нещо погледна из книгите в долапа, после дойде, застана до прозореца и, какво мислиш, свали очилата и ги остави на перваза. После разтърка с ръка очите си. Майка му и сестрите му не откъсваха поглед от него. Устните им трепереха. Протегнах бързо ръка, грабнах очилата и си ги сложих. Какво да ви кажа бе, жени. Помислих, че полудявам. Проклето стъкло било това. Всичко наоколо ми се завъртя на кръгове, на кръгове, като кръговете на ада. Една бъркотия, едно въртене, всичко се върти и се събаря, като че дяволът го духа. Бързо ги свалих, станах и си тръгнах като обезумяла.
Джеджа пое дълбоко дъх. Баба обърна чашата.
– Защо му е притрябвало това на Исай? – каза баба с огорчение. – Голямо момче е, разумно, паметливо. Да го направи някой пройдоха като онзи Ляме Карецо Спири, да, ама Исай…
– Потоп – обади се Кака Пина.
– Така, Селфидже – продължи Джеджа, – а после се оплакваме, че ни идват до главата всички тези нещастия. Сами сме си виновни, сами. Вчера картонени къщи строяха, днес младите момчета очила слагат, утре кой знае какво ще се случи. Но този, който е горе – Джеджа вдигна пръст към небето и гласът ѝ стана заплашителен, – той всичко вижда и всичко помни. През носа ще ни излезе.
– Потоп – обади се пак Кака Пина.
Когато Джеджа спомена за картонената къща, без да искам, погледнах към квартал Гьобек, там, където тази необикновена картонена къща, направена преди няколко седмици от италианците за техните монахини, стоеше сега между тежките каменни къщи, чужда и непримирима с тях. Построяването на тази къща разтревожи за дълго много хора. Каква е тази картонена къща, казваха старите, които бяха видели свят и бяха ходили чак до Турция. Остаряхме и побеляхме, но за картонена къща още не бяхме чували. Това е работа на дявола.
Сега те хулеха момчето на Мане Воцо със същите онези страшни думи, с които преди време охулваха картонената къща. Защо, Сатана, искаш да видиш света объркан? Какво ти стана, че надигна глава и мира не ни даваш?
Те дълго говориха и аз слушах внимателно всичко, защото това, което беше направил синът на Мане Воцо, имаше връзка с една моя тайна. Аз също бях слагал на очите си няколко пъти едно от тези проклети стъкла. Бях намерил такова стъкло в стария сандък на баба и играейки си с него, един ден го нагласих на окото си. За мое учудване светът изведнъж се развълнува. Неочаквано неговите очертания се разпънаха, събраха се и се откроиха безпощадно. Придържах стъклото до едното си око, другото бях затворил, и дълго време гледах просторната гледка, която се разкриваше от нашия прозорец. Беше необикновена. Като че ли невидима ръка беше измила света, сякаш е бил зад замъглено стъкло. И сега той се простираше пред мен нов и ясно очертан. Въпреки това светът не ми хареса така. Бях свикнал да го виждам винаги зад лека омара, където очертанията му се сливаха и разединяваха свободно, без да се стремят много към определени норми и граници, сякаш никой не държеше сметка за лекото разместване на покривите, улиците и телеграфните стълбове. А сега зад кръглото стъкло светът ми се стори свит, изпълнен с порядък и ограничен и в него нямаше нищо повече от това, което съществуваше. Той приличаше на къща, в която всяко нещо – зехтин, вода, брашно е разпределено и нищо не е излишно, и нищо не се прахосва.

Въпреки това стъклото ми вършеше добра работа, когато ходех на кино. Преди да тръгна, го измивах и го слагах в джоба си. В киното, докато гасяха светлините, бързо го изваждах, затварях лявото си око и го слагах на дясното. Когато се връщах у дома, никой не разбираше защо едното ми око е винаги зачервено. Една вечер, когато извадих стъклото от джоба си, двама цигани, които седяха до мен, толкова се изненадаха, че по време на прожекцията ги чух да си шушнат няколко пъти: „Да не е шпионин?“.
– Потоп – обади се Кака Пина, но сега те бяха започнали обикновените си досадни разговори за оскъдицата, които никога нямах желание да слушам. Сега отново си блъсках главата да си обясня как така човек вижда само с очите, а не и с пръстите, лицето или с някоя друга част на тялото. В края па краищата, очите не са нищо друго освен парче месо от тялото ни. Как става така, че светът се побира в очите? Как не се пръсва човек от толкова много светлина, пространство и цветове, които непрекъснато се вливат и вливат в него през очите? От дълго време ме измъчваше загадката на виждането. Особено се обърквах, когато се опитвах да си обясня слепотата, от която много се страхувах. Този страх се пораждаше може би от това, че голяма част от проклятията, които чувах, се отнасяха до очите. Когато веднъж видях запушената дупка на мивката, тя ми заприлича на сляпо око. Сигурно такива са извадените очи, мислех си аз. Потокът светлина, изпълнен с погълнати картини, не протича през дупките на очите и това е слепотата. Вехип Кьори, градският стихоплетец, имаше точно такава тъмна влага в очните си кухини.
Да виждаш! Какво необяснимо нещо! Ето, обръщам глава към долните квартали и очите ми като две силни помпи започват да всмукват светлина и различни картини: покриви, комини, самотно смокиново дърво, улици, минувачи. Чувстват ли те, че аз ги изсмуквам? Затварям очи. Стоп. Потокът спира. Отварям очи. Потокът продължава.

След тази уморителна нощ стрехите на покривите ми се сториха необичайно близо една до друга. Те бяха мокри. Каменните плочи се стелеха наоколо в едно мъчително повторение. Върху тях падаше бледа светлина. Под покривите криволичеха улици и улички, по които се движеха редки минувачи, селянин с кон, свещеник, старици в черно, които отиваха на гости.

Улица „Варош“ с мъка се изкачваше нагоре, а от дясната ѝ страна стремително се спускаше „Гьобек“, която, след като заобикаляше картонената къща на италианските монахини, сякаш в нея имаше чума, се спускаше върху „Варош“ и от това сблъскване и двете се бяха изкривили. По-нататък „Сокакът на обезумелите“, сляпа и твърдоглава, се нахвърляше върху кокетната „Гимназиална“, но тя, криввайки леко в последния момент, хитро избягваше удара. Тогава „Сокакът на обезумелите“ се втурваше надолу, точно през средата на квартала, сякаш търсеше да се скара с някого, и в своя бяг правеше няколко съвсем неочаквани и изумителни завои.
Между тези завои чаках сега да се покаже Илир, другото момче на Мане Воцо, моят най-добър приятел. Когато го видях да идва, изтичах по стълбите и излязох на улицата.
– Да отидем в кланицата! – каза Илир. – Не сме ходили никога.
– В кланицата? Какво ще правим там?
– Как какво? Ще гледаме. Да видим как колят кравите и овцете.
– Какво има за гледане при касапите? Виждали сме месарници. Месо, окачено на ченгели, някои с краката нагоре, други с краката надолу.
– Месарниците са друго нещо – каза Илир. – В кланицата е различно. Там виждаш как колят биковете. Там съвсем няма месарници. Разбираш ли? Там е само кланица.
Думата „кланица“ беше една от онези думи, които в последно време все по-често се употребяваха и с едно не съвсем определено значение.
– Миналата седмица един бик се отскубнал от ръцете на колачите и избягал като бесен – продължи Илир. – Колачите се нахвърлили върху него, удряли го с каквото им падне, докато бикът се свлякъл по стълбите и си счупил гръбнака. Много възрастни ходят там да гледат.

Наистина, в града местата, където имаше вероятност да се види нещо интересно, се брояха на пръсти. Ако махнем настрана киното, където ходеха несериозните хора и дечурлигата, оставаха две места, където със сигурност можеше да се видят побоища, особено в неделни дни: циганският квартал и пазарният площад зад джамията, там хамалите си деляха парите. Други побоища бяха рядкост и се случваха там, където не ги очакваш. Освен това в последно време много от побоищата не ставаха така, както си обещаваха в началото на караницата самите побойници. Два-три пъти бях чувал сеирджиите да шепнат с въздишка: „Ех, по наше време играеше дървото“ – и си отиваха разочаровани. Само циганите и особено хамалите се биеха без усукване, изпълнявайки почти всички закани, които си отправяха в началото.
По всичко личеше, че кланицата щеше да бъде едно ново развлечение, и аз не се противих повече.
Изкачвайки се по калдъръмените улици, видяхме Явер и Максут, сина на Назо, които слизаха надолу. Нищо не говореха и изглеждаха сърдити. Не ни поздравиха. Синът на Назо имаше малко изпъкнали очи и на мен ми ставаше мъчно, когато го видех. Един ден чух как една жена каза два пъти на съседката си: „Очите да ти изхвръкнат“ – и веднага се сетих за очите на сина на Назо. Сега, колкото пъти го срещнех по улицата, все ми се струваше, че очите му може да изскочат, да паднат на земята и после, докато се търкалят по калдъръма, без да искам, да ги настъпя и те да се пръснат.
– Какво ти стана? – каза Илир. – Защо се намръщи?
– Заради сина на Назо. Нещо ми става, като го видя.
– И Исай не го обича – каза Илир. – В последно време, като чуе името му, Исай се мръщи също като теб.
– Наистина ли? Значи, и на Исай му се струва, че очите на Максут могат да изскочат и да паднат на земята?
– Какви ги приказваш?
Замълчах.
Срещу нас с одеяло, метнато на рамо, и с торбичка в ръка, се зададе Лукан Вечния затворник.
– Е, Лукане, излезе ли от затвора? – попита един минувач.
– Излязох, излязох.
– Кога ще влезеш пак?
– Ами затворът е за мъжете.
От турско време и досега Лукан Вечния затворник беше влизал за дребни провинения десетки пъти в затвора. Така го помнеха всички – да слиза по улицата откъм затвора с кафявото одеяло и с торбичката в ръка.
– Излезе ли, Лукане? – попита го друг.
– Излязох, гълъбче.
– По-добре остави одеялото в затвора, че ти така и така пак там ще се върнеш.
Лукан започна да ругае. Колкото повече се отдалечаваше, толкова повече повишаваше глас.
Вървяхме към центъра на града. Улиците бяха изпълнени с необикновена глъчка. Беше пазарен ден. От всички страни към пазарния площад прииждаха селяни. Подковите на конете се хлъзгаха, отекваха по паважа и пръскаха искри. По нанагорнището селяните дърпаха конете за юздите, притискаха тялото, потта и тежкото си дишане до запотените тела и пръхтенето на конете и им помагаха да изкачат стръмнината.

От двете страни на улицата прозорците бяха плътно затворени. Зад тях, приседнали върху меки възглавници, госпожите сега сигурно се оплакваха от селските миризми, които идваха от улицата, запушваха носовете си, прежълтяваха и им се повдигаше. Те се радваха на добро здраве, имаха бели кръгли лица и рядко излизаха из града. Говореше се, сега страдали от това, че е затворена границата с Гърция и не могат да ядат змиорки от Янина, които действали добре против ревматизъм. Освен селяните, които те всички наричаха с името Кичо, без да забравят никога да добавят „с извинение“, както правеха, когато споменаваха клозета, казваха, че им е омръзнало и времето, в което живеят, и насядали по възглавниците, пиеха безкрайните си кафета и чакаха да се върне времето на кралството.

Пред рекламите на киното стояха няколко италиански войници и следяха с очи минувачите. Табелите на дюкянчетата се редяха една след друга. Тенекеджии. Бръснари. Пивница „Адис Абеба“. Самарджии. Оцет. Един афиш, започващ с думата „заповядам“.
Продължихме нататък. Сега кланицата беше близо. Не се чуваше блеенето на овце, не се чувстваше миризма на кръв, никъде не се виждаше табела, която да показва къде е кланицата, и въпреки това се разбираше, че кланицата е съвсем близо. Мълчанието на калдъръма наоколо и опустялата улица подсказваха нейната близост. Заизкачвахме се по една циментова стълба, мокра и гладка, която не приличаше на обикновена каменна стълба. Тя беше много стръмна и по нейните стъпала нямаше никаква украса или просто орнамент. Едва се качихме. Там горе цареше гробно мълчание. Нито човешки гласове, нито блеене на животни. Какво правеха там? Най-сетне пристигнахме. Всичко беше готово. Те стояха прави, с безизразни лица и чакаха. Бяха добре облечени, с бели ризи с колосани яки и вратовръзки. Някои от тях носеха борсалино. Един беше със стар цилиндър. Той погледна часовника.

Дочухме шум от вода. Един човек миеше площадката на кланицата с черен гумен маркуч. Друг изтласкваше водата към страничните канали. Една вълна се плисна до краката ни. Погледнахме надолу и отскочихме, но беше късно. Площадката беше кървава. Стана ясно, че всичко беше свършило, преди да дойдем. Въпреки това хората не мърдаха. Това значеше, че се подготвя ново клане. Водата се пенеше върху големите кървави петна, откъсваше ги от циментовата настилка и ги повличаше със себе си, без да ги остави да се съсирят.

Тогава видяхме всичко. Площадката бе оградена от едноетажна, също циментова постройка. Долу се виждаха овцете и между тях селяните, облечени в дрехи от черен шаяк и с черни аби, съвсем наведени над животните, с ръце, вкопчени в козината им. Те също чакаха.
Тези, които бяха дошли да гледат, не бързаха. Двама от тях бяха извадили броениците си и бавно ги прехвърляха. Никога не бях виждал лицата им. Онзи с цилиндъра погледна часовника. Изглежда, беше време.
Неочаквано видяхме колачите, облечени в бяло, с тънки, зачервени ръце. Стояха прави до чешмата, точно в средата на площадката. Когато от всички прегради селяните започнаха да бутат пред себе си животните, те не помръднаха. Стори ни се, че чухме някакъв приглушен тътнеж от хилядите копита, които безмълвно се влачеха по земята. Този тътнеж беше дълбок, ритмичен и продължи дълго. Когато редиците животни стигнаха до чешмата, където чакаха колачите, в техните ръце изведнъж блеснаха ножове. Започна се.
Почувствах болка в дясната ръка. Ноктите на Илир се забиваха в дланта ми. Повдигаше ми се.
Да си ходим!
Никой не каза това, но ние, закривайки с ръка очите си, затърсихме слепешком стълбите.
Най-сетне слязохме. Отивахме си. Колкото повече се отдалечавахме, толкова повече се оживяваха улиците. Хората се връщаха от пазара със зеленчуци. Други отиваха. Знаеха ли те какво става там горе, в кланицата?
– Къде бяхте? – изгърмя неочаквано някакъв глас, сякаш се изтърколи от небето. Вдигнахме глави. Пред нас стоеше Мане Воцо, бащата на Илир. Той носеше царевичен хляб и връзка пресен лук.
– Къде сте били? – попита отново той. – Защо сте пребледнели?
– Бяхме там… в кланицата.
– В кланицата?
Стръкчетата лук в ръката му се размърдаха като змии.
– Каква работа имате в кланицата?
– Само така, татко, да гледаме.
– Да гледате?
Връзката лук в ръката му се успокои и зелените стръкчета се отпуснаха спокойно.
– Никога повече да не ходите в кланицата – каза Мане Воцо по-меко.
Пръстите му затърсиха нещо в малкия джоб на жилетката. Накрая намери. Половин лек[1].
– Ето, вървете на кино.
Мане Воцо се отдалечи. Постепенно се съвзехме. Гледката на пазара, през който минавахме, ни успокояваше. По сергиите, кошовете, чувалите, разгърнатите кърпи се разстилаше един зелен свят, който при нас, в града, не съществуваше. Зелении, салати, лук, усмивка на ливади, мляко, утринна роса, сирене, магданоз. Сред тях – звън на монети. Въпрос „колко струва“. Отговор. Въпрос „колко“. Колко? Колко? Колко? Гълчене. Пустосване. „Да ти приседне дано!“ „Парите си за лекарства да дадеш!“. Колко? Проклятията се сипят по салатите, по зелениите. Пълзят червеи, смърт. Колко?
Тръгнахме си. В края на пазарния площад един италиански войник си подсвиркваше с уста и гледаше минаващите момичета. Минахме край филмовите реклами. Филм нямаше.
Прибрахме се. Докато се качвах по стълбите, чух смеха на малката ми леля. Джеджа и Кака Пина бяха още у дома. Леля седеше на един стол, поклащаше единия си крак и се смееше високо. Джеджа погледна два-три пъти баба, която само присви устни, сякаш искаше да каже: „Какво да правиш, Джеджо, така са днешните момичета“.
Дойде баща ми.
– Разбра ли – каза му леля, щом той влезе. – В Тирана стреляли по Виктор Емануил.
– Чух в кафенето – отвърна баща ми.
– Атентаторът бил скрил пистолета в букет рози.
– Така ли?
– Утре ще го бесят. Седемнайсетгодишен е.
– Ух, горките деца – обади се баба.
– Потоп.
– Как не е могъл да го улучи! – каза леля. – Розите са му попречили.
– Откъде ги научаваш ти тези неща? – намеси се с укор майка ми.
– Научавам ги – каза леля.
Джеджа оправи шала на главата си, кимна на баба и на Кака Пина и излезе. След малко си тръгна и Кака Пина.
Качих се на третия кат. Улиците бяха все още оживени. Последните купувачи се връщаха от пазара. Максут, синът на Назо, носеше под мишница една зелка като отрязана глава. Стори ми се, че се усмихва на себе си.
Селяните бяха започнали да се разотиват. След малко „Варош“ и „Пальорта“, „Хазмурат“, „Четемели“, „Зали“, шосето и мостът щяха да почернеят от тъмните им ямурлуци. Те щяха да вървят, да вървят непрекъснато към селата, които никога не се виждаха. Зеленината, която бяха донесли със себе си, градът щеше да преживя през нощта като вързан кон. Тази крехка зеленина, тази  роса от ливадите и този звън на хлопатари бяха твърде оскъдни и безсилни, за да смекчат дори и малко неговата суровост. Селяните си отиваха. Техните черни ямурлуци тъмнееха във вечерния здрач. Калдъръмът разпръскваше последните сърдити искри изпод подковите на конете. Те трябваше да бързат да стигнат до селата си. Дори не извръщаха глави да видят града, който остана сам със своите камъни. Ето, от затвора при крепостта се разнесе приглушен звън. Стражите, както всяка вечер, проверяваха решетките на килиите, като ги почукваха ритмично.

Наблюдавах последните селяни, които минаваха по моста, и си мислех колко чудно нещо е разделянето на хората на селяни и граждани. Как изглеждат селата? Къде са и защо не се виждат? Всъщност аз не вярвах, че те съществуват. Струваше ми се, че селяните, които сега си отиваха, само се преструваха, че отиват към селата си, а всъщност се притулваха около града, зад ниските хълмове, обрасли с храсти, и там чакаха цяла седмица, докато отново дойде пазарният ден, за да изпълнят нашите улици със зеленина, звън на хлопатари и роса.

Мислех си как се е случило така, че на хората им е хрумнало да съберат толкова много камък и дърво, да направят от тях всякакви стени и покриви и след това цялата тази огромна купчина от улици, стрехи, комини и дворове да нарекат град. Но още по-необясними ми изглеждаха думите „окупиран град“, които възрастните все по-често употребяваха в разговорите си. Нашият град беше окупиран. Това ще рече, че в този град има чужди войници. Това знаех. Но друго ме измъчваше. Съвсем не можех да разбера как един град може да бъде неокупиран. Освен това, ако нашият град не беше окупиран, щеше ли да ги има същите улици, същите чешми и покриви и същите хора, и аз щях ли да имам същите мама и татко, и щяха ли да идват на гости Джеджа, Кака Пина, леля Джема и същите тези хора, които винаги идваха?
– Вие не можете да разберете какво значи свободен град, защото растете в робство – ми каза един ден Явер, когато го попитах за това. – Повярвай ми, трудно ми е да ти го обясня. Тогава всичко ще бъде толкова различно, толкова хубаво, че отначало сигурно всички ще си загубим ума.
– Толкова ли много ще ядем?
– Сигурно и ще ядем. Да, да, сигурно. Но има и много други неща. Ох, има много други неща, които и аз не знам добре…

[1] Лек – албанска парична единица. – Б.пр.