1
1222

Хроника

Това там навремето беше една наклонена поляна, през която пътечката минаваше косо. Тук-там по нея стърчаха бели камъни, които й придаваха малко вид на хайдушко вървище. В горния край на поляната беше къщата на братята. Те живееха с баща си, висок, кокалест старец. Колкото братята бяха ниски и кривокраки и с едни изсмукани като костилки лица, толкова баща им приличаше на знаменосец, макар и верно, излязъл вече в пенсия и одъртял знаменосец. Братята уж оправяха коли, изчукваха ламарини, но не ги биваше, най-много да им докарат някоя трошка, стиснала съвсем душата си между зъбите. Често братята се караха с баща си, даже и го бяха трепали, та високият старец се беше сгърбил и се чудеше къде да гледа, за да не се вижда нашареното му с кървави браздулици лице.

После той се спомина. И в рамките на месец-два братята пропиляха къщата. На комар ли бяха играли, заеми ли бяха взели, или просто мутрите ги бяха натиснали, не се знаеше. Но един ден цялата стръмна поляна заедно с къщата на братята осъмна заградена с висока ламаринена ограда. Оградата стигна и до къщата на музиканта, захапа и изяде дворчето му с градинката на баща му, където възрастният човек обичаше да се помайва между няколкото лехи домати и пипер, да гали стръковете по главичките, да ги пои и да им говори. Музикантът се беше опитал да се бори, беше писал писма до властта, но тогава, в началото на деветдесетте години на миналия век властта не беше като сега отворена за проблемите на гражданите и никой не му обърна внимание. И високата ламаринена ограда мина точно под балкона на къщата му.

Тази ограда си седи и досега. Вече цялата е в ръжда, на някои места се е килнала, но надписът „Внимание! Въоръжена охрана” стои, написан с бяла, и тя поръждавяла от годините боя. Вътре зад оградата всичко е обрасло в треволяци, бурени, лиани, леторасти, преплело се е, усукало се е едно в друго. Вътре зад оградата живее и глутница кучета, те сподирят с лай всеки минувач, който върви отстрани.

Кой знае какво се беше случило, та мутрите, които заграбиха този парцел, да не успеят да изпълнят намерението си и бърже-бърже да го застроят? Може би лицата им украсиха без време електрическите стълбове. Кой знае?

Но аз знам едно – и с нашия живот се случи същото. Вътре остана едно пространство, заградено с ръждива ограда. Зад оградата всичко е усукано, преплетено, нищо не се вижда, отписали сме ги тези години, прежалили сме ги. Само кучешкия лай чуваме, само него. И от време на време в изблик на просветление се питаме – а кой храни кучетата?

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПобратим на пушека
Следваща статияДневникът и писмата на Боян Пенев