Начало Галерия Хроники в слово и образ
Галерия

Хроники в слово и образ

Даниела Чулова-Маркова
05.01.2017
4932
„Визуални хроники“, СГХГ

Изложбата „Визуални хроники“ в СГХГ поставя въпроси за личността и обществото, компромиса и признанието, центъра и периферията, конюнктурата и свободата.

Съзнанието за историчност е липсващ елемент в българското общество. В ситуации на преход, при преодоляване на промени и в процес на адаптация хората сякаш търсят начин да се освободят от угнетяващата хватка на спомена за миналото. Реакцията на колективната обществена нагласа в присъщия за преходните етапи стремеж към ново начало се изразява в зачеркване на миналото. Чрез усилието да се премахне ограничаващата рамка на изтеклия период на практика се поставя нова, различна, но отново рамка. В резултат на това съзнанието за историчност губи почва. Основна движеща сила става отрицанието. Мостовете към миналото се рушат. Сами или с чужда помощ. Независимо от кого. Важно е да се спре процесът, защото културата на едно общество се определя по съхранената памет, по интереса да опознае опита си, ако не за друго, то за да се учи от грешките си.

„Визуални хроники“ е мащабен проект по идея на Мария Василева, който има за цел да съхрани и овеществи в слово и образ една епоха (1945–1989 г., че и до наши дни). Експозицията в СГХГ (куратори Мария Василева, Даниела Радева) поставя много въпроси. Тя ни подканя да разберем, че вглеждането в миналото освен съчленяване на късчета памет означава натрупване на опит, познание, освобождаване, преосмисляне на грешки и компромиси.

Девет личности, девет съдби, девет присъствия в художествения живот на страната са в основата на конципирането на тази изложба. Принципите, които съпътстват нейното изграждане: безпристрастност, актуалност, многоаспектност и дълбочина на анализа. Кураторите правят разрез на процесите и явленията от няколко десетилетия. Засичането на личната и обществената посока, извеждането на общото през призмата на частното е направено умело, с дистанцирана аналитичност и е професионално поднесено.

Подбраните български художници – Любен Зидаров (р.1923), Борислав Стоев (р.1927), Калина Тасева (р.1927), Дария Василянска (р.1928), Анастасия Панайотова (р.1931), Светлин Русев (р.1933), Валентин Старчев (р.1935), Анета Дръгушану (р.1937), Антон Дончев (р.1943) – са различни като творчески индивидуалности, артистично светоусещане, обществени позиции.

Картините на Светлин Русев носят монументално звучене. Те поставят въпрос за ролята на пластиката и рисунката, за вътрешната равносметка на твореца. Художникът анализира механизмите за поръчка и контрол в тоталитарното общество, възможностите за постигане на свободен изказ – като човек, познаващ структурата на системата. Присъствието на Калина Тасева сред подбраните деветима творци е навременно и необходимо. Тя очертава своя път в обобщените, мощни пейзажи, но редом с това бележи и знаково за цялото ни изкуство пресичане на традиция и новаторство в „Тракийка“ и „Боляри“. Уравновесена и много жизнеутвърждаваща като личност, тя синтезира в думи спомените си от онези години многопосочно, без преднамерена оценка и с достойнство. Шеговито, простичко и колоритно се изразява художникът Любен Зидаров. С емблематично за няколко поколения присъствие в кавалетната живопис и особено в изкуството на книгата, той разказва за своето време в образ и слово със социален уклон, скрит зад усмивка. Създаденото от него носи печата на умението му да отразява находчиво и остроумно действителността. С графики и думи Анастасия Панайотова анализира границите на свободата и възможностите за промяна. Борислав Стоев поставя въпроса за линията и контраста, за възможността да трансформираш идеологическата преса. Валентин Старчев като представител на монументалните изкуства търси синтеза през призмата на съотношението тема–средства в контекста на идеологията и системата. Антон Дончев добавя нюанс в аналогична посока, интерпретирайки традиция и съвременност в рамките на монументалната дърворезба. Интересно и многозначно е включването на Анета Дръгушану. В размисъл за абстракцията и със структуроопределящото за творчеството й значение на рисунката, тя показва на зрителите едно различно присъствие. Израснала в Румъния, в творческия и личния си опит тя наслагва разнолики социокултурни пластове и в този смисъл спомените й за българския художествен живот са ярки, непредубедени, откроими. Съпоставката център–периферия вълнува и Дария Василянска. Утвърдила в историята на изкуството ни облика си на представител на обновителната линия от 60-те години, тя разкрива трудностите, пречките и компромисите, през които е преминала. Животът в София и статуквото извън столицата са различни през социализма, но това не пречи на развитието й. Дария Василянска продължава и днес да изгражда типичните си композиции с хора и животни.

Всички художници, включени в изложбата, са активно работещи към момента и еволюцията им е значима за периода от 60-те години до днес. Кураторите внимателно избират автори, които са имали досег с високите етажи на властта, и такива, които никога не са упражнявали власт; художници, живели в столицата и провинцията; работещи в областта на изящните, приложните и монументалните изкуства. Така картината става максимално изчерпателна и многоаспектна. Експозицията поставя въпроси за личността и обществото, компромиса и признанието, центъра и периферията, възможността и бягството, адаптацията и протеста, конюнктурата и свободата.

Въпросите, които авторите разглеждат в представените интервюта, засягат тяхното лично творчество и неговата обществена рецепция. Една епоха е прочетена от частното към общото чрез срещата на образ и слово. Целта е зрителят да види различни гледни точки, да ги пресече и да конкретизира представата си за онези години. Подходът, избран от кураторите, е изключително находчив, динамичен и полезен. Зрителят е поставен пред предизвикателство. Първата стъпка е да разгледа картини, книги, монументални творби и да се запознае с ключови произведения от всеки автор. Художниците са представени с произведения, които маркират важни етапи от зората на творческото им развитие до наши дни.

Следващата стъпка към „разчитане на хрониката“ е да се потърси контактът „художник–зрител“, опосредстван чрез интервюта. Всеки автор разкрива своята позиция, обяснява как е оценявано, възприемано и отразявано създаваното от него. Много отговори остават под повърхността и ключът към тях се открива едва когато кръгът се затвори. А това се случва, когато зрителят събере в съзнанието си пъзела на една разнолика епоха. Комуникацията „творба–зрител“, опосредствана от видеоприсъствието на твореца, се превръща в увлекателно пътешествие из десетилетията. Така срещата с лица и събития е интригуваща, динамична и запомняща се.

Даниела Чулова-Маркова
05.01.2017

Свързани статии

Още от автора