0
2291

Хроники на едно течно общество

Умберто Еко на Франкфуртския панаир на книгата през 2011 г. , wikipedia

Сборникът съдържа над 170 есета, публикувани между 2000 и 2015 г. в рубриката „Бустина ди Минерва“, която Умберто Еко (1932–2016) списва във в. „Еспресо“ от 1985 г. Неслучайно заглавието е Pape Satàn aleppe.

Мнозина тълкуватели са се опитвали да разгадаят мистериозния смисъл на възклицанието на Плутос от Седма песен на Дантевия „Ад“, но никой не е успял докрай. Какъв по-подходящ надслов за хрониките на днешното течно общество, менливо, неустойчиво, нерядко необяснимо и объркано, лутащо се в търсене на своята идентичност.

Умберто Еко (1932–2016) е белетрист, есеист, философ, семиотик и културолог и без съмнение един от най-влиятелните ерудити на нашето съвремие. Автор е на литературните класики „Името на розата“, „Махалото на Фуко“ и „Баудолино“. Романите и есетата му са преведени на над 30 езика и са продадени в обем над 10 милиона екземпляра. От 1985 г. Умберто Еко е отличен с над 30 титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света, сред които е и Софийският университет „Св. Климент Охридски“ (1990).

Pape Satàn aleppe. Хроники на едно течно общество“, Умберто Еко, ИК „Колибри“, 2020 г., превод Вера Петрова

Въведение

Започнах рубриката „Бустина ди Минерва“ в „Еспресо“ през 1985 г.; дълго време излизаше всяка седмица, а по-късно на всеки две седмици. Както в началото обяснявах, вътрешната страна на кибритите „Минерва“ представляваше бяло картонче, на което можех да си водя записки, така че възнамерявах тези мои писания да бъдат кратки бележки и наблюдения върху различни неща, които ми минават през главата, най-често във връзка с актуални събития, но не само, защото считах за актуално и това, че някоя вечер ми е щукнало да препрочета, да кажем, страница от Херодот, приказка на Братя Грим или комикс за Попай Моряка. Много от текстовете включих в книгата си „Втори малък дневник“ (1992), значителен брой влязоха в „Бустина ди Минерва“, която съдържаше публикуваните до 2000 г., някои се появиха отново в „Рачешката“ (2006). Но от 2000 до 2015 г., като сметна по двайсет и шест текста на година, излиза, че съм написал близо четиристотин, и реших, че част от тях могат отново да влязат в употреба. Струва ми се, че всички (или почти всички) текстове, събрани в тази книга, можe да бъдат приети като разсъждения върху явленията в нашето „течно общество“ – за него пиша в един от най-скорошните, който тук съм изнесъл в началото на поредицата.

Макар и да отстраних много повторения, някои може и да са останали, тъй като редица явления се повтаряха през тези петнайсет години с обезпокоителна ритмичност, с което настоятелно налагаха връщане към теми, оставащи си тревожно актуални. Накратко за заглавието. Очевидно е цитат от Данте (Pape Satàn, pape Satàn aleppe, „ад“, VII, 1), но както е известно, въпреки че мнозина тълкуватели се опитаха да открият смисъла на този стих, повечето от тях твърдят, че той няма точно определено значение. Във всеки случай, произнесени от Плутос, тези думи са объркващи и поддаващи се на всякакви дяволии. Така че ми се стори удобно да ги използвам за заглавие на този сборник, който – не толкова по моя вина, а по вина на времената – е несвързан, разнороден, кара го, както биха казали французите, от петела до магарето и отразява течната природа на тези петнайсет години.

УСТО МОЯ, ЗАМЪЛЧИ…

Мисля, че са минали вече петнайсет години, откакто писах, че до няколко десетилетия Европа ще се превърне в разноцветен континент, но че процесът ще коства кръв и сълзи. Не съм бил пророк, просто здравомислещ човек, който нерядко се обръща към историята, убеден, че да разберем случилото се някога, е важно и често помага да прозрем какво предстои. Без да се спирам на терористичните атентати, стига ми да видя какво тревожи духовете тези дни. Във Франция преподавател в лицей написва силно критичен текст срещу мюсюлманската религия и е заплашен със смърт. В Берлин е свалена от репертоара операта на Моцарт „Идоменей“, в чиято постановка има сцена с отрязаните глави не само на Исус и на Буда (това как да е), но и на Мохамед. Не повдигам въпроса за папата, който на тази възраст в края на краищата следва да е разбрал, че съществува известна разлика между лекция в университета на някой си професор и реч на глава на църквата, предавана по всички телевизии, така че може би трябваше да е малко по-предпазлив (е, определено тези, използващи една историческа препратка като претекст, за да се опитат да разпалят нова религиозна война, не са хора, с които бих отишъл на вечеря). 

За случая с френския преподавател хубава статия написа Бернар-Анри Леви (виж „Кориере дела сера“ от 4 октомври): някои може да са напълно несъгласни с мнението му, но трябва да бъде защитено правото му да го изрази свободно, макар и да засяга религиозна тема, и никакъв натиск в това отношение не би бил оправдан. Във връзка с „Идоменей“ в същия брой на вестника Серджо Романо написа нещо, което ще се опитам да поднеса посвоему и за което той не носи отговорност: ако някой режисьор, зажаднял за нововъведения, поставя опера на Моцарт и вкарва в нея отрязани глави на основоположници на религии, дето на Моцарт и през ум не му е минавало, най-малкото, което може да се направи, е да го подберат с ритници, но по естетически и филологически причини, както би трябвало да изритат режисьорите, обличащи героите от „Едип цар“ в двуредни раирани костюми. Ала ето че в същия ден в „Република“ изтъкнат музикант като Даниел Баренбойм, макар и задавайки си разумния въпрос дали наистина такова дръзко сценично решение е в Моцартов дух, го оправдава с правото на креативност.

Мисля, че моят приятел Даниел би се присъединил към недоумението защо преди години е била критикувана (или забранена) постановката на пиесата „Венецианският търговец“ от Шекспир, пропита от антисемитизъм, така характерен за епохата (а и преди нея, от Чосър насетне), но показваща човешката и патетична страна на Шейлок. Ала ето пред какво сме изправени: страх от свободно изразяване. нека припомним, че за тези табута не бива да виним единствено ислямските фундаменталисти (макар и мнителни и докачливи не на шега), а че те тръгнаха от идеологията на политическата коректност, по своята същност целяща да демонстрира уважение към всички, но довела дотам, че понастоящем е недопустимо, поне в Америка, да се разказват вицове не само за евреи, мюсюлмани и инвалиди, ами и за шотландци, генуезци, белгийци, карабинери, пожарникари, чистачи и ескимоси (които не би трябвало да наричаме така, ако обаче ги назова както искат те, никой няма да разбере кого имам предвид).

Преди двайсетина години преподавах в Ню Йорк и за да обясня как се анализира текст, бях избрал, почти случайно, един разказ, в който (на едно-единствено място) моряк с разхайтен език нарича вулвата на проститутка „голяма като милостта на…“ – тук слагам многоточие вместо името на едно божество. След края на часа при мен дойде един студент, очевидно мюсюлманин, и почтително ме упрекна, че съм изразил неуважение към религията му. Разбира се, отговорих му, че само съм цитирал нечия чужда вулгарност, но че във всеки случай се извинявам. На другия ден обаче включих в лекцията си неуважителна алюзия (макар и игрива) за бележито име от християнския пантеон. Всички се засмяха, той също се присъедини към всеобщата веселост. Този път след края на часа аз го хванах под ръка и го попитах защо бе проявил неуважение към моята религия. После се постарах да му обясня разликата между това да споменеш с шеговит тон, да произнесеш напразно името Божие и да сипеш богохулства, и го призовах към повече толерантност. Той се извини и вярвам, че ме разбра. Онова, което може би не схвана напълно, е крайната толерантност на католическия свят: при положение че в една „култура“ на богохулството всеки богобоязлив вярващ би могъл да обсипва Всевишния с неповторими епитети, кой може вече да бъде скандализиран от каквото и да е?

Невинаги обаче в преподавателската практика нещата се решават така мирно и цивилизовано, както в случая с моя студент. В други ситуации е по-добре човек да си държи устата затворена. но какво ще стане с една култура, в която от страх да не направят гаф дори учените ще се боят да цитират (да кажем) някой арабски философ? Ще последва damnatio memoriae, заличаване на една достойна за уважение различна култура посредством мълчание. Което няма да подпомогне взаимното опознаване и разбиране.

2006

ИДОЛОПОКЛОННИЧЕСТВО И ЛЕЖЕРНО ИКОНОБОРСТВО

Живеем в цивилизация на образите, в която се изгуби словесната култура, или словото се завръща триумфално чрез интернет? Къде да поставим телевизията, дивидитата, видеоигрите? Въпросът е, че отношението на човешките същества към образите винаги е било някак затормозено – напомня ни го Мария Бететини в своята книга „Против образите. Корените на иконоборството“ („Латерца“, 2006). Може би трябва да я нарека „лека за четене“ книжка от сто и шейсет страници, но не бих искал да подлъжа никого: книжката е сериозна и е предназначена за хора, които поназнайват нещо в областта на философията и теологията. Така че, понеже плътността на изказа не позволява да я резюмирам, ще се огранича с някои свободни разсъждения върху способността на човека (животните са лишени от нея) да създава „симулакруми“.

Според Платон, ако предметите са несъвършени копия на идеалните модели, образите са несъвършени копия на предметите, значи бледи имитации втора ръка; но в неоплатонизма образите стават директна имитация на идеалните модели: думата „агалма“ означава едновременно статуя и – именно – образ, ала също обект на възхищение и следователно красота.

При евреите има противоречие, защото е налице категорична забрана да се изобразява Бог (на практика не може дори да се произнася истинското му име), но в края на краищата Бог е създал човека по свой образ и подобие и ако потърсим в Библията описание на Храма на Соломон, ще видим, че там са изобразени не само всякакви видове растения и животни, а и херувими. Тъй като същата забрана да се изобразяват небесните неща съществува при мюсюлманите, в местата за изповядване на култа се прибягва до калиграфски и абстрактни образи, ала арабската култура ни е дарила прекрасни миниатюри, плод на творческо въображение.

Християнският Бог не само приема „видимо“ тяло, но това тяло оставя отпечатък от лицето върху воали или окървавени кърпи. Пък и християнството (по-късно Хегел добре ще го обясни) е имало нужда от образи, за да изобрази не само величието в небесата, но и изкривеното от страданията лице на Христос и низката жестокост на преследвачите му.

При това положение очевидно става още по-объркано, защото, от една страна, неоплатониците като Псевдо-Дионисий Ареопагит ни учат, че за Божиите неща не може да се говори другояче освен чрез отрицания (камо ли да се изобразяват по подобаващ начин!), поради което, ако чак толкова се налага да се намеква за Бог, най-добре да се използват образи, обидно противоположни, като на мечка или пантера; от друга страна обаче, запознати със съчиненията на Псевдо-Дионисий впоследствие разработват идеята, че всяко земно нещо не е друго освен образ на небесните неща и всяко земно създание е „картина“ на неща, които иначе нашите сетива не биха уловили, затова е редно и уместно да се създават картини на тези картини.

Но за простолюдието е било по-лесно да мине от очарованието на образа към отъждествяването му с това, което изобразява, и да се плъзне от култ към образите към идолопоклонничество (завръщане към Златния телец). Оттук и цялата история с иконоборството и с прочутата византийска кампания против свещените образи. Римската църква, напротив, не отрича визуалните изображения, защото, както често се повтаря, pictura est laicorum literatura[1] и простолюдието, тъй като е неграмотно, може да бъде обучавано само с картинки. Повежда се обаче спор за силата на тази джунгла от образи, населили абатства и катедрали, и по времето на Карл Велики се ражда една премерена теория, че образите са хубаво нещо, но само като стимул за паметта, и че в крайна сметка е трудно да се определи дали един женски образ представлява Девата, която да славим, или езическата Венера, която да презрем, ако го няма titulus, тоест надписа. Сякаш Каролингите са чели Барт, който теоретизира върху връзката между вербалното и образа (не за прослава на Бога, а за продажбата на нови търговски идоли), и са изпреварили една вербално-визуална култура, каквато е съвременната, в която телевизията (образ плюс слово) чисто и просто е заместила катедралата и папата го тачат, понякога и боготворят, на екрана, а не в църквата. Оттук следват още разсъждения, с които книгата на Мария Бететини (лека за четене, но будеща тревога) завършва: не само е жив страхът да не би красотата на образите, включително и сакралните, да ни накара да забравим Бог (още свети Бернар от Клерво се е опасявал от това) или в светски стил се жалваме, че новите образи водят до „изчезване на аурата“, а и съвременното изкуство най-напред руши или изкривява традиционните образи (Пикасо или информалното), после се заиграва да ги мултиплицира (Уорхол) и накрая ги замества, изхвърля, рециклира, създава наново в процес на един вид постоянно „лежерно иконоборство“.

Затова се намираме в още по-сложно положение от онова, което е тревожило Платон, и дискусията трябва да я започнем отначало.

2007

СКАЛФАРИ И ФАКТИТЕ (СПОРЕД НЕГО И СПОРЕД МЕН)

Миналата седмица Еудженио Скалфари разгледа с внимание, за което съм му благодарен, един мой сборник с исторически студии, излязъл неотдавна, и след като многократно доказва своята некомпетентност, се спира на една философска тема, от която да му заиграе на човек под лъжичката. Кой знае какво щеше да ми спретне, ако беше компетентен.

По същество: Скалфари намира, че в последната студия от сборника полемизирам с вулгатата на Ницше, че не съществуват факти, а само интерпретации. Скалфари се захваща с очевидното твърдение, че фактите са неми именно защото са стимул за интерпретация, и че, по-просто казано, всичко, което познаваме, зависи от начина, по който гледаме на него, тоест от нашата интерпретативна гледна точка. И ме обвинява, че не давам обяснение „по какъв начин фактите могат да повлияят върху интерпретациите“.

Би било достатъчно да му отвърна, че съм се опитал да го направя в предишни свои произведения като „Границите на интерпретацията“ и „Кант и птицечовката“ и че на подобен въпрос не може да се отговори в рамките на тази скромна рубрика. Но поне би могло да се осветли едно евентуално противоречие, източник на недоразумения. Допускам, че дори Скалфари не изключва, че щом виждаме звезди на небето, там горе нещо има: просто той казва, че това, което знаем за тях, зависи от начина, по който интерпретираме явлението (древните са съзирали небесни фигури, астрономите от обсерватория „Паломар“ виждат в тях съвсем друго, но и те ще бъдат склонни да преразгледат интерпретацията си, когато още по-прецизни инструменти им разкрият неща, които за момента им убягват).

Ние обаче можем да формулираме три много различни твърдения: 1) не съществуват факти, а само интерпретации; 2) всички факти познаваме посредством своя интерпретация; 3) съществуването на фактите се доказва от факта, че някои интерпретации изобщо не работят, и следователно трябва да има нещо, което да ни накара да ги отхвърлим. Оплитането в тези три вида твърдения е това, което подтиква Рацингер и други да виждат в модерната мисъл проява на радикален релативизъм. Но радикалният релативизъм е налице само ако се приеме твърдение 1), към което, както и да го погледнем, опасно клони Ницше. Онези, които приемат твърдение 2), казват нещо очевидно. Нормално е, ако видя светлина в края на поляната нощно време, да направя интерпретативно усилие, за да реша дали става дума за светулка, за светещ прозорец в далечината, за някой, който си пали цигарата, или дори за блуждаещ огън и така нататък. Но ако реша случайно, че е светулка на десет метра от мен, и се затичам да я хвана, а когато стигна в края на поляната, светлината си остава все така далеч, тогава съм длъжен да отхвърля интерпретацията „светулка“ като погрешна (сигурно бих избрал версията „светещ прозорец“, ала зависи). Във всеки случай съм изправен пред нещо, което – независимо от моята интерпретация – я прави несъстоятелна. Това нещо, което предизвиква моята интерпретация, аз го наричам „факт“. Фактите са онези неща, които устояват на моите интерпретации.

Схващанията ми за фактите не се отнасят само до природата, но и до текстовете. Веднъж описах едно забавно пререкание между почитатели на Джойс и на неговата Finnegans Wake[2] (книга, която, изглежда, дава повод за всякакви възможни интерпретации), при което един читател открил намек за Съветския съюз в думата berial вместо burial (погребение) и направил извода, че това се отнася за Лаврентий Берия, министъра на Сталин, впоследствие разстрелян. Други читатели веднага отбелязали, че Берия става известен, след като Джойс пише книгата, така че няма как да се отнася за него. Но някои пък (вече на границата на делириум) отговорили, че не биха изключили Джойс да е притежавал пророческа дарба. Докато накрая един читател не им обърнал внимание, че на предишните страници се разгръща религиозна алегория, препращаща към библейския Йосиф, който е бил погребан два пъти, и че в Библията два пъти се споменава Берия: така се наричал внукът на Йосиф, син на сина му Ефрем. Наличието на толкова убедителен контекст за мен е факт и този факт прави по-правдоподобна библейската хипотеза (която би имала смисъл), отколкото съветската (която нищо не би обяснила). Съществуват интерпретации, оборени от фактите (контекстуалните).

Фактите са онова нещо, което, веднага щом го интерпретираме погрешно, ни казва, че така не може да продължаваме. Разбирам, че подобно определение за фактите не ще удовлетвори мнозина, и въпреки това не само философите, а и учените действат по този начин. ако става дума за пътуване до луната, интерпретацията на Галилей върши повече работа от тази на Птолемей.

2007

[1] Живописта е литературата на мирянина (лат.), б.пр.
[2] „Бдение над Финеган“, б.пр.