0
918

Художникът и канарчето

Всеки пейзаж е едно състояние на душата.

Анри-Фредерик Амиел, „Откъси от интимен дневник”

Всеки портрет, който е рисуван с душа, е портрет не на модела, а на художника.

О. Уайлд, „Портретът на Дориан Грей”                                          

…трябва да се рисува само с чисти бои…

Р. Музил, „В Хилядолетното царство”

Гледам – разбиращ и неразбиращ, стреснат, трогнат, очарован, както казва по съвсем друг повод Смирненски, гледам – платната на Генко Генков, а за Ромен Ролан си мисля, за романа му „Жан Кристоф”: „Задачата на художника се заключава именно в това – да създаде слънце, когато него го няма”. Така, само така ще да е. Когато го има, и аз мога. И Шишкин дори може, когато го има. А когато го няма, аз не мога –  още по-малко Шишкин може. Само Генко може, когато го няма. Защото явно е знаел, усещал е явно, че, въпреки гениалността си, онзи писател, който гледаше на художниците като на лекари по разхубавяване, бъркаше творчество с козметика – художник ли е, художникът рисува не външности, а вътрешности. Всъщност позамисли ли се човек, всеки творец, дори когато пресъздава отвъдни светове, всъщност твори,  претворява и досътворява единствено и само себе си. Така е с всички истински хора на изкуството – за мене няма съмнение, че и с Генко Генков е така. Всяка негова картина, всеки щрих, всяка багра ми го подсказва – усещам го с цялата си същност, макар и да не разбирам как точно. Не го разбирам с ума, но със сетивата си го долавям недвусмислено. Личността на Генко Генков без капка колебание бих охарактеризирал с думите на един мой любим писател: „човек, самотен като гений, но и понятен като славей”. Въпреки цялата му сетивна понятност обаче (а може би тъкмо поради нея) не знам, не мога да кажа към коя школа, към кое течение принадлежат картините му, населили тези дни като немислими, екзотични птици Софийската градска художествена галерия. Толкова немислими и толкова екзотични, че не мога да ги определя, не мога да ги класифицирам, не мога дори да ги обознача жанрово – колкото и да ми се иска. Не би могъл, струва ми се, и авторът. Може би той най-малко би могъл – всяка багра разказва, че, рисувайки, той е бил в пълен плен на спонтанността. Разказват, че като попитали Орбанеха какво рисува, отговорил: „Каквото излезе”. Това е отговорът и на Генко. Нека изкуствоведи и теоретици причисляват картините му към стилове и течения, нека търсят техните корени из дебрите на фовизма, импресионизма и постимпресионизма – аз нямам думи, понятия нямам, в които да побера и затворя творбите му като в единочки. Думите са окови – стесняват перспективата, цветовете размиват. Пък и защо ли ми е притрябвало да ги вмествам в понятия, с думи да ги назовавам! Не думи – пространства и багри красят стените. И ги красят с такава неустоимост, че правят думите ненужни. Не е ли истинско кощунство да вкарвам в карцера на думите онези пространства, които художникът така щедро е разкрепостил? Границата между словоупотребата и злоупотребата със словото е толкова тънка и опасна! „Защо да се дирят думи за нещо, което не лежи на друма на думите?” – пита писателят, който само думите владее – не и пространствата, намеквайки така за собственото ми безсилие на словослагател. Моето явно безсилие е скритата сила на художника – платната му носят свободата на свободните хора. Които, понеже рисуват свободно, създават и пресъздават, творят и претворяват свобода. Докато думите само от пустото в празното, от никъде в никъде преливат.

Докато моето неможене студува в галерията, художникът душа бере. Хубаво е да пишеш за мъртви, за отдавна влезли в историята и останали непоклатимо в нея титани на перото и четката, но да пишеш за умиращи творци, не е хубаво – като че ли ставаш участник, съучастник в умирането им. Добре, че животът, който блика на потоци от платната, го опровергава без остатък. Душа бере, душа бере художникът, а картините му душа носят – неговата умираща и безсмъртна душа. Напуска го душата му, изоставя нехайно и без капка жал неблагонадеждното тяло – в цвят, в сияние, в знак за да се превърне. А един незнаен, но със сигурност предстоящ ден и платната му ще напусне, за да се превърне в космос. И с картините при мене е като с романите и стиховете: не ги селектирам жанрово, защото не го умея. Нека други ги класифицират и систематизират – аз предпочитам да ги изживявам вън от всяка систематика. Впрочем не за предпочитание става дума в случая, а за рефлекс. Всяка систематика – и най-разкрепостената – е догма. Който не владее системата, той е владян от рефлекса. Така че за мене има само говорещи и неми картини; картини споделящи и картини несподелени; картини, които ми проговарят, и такива, които не ми проговарят. Последните навярно проговарят на други първосигналници като мен, на които пък моите картини, моите сладкодумни събеседници нищо не казват. И така в този модерен библейски Вавилон, в този сбъркан свят от говорене и неказване, от споделяне и несподеленост си живеем ние като в утроба – всеки от нас тешен от едно непонятно за всички останали себеразбиране. Така е, така е при мене не само с картините, а и с литературните, и с нелитературните творби дори. Така е и с всемира – и с хората е така. Така е дори с животните, с виното дори е така. Което също ту ми говори, ту не ми говори – кое как. Ето защо срещна ли в океана неразбиране, в океана несподеленост искрица споделяне, тя начаса ми става мила и драга като самия живот. Тъкмо затова и картините на Генко Генков ми станаха отведнъж мили и драги – защото отведнъж ми проговориха. Беше любов от пръв поглед. А още преди век Бърнард Шоу ми прошепна, че знае сигурен лек срещу любовта от пръв поглед: един втори поглед. Опитах и с него: по средата на този сбъркан текст станах и изтичах отново до изложбената зала – съседи, отколешни физически съседи сме си ние с нея. Но след втория поглед заобичах картините му още повече. Значи не само любов от пръв поглед – и любов от втори поглед беше. И е. Днес вече е късничко, но утре ще пробвам и с един трети поглед. Макар да предчувствам, макар да зная вече, че с очи няма да го разлюбя – няма да го разлюбя и със сърце. Дори когато не го разбирам съвсем. Ето, гледам дълго, умно и недоумяващо „Болонският лес”. Рисувал го човекът през 87-а. По същото време и аз съм бродил между същите дървета. И щом ги зърнах нарисувани, те веднага зашумяха в спомена ми. Като Болонския лес зашумяха – при това преди още да прочета надписа под рамката. Дори и в кадифето на гъстите им, тежки сенки погледът ми четеше и разчиташе нещо болонско. Сигурен съм, че и в джунглата да ме запокитят, пак няма да сбъркам, няма да припозная Болонския лес – ще го разпозная безпогрешно. Но само на платното на Генко Генков ще го разпозная със сигурност – иначе, между веществените дървета, мога и да го сбъркам с други лесове. Без при това да зная, без да мога да кажа защо и как, с какво скованите в рамката дървета са именно Болонския лес, а не Борисовата градина – дори когато силуетите им са същите. Съвсем, съвсем същите оптически, а като изживяване – съвсем различни. Отново дълго, отново умно и отново недоумяващо гледам „Пътека”. И „Пътека”-та не е пътека като пътека – стъпка по стъпка, размисъл след размисъл, багра след багра пътеката се гъне и вие, кръжи, обединявайки началото и края, от смисъла към безсмислието и обратно тайничко пристъпва, разлива се и се разпада, разтваря се безследно във всемира, в истинска безпътица се превръща. Така, както става най-често и в разхвърляните ни биографии. „Небе”-то пък в палитрата на художника внезапно на земя ми заприличва, а „Земя”-та му – на небе. И „Дърво”-то в рисунъка на Генко Генков е не растение, а символ – то напомня цяло-целеничко, от корена до върха дървото от блестящото едноименно стихотворение на Николай Кънчев: обича висотата и общува единствено с хоризонта. Всичко – очертания и форми, образи, цвят, светлини и сенки – в картините на Генко Генков е многозначно като самия живот, като човешката същност амбивалентно, неустановено, двусмислено и многосмислено. Няма що: едно гледа човек, а друго вижда. И в това необяснимо разминаване, в този извечен непонятен и завладяващ парадокс е скрита магията, която ме е грабнала и до днес. И която се страхувам да обясня, за да не погубя. Човек често е изправен пред една неумолима алтернатива: или да обяснява, или да изживява. Аз предпочитам изживяването – нека друг обяснява. Щрих след щрих платната на Генко Генков превръщат пустите бели стени в арена на ненаситен, на ликуващ и бушуващ като пролетен цъфтеж живот. Като че ли, следвайки неотклонно и предано съвета на Бешков, Генко Генков е рисувал така радикално, с такава безпощадна, с такава неутолима страст, че сам се е превърнал в рисунка. А са малко, оскъдни са пролетните и ведри багри в рамките, не цъфтят в бяло и розово дърветата на Генко Генков – в пепеливо цъфтят. Но е живо и истинско в галерията – дори когато е студено, сиво и мрачно на платното. Толкова живо и толкова истинско, толкова себесъщо е, толкова шеметен е танцът на образи и многообразия, че възкреси в изветрялата ми памет „Трактат за живописта” на Леонардо: „Живописта е поезия, която се вижда, вместо да се чувства. Поезията пък е живопис, която се чувства, вместо да се вижда.” И докато животът ми – ненаситен и стареещ, кратък и вечен – тече, протича и изтича от виждането към чувстването и обратно, като че ли за да илюстрира този животворен парадокс, един гениален до лудост (лудост и медицинска – не само метафорична) поет написа:

Окачих на стената картина на гола жена.
Окачих я, и ето заплака горката стена.
Че гърдите на тази жена бяха обли луни,
а са хладни и плоски гърдите на всички стени
.

Не се връзват сюжетно цитираните строфи с образите на Генко Генков. Но се връзват като символика. А не сюжетът – символът прави изкуството. Малко са, малко са жените в творчеството на Генко Генков, а голите жени пък никакви ги няма. Но го има животът – оголен до кокал. Като всяко истинско изкуство и изкуството на Генко Генков е белязано от белега на пестеливостта – една аскетична пестеливост, при която, както пише Музил, максимум духовни връзки са изразени чрез минимум линии и багри. Картини като биографии, като съдби, като животи – една от друга по-достоверни портрети на вълнението. И когато ми напомнят със своята отчетлива геометричност Кандински, и когато със своята вглъбеност учителя му Дечко Узунов ми напомнят – все е спомен за живот. За живот, за живот само, за раждане и за прераждане спомен – и никога спомен за смърт. Навярно тъкмо затова, като съзерцавам портрета на майката на художника, мигновено ме грабва неудържимият порив като легендарния класик да докосна творбата и да ѝ прошепна повелително: „Говори!” Горките стени!

Едно огромно и смълчано безлюдие ни гледа вглъбено от стените. Гениалното съчетание на багрите говори – така, както гениалните думи рисуват. В гъстотата, в непроницаемата плътност на боите си творецът като че ли е следвал неотклонно железния зов (колкото неумолим, толкова и плодотворен) на иначе така хлевоустия Салвадор Дали: „Художнико, ти не си оратор! Затова рисувай и мълчи!” Къщи и дървета, все къщи и дървета е творил Генко. А ни хора в къщите, ни маймуни по дърветата. Сякаш четката му е следвала неотклонно съвета на Чърчил: „Предпочитам пейзажите. Дървото не се оплаква, че не съм го нарисувал вярно.” А верността не е точност на формата – в изкуството верността следва кривата на изживяването. Ето защо не са дървета като дървета дърветата на Генко Генков – и къщите му къщи като къщи не са. Вероятно и с малкото хора по платната му е така. Вероятно е така и с автопортретите му, вероятно и там той той не е. Но ако е изобщо драматично, това разминаване е драматично само за човека Генко Генков – за художника, за твореца Генко Генков разминаване навярно няма, за драма пък да не говорим. Иначе не би могло и да бъде. Няма съмнение, че никой значим творец не е виждал нещата такива, каквито са – нито Оскар Уайлд преди стотина години в „Упадък на лъжата”, нито Генко Генков днес. Когато нещата на платното са такива, каквито са извън платното, печели само действителността, печели фотографията, Шишкин печели, а изкуството губи – точно толкова губи, колкото действителността, фотографията и Шишкин са спечелили. Един гениален художник заяви, че на канарчетата им избождат очите, за да пеят по-добре. И посъветва така да се постъпва и с художниците, за да рисуват по-добре.

Сурови, мрачни, усойни са сюжетите на Генко, а, съзерцавайки ги, аз за слънце си мисля – онова слънце, което всеки занаятчия, всеки фотограф, всеки бездарник и плакатист може да нарисува, когато го има на небето, но което само художникът може да  види и изобрази, да свали на земята, да огрее с него и галерията, и всемира, душите ни да огрее, когато на небето никакво го няма. Не цвета, не формата, не пропорцията, не контурите – смисъла търси и смисъл създава с всеки щрих творецът. Гледам платната му, както гледам хората смъртни. А в смъртта да повярвам не мога – ни собствена, ни чужда. Мислил съм го неведнъж, а сега, изправен пред багрите, и го чувствам: край няма – има само безкрай, само битие отсам и битие оттатък, битие отвъд битието само има. И смъртта значи е относителна и измамна като живота, и смъртта като раждането може да бъде начало. Два свята – земен и извънземен – и една четка, която линия след линия прокарва мост между тях, линия след линия разгражда тяхната несъвместимост, прави ги съвместими и еднородни: чак дотогава, докато ги обедини, докато ги смеси и смести един в друг, докато ги слее неделимо в едно мироздание. Не зная как е постигнато това магнетично единение – вероятно и художникът не знае. Като че ли картините една по една са обсебвали, сами са извличали жадно, неумолимо и властно гениалността от ръката на майстора – без да го питат, без да искат да го знаят, те са си вземали багра след багра, щрих след щрих, форма след форма своето. Незнайно защо, незнайно откъде и как идва този полъх на вечност, това усещане за вселена, този аромат на нетленност откъде и как идва. Зная само, че е съвсем недвусмислено, сетивно, физически доловим. А е живот на картина. Човекът само е рисувал, вливал е цялата си същност в цветовете, при което най-малко за нас, посетителите на изложбата, е мислел. Но откъде извира, откъде произтича тогава това съзнание за съпричастност към окования в рамките живот? Защото, застанал пред платната, аз чувствам, че принадлежа към тях – и то с една същественост, с която и към самия живот принадлежа. Съмнение няма: чрез картините си художникът е споделял себе си със света, вероятно без да го цели. А години, десетилетия наред не галериите са били местожителство на неговите платна. Те са платна чергарски, бездомни и безименни – все по кръчми, улици и паркове са студували и гладували картините му. Истински бездомници, подслонили бездомните ни души. Понятни и непонятни, но винаги присъстващи са картините. Защото творецът не експонати – себе си е творил, себеразкривал се е щрих след щрих, без много-много да го е еня дали ние, зрителите, ще оценим посланието му. Като в стих на Окуджава на нас не ни остава нищо друго, освен с посредствеността на интерпретатори да гадаем къде е сполучил и къде – не. За твореца това като че ли е нямало значение. Тъкмо затова от всяка багра блика една колкото завладяваща, толкова и безпощадна искреност. Рисувайки, художникът не просто е изобразявал света, а го е подчинявал на себе си – всяка картина е една обрамчена истина, истината за него самия, за нас самите истината. Може би затова влизах в галерията с вълнението, с което в себе си влизах – сякаш стъпка по стъпка, картина след картина гостувах на собствената си душа. Която неусетно младееше в този живописен маршрут – напук на стареещото ми тяло. На излизане от галерията се чувствах с душа на младенец – сякаш се връщах от възраждащо междузвездно пътешествие, докато целият нехайно захвърлен нейде в подножието на всемира земен свят се превиваше под тежестта на натрупаните години и вечности в някаква мъртва, вкаменена застоялост.

Чак към края на живота си (физическия си живот – на другия, нефизическия, краят не се вижда) Пикасо стигна до извода, че е трябвало да прехвърли 80-те, за да открие, за да узнае, за да разбере и изпита, че може да рисува като дете. На Генко Генков му бе потребно по-малко време за това съдбовно прозрение.

Есето е от книгата „Несъгласни думи“, „Хермес“, 2016

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияЗайцев
Следваща статияВасил Левски Дяконът