0
666

Художникът като теоретик

Разговор на Вера Млечевска с Петер Цанев по повод на неговата лекция в платформата „Художници говорят за изкуство”, организирана от фондация „Отворени изкуства” в партньорство с „Виваком артхол”.

peter copyВ. М. Лекциите, които организирахме съвместно с фондация „Отворени изкуства”, са предназначени за широка публика. В този смисъл аз имах определени предразсъдъци към това как се възприема психологията на изкуството от гледна точна на това, че има различни разработки, които са добили популярност, а именно, които схващат изкуството като един вид психическа девиация, като форма на ексцентричност. Какво би казал срещу такова предположение?

П. Ц. Тоест психологията с негативен знак, като отклонение, анормалност или нещо, което се включва като интерпретация, когато останалите нормални инструменти не действат?

В. М. Да.

П. Ц. Има подобно нещо. Даже съм забелязал, че когато в нашата традиция включваме психологическа интерпретация, почти винаги е в негативен план, говоря за българската културна среда. Мисля си, че го има и в теорията, но това не е толкова важно, това бързо може да се навакса. По-скоро в практиката също има отсъствие на психологически теми, т.е. да се погледне нещо от чисто психологическа гледна точка. Докато, да речем, от социална, политическа, естетическа, като че ли е по-прието.

В. М. Имаш предвид като мотивация за правене на изкуство?

П. Ц. Като мотивация за правене на изкуство или дори като някакъв проблем, противоречие, тема, жанр… нещо, което е свързано с художествената практика, там психологическото е прието като маргинално наистина.

В. М. В определени периоди от историята на изкуството психологията е била изключително актуална, например по времето на дадаизма, сюрреализма, след това през 60-те години има отново такъв засилен интерес. Смяташ ли, че в днешно време художниците и изкуството като цяло са станали по-рационални? Или институциите, критиците, хората, които институционално представят изкуството, някак си неглижират форми на изява, които са натоварени с повече психология?

portfolio02 copy
П. Цанев, Зони на замисленост, 2011

П. Ц. Не, психологията навлиза много на организационно, на мениджърско ниво. По-скоро има тенденция да се степенува и да се задържа, да се блокира някаква прекалено сериозна функция на изкуството, част от която е психологическата интерпретация. Виждаме как се поставя определен знак, как се маргинализира. Същото е и по отношение на политическото. Даже аз слагам знак на равенство, когато говорим за политическо и психологическо, защото и двете доста тотално радикализират позицията на художника, т.е. той не се вписва веднага в готовите модели. А се предполага, че художникът работи и иска да развива идеи, които не са проявени. И затова мисля, че има все по-рационална стратегия за възпиране на чисто политическото говорене или на чисто психологическото.

В. М. По отношение на чисто политическото аз имам наблюдения, че определена част от художниците не се опитват да стигнат до крайни изявления, а по-скоро суспендират в изкуството определени проблеми, което за по-радикално политически настроените хора е неприемливо. Те смятат, че трябва да се действа по-решително, докато самите художници не смятат така, защото никога не търсят екстремност в реален план, те по-скоро я виждат като идея или проекция. А относно психологията, като че ли чрез нея се прави опит да се обясни нещо, но все пак никога не се стига докрай. Може би не е това задачата на самата психологията?

П. Ц. Във всяко десетилетие, всяка школа, всяка традиция – не трябва да забравяме, че и в психологията – се развиват много паралелни направления. Но винаги има един момент, в който определена тенденция е по-силна. Днес наблюдаваме същото в психологията – бум на невро-когнитивния подход. Тези психолози работят с модели, които са рационални, искат да бъдат измерими статистически, т.е. веднага да водят до полезност, да могат поне да създават убеждение, че нещата са ясни, разбираеми. Докато другите школи и направления, които са по-реторични, по-спекулативни, в момента също се развиват, но не са чак толкова видими, нито чак толкова ефективни… Същото наблюдаваме и в изкуството. Да речем, тези психологически експерименти… аз дори бих използвал категорията психологическо изкуство. Психологическо изкуство е, от една страна, изкуството, което съзнава, че се занимава с психологически категории и проблеми, от друга страна, психологическо изкуство е всяко изкуство, което е инспирирано от психологически поглед или възглед за света, личността, индивида, групата. Така че не винаги всичко това е много ясно проявено…

portfolio03 copy
П. Цанев, Инструменти на съпричастност, 2011, галерия „Райко Алексиев“

В.М. От гледна точка на тези най-нови приложения на психологията, на когнитивната наука са правени редица статистически изследвания върху това, какъв тип изображения се харесват повече и какъв тип по-малко. И е доказано, че масовото предпочитание е свързано със стабилност на изображението. Например симетричната композиция е за предпочитане пред асиметричната, фигуралната композиция е за предпочитане пред абстрактната. Бихме ли могли да изведем (заключението), че художниците, особено тези, които приемаме за новатори, винаги ще бъдат непопулярни, поради факта че тласкат тези визуални модели в друга посока, извън статистически приемливите?

П. Ц. Ето ги двата модела: този подход в психологията – психометрията се опитва да изведе някакъв принцип, да речем, влиянието на златното сечение, на композицията, нещо, което клони към статистика. А психоаналитичният подход е точно обратният; тръгва от един случай, може да е един-единствен, уникален синдром или човек, който има някакво чисто преживяване, и оттам започват да се конструират различни психологически идеи и теории. Същото го имаме и в изкуството, където, от една страна, се вълнуваме като че ли повече от изключенията, от уникалното, което не ни дава спокойствие и мира, и същевременно тази стабилизираща точка на нашето възприятие също намира хармоничен хоризонт. Има автори, които са консенсусни. Формулите, до които достигат, са някак интерсубективни, задоволяват и професионалиста, т.е. много елитарния вкус, но също така и масовото потребление на изкуството, да го наречем така. И това според мен е различен тип изкуство. Едното е по-тревожно, по-напрягащо или задаващо въпроси, а другото е свързано с регулирането на тези напрежения.

В. М. Тоест не трябва да задаваме някаква йерархичност спрямо такива визуални модели?

П.Ц. Не, когато са ангажирани емоции, чувства, афекти, не можем да кажем къде точно е по-сложно и къде – по-разработено. Още повече, че изкуството носи този метафоричен потенциал. Има неща, които не са видими веднага. Не са очевидни за тези, които живеят в един и същи културен и психологически фон. Аз си мисля, че може би част от отговора е именно в тази посока. Не си даваме сметка колко е различен нашият психологически фон от този на всяко следващо поколение, сравнен с този на нашите родители и т.н., а това влияе много силно върху изкуството.

portfolio09 copy
Проектни зони, 2011

В. М. Имаше един много интересен въпрос по време на дискусията: изкуството на нашата епоха се опитва все повече и повече да екстериоризира, да обяснява нашия вътрешен свят. Всъщност не прави ли този метод изкуството още по-наразбираемо? Тъй като всяко лично преживяване или психологическа мотивация е херметична и трудна за разбиране. Това сякаш не ни помага да разберем самите себе си или художника. Не е ли още едно усложняване на изкуството и на разбирането на изкуството?

П.Ц. Това беше много интересен въпрос: какво се случва с вътрешното в изкуството, в психологията на индивида? И наистина е много любопитно, защото сме станали все по-чувствителни към моделите, които заварваме, към наследените модели, към нещата, които са общи. Т.е. интерсубективният Аз е като че ли този, който може да бъде повече изследван, повече видян и неговият по-невидим, непроявен, имплицитен, така да се каже, свят остава дълбоко скрит. Но пък другата култура, културата на романтизма, смята, че точно този невидим, субективен свят може да бъде убежище, че той винаги присъства, рано или късно се проявява под някаква форма и е невидимият център, който движи посоката на индивида, на изкуството, на обществото. Очевидно това е една от основните мотивации на много от хората, които се занимават с изкуство, независимо дали го интерпретират, дали искат да създават изкуство, или през изкуството да достигнат до някакъв тип познание. Аз си мисля обаче, че именно психологията на изкуството позволява допълнително разгръщане на разбирането за изкуството. И то на разбирането за интуитивно изкуство.

В. М. Ти как приемаш правенето на изкуство сам за себе си? Като метод за себепознание или като начин да комуникираш с външния свят?

П.Ц. Двете дейности са неотделими, защото човек, опознавайки себе си, се сблъсква едновременно с познание за средата, в която живее, за това, което е, този Свръх-Аз, който те контролира, авторитетите, нещата, които трябва да преодолява, нещата, с които се съобразява…А от друга страна, заниманието с изкуство, именно този психологически фон, в който е потопена комуникацията, никога според мен не е чиста автокомуникация и никога изкуството няма конкретен адресат, той винаги е идеален, утопичен, измислен. Но тази форма на комуникация наистина е много заразена със субективното и в същото време е така конструирана в изразността на съвременното изкуство, че попива абсолютно всичко, което се случва около нас. И затова за всички, изкушени да следят съвременното изкуство, става неотделимо като причина от желанието да разберат света, в който живеят.

portfolio10 copy
Проектни зони, 2011

В. М. Може би зрителите се питат или поне такъв въпрос често си задават критиците: до каква степен художникът се интересува от този, който гледа неговото произведение, до каква степен иска да комуникира пряко с публиката. Дали привижда някаква конкретна публика, когато създава нещо? Особено тогава, когато иска да говори за себе си чрез изкуството.

П. Ц. Мисля, че фазата, в която е в момента съвременното изкуство, е много свързана с естетическото съзнание, с естетическото преживяване. Това означава, че художникът едновременно конструира и зрителя, той носи в себе си зрителя, като генерира идеята за него. Т.е. всяко изкуство не е толкова инструмент, насочен към съревнование, вписване в определени традиции, по-скоро конструира определен тип отношение и поведение и в този смисъл виждаме – и това е безспорно в последните десетилетия – една тенденция, която съвсем очевидно се заяви: че повечето от интересните художници са и много сериозни теоретици. Независимо дали теорията е изведена като текстове, или е концепирана в самите творби. Може да е изведена по-лаконично, но не означава, че не е сериозна теория. Мисля, че през последните две десетилетия почти няма интересен и значим автор, който да не е парадигмален, т.е. да не носи със себе си някакъв теоретичен модел.

В. М. Да, тази идея за емоционалния, хаотичен, изцяло романтично настроен, несъзнателен художник, не е толкова приемлива. По-скоро наистина привлича внимание работата на онези, които имат концентрирани интереси в определена теоретична област.

П. Ц. Да, съвременните автори сякаш компресират страшно много информация от различни полета. Това е друго много интересно явление, което наблюдавам. През 60-те и 70-те години някои от най-интересните автори действително са в диалог с критиката и с изкуствоведите, които пишат, и за първи път на сцената се появява равнопоставеността по отношение на оспорването. Т.е. имаме не нещо, което е представено за оценяване, а нещо, което подлежи на разбиране, на обмисляне. Днес вече вървим към още по-голяма комплексност и усложняване в самата тъкан на творческия процес. Любопитното обаче е – и това според мен е най-ценното по отношение на художниците –, че те успяват или поне се опитват да излязат от разработения инструментариум и език на теоретичните модели, защото все пак трябва да създадат нещо, което е извън езика, извън едно обговорено поле. И затова тази експериментална теория, практическа теория, или авторска… всичко това, което няма още точно название, е именно новата тенденция през последните десетилетия, която ще намери според мен любопитно проявление. По какъв начин можем да говорим за теория и практика, това все още предстои според мен.

В. М. Някои от най-интересните по-скоро проекти, отколкото творби, съдържат в себе си антропология, психология и история… Изкуството е вече доста по-комплексно по отношение на изразните средства, които използва, но и в претенциите, които има, към другите културни сфери. Смяташ ли, че хората на изкуството със своите собствени интуиции се домогват до определено познание за човешката душевност, до това вътрешно, за което стана дума, или по-скоро повтарят вече изведени модели?

П.Ц. Бих обърнал въпроса. На мен също ми е много любопитно каква ще бъде фигурата на художника от бъдещето. Защото моделите за художник, които вече сме имали: бохем, изследовател, финансов спекулант, всички тези възможни (модели), макар и да комбинират различни възможни роли в обществото (като изключим тази на бохема и на дендито), са проиграни в другите професии. Любопитно ми е дали ще бъде изобретена нова фигура на художника в XXI век, или той ще се размие в другите професии и дейности. Дали този романтичен заряд на човека, които има друга цел и друг мотив в обществото, ще се запази, или ще се премине към нормализация и това, което прави художникът (дали ще бъде наречено креативност, полезност или нещо друго), ще намери своето логично място. Или художникът на бъдещето ще запази тази особена аура около своето поведение и начин на мислене, ще продължи да провокира останалите. Защото ние все още живеем в традицията на фигурата на художника, наследена от античността. На художника, който се съревновава с природата, след това на гения и модерната епоха, която роди тази много любопитна и изпълнена с неясна претенциозност фигура на твореца изобщо.

В. М. Която обаче често пъти е била митологизирана.

П. Ц. Винаги е била митологизирана. Дали днес, когато сме в силен конструктивистки етап, безкрайната либерализация ще позволи една такава плътна, тъмна фигура да гравитира в обществото, това според мен е много любопитно.

В. М. Друго, което си мисля, че наистина изкуството придобива все по-голяма практическа приложимост в живота, и то на всякакви нива, от новите технологии, където се прилага масово познанието за визуалния свят, до политическата му и социална употреба.

П. Ц.  Крайната цел на професионализацията е експертът. Когато кажем, че художникът на бъдещето ще бъде супер експерт по визуалното или по нещо друго, това не е ли стряскащо?

 

Петер Цанев е роден през 1967 г. Професор по психология на изкуството и история на художественото образование в Националната художествена академия, София, както и доктор на науките по изкуствознание. Ръководител е на катедра „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни дисциплини” в НХА. Автор на книгите „Психологически подходи в изкуствознанието”(2009) и „Психология на изкуството”(2008). Хоноруван професор по теория на изкуството във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Автор е на 16 учебници по изобразително изкуство и на голям брой статии в научни сборници и списания. Основател и главен редактор на академичното списание за изкуство и психология ArtPsychology.net /Journal of Art Psychology. Член на редакционната колегия на списание „Изкуство и критика”.