0
1355

Художникът създава усещания, които по друг начин не биха съществували

С Улай разговаря Владия Михайлова.

Улай, фотограф Andrej Peunik

Изложбата „Аз Другият“ на известния пърформанс артист Франк Уве Лайзипен – Улай, се откри във Vivacom Art Hall на 27 април и продължи повече от месец. За краткия си престой в София Улай сподели щедро своите мисли, идеи и преживявания в многобройни интервюта, в разговора заедно с кураторите на изложбата – Аленка Грегорич и Теош Логар, в Гьоте-институт на 28 април и остави, по собствените си думи, „кръвта си за по-доброто на тази страна“ в пърформанс на самото откриване на изложбата. В нея бяха включени някои от най-ранните му произведения, съвместни пърформанси с Марина Абрамович, както и различни фотографски проекти, показващи интереса и любопитството на автора към маргинални гледни точки, култури и позиции в обществото. Чрез силно и съзнателно ангажираните си работи той припомни не само времето и идеите на 60-те и 70-те, както и зората на пърформанса, но и връзките между естетиката и етиката, между изкуството и морала. Възприемащ себе си като „човек на 73 години“, Улай сподели с българската публика работата си на пърформър и изумителната дисциплина да оставаш верен на собствените си търсения и позиции. Изложбата му беше организирана от Фондация МУСИЗ в рамките на проекта „Майстори на фотографията“.

Улай, Извървяване на Великата Китайска стена, 1986-1988, MGML Mestna galerija

Срещам Улай в кафенето на Гранд хотел София, обърнато към Градската градина, която самият той много харесва, и всеки ден прави там своите дихателни упражнения. Започва да ми разказва почти веднага за един от последните си големи проекти, който може да се каже, че е проектът на живота му или по-скоро за живота му.

Документалният филм „Проект Рак“ (2013) на словенския режисьор Дамян Козоле е заснет по времето, когато си подложен на тежка химиотерапия и буквално се бориш за живота си.

Когато получих диагнозата, онколожката ми каза, че ми остават от четири до шест месеца живот. Аз отговорих – чакай малко, ще се върна утре. Отидох вкъщи и първата ми идея беше да се оттегля в пещера в Хималаите и да медитирам. Преспах с новината, жена ми провери всички възможни алтернативи за борба с рака. Оказа се, че има нещо като супермаркет на алтернативна медицина. Въпреки това обаче реших да се подложа на химиотерапия. След като проверих няколко клиники в Амстердам и Ню Йорк, избрах да се лекувам в Онкологичния институт в Любляна, защото той е на десет минути път от мястото, където живеем. Заснехме филма за 12 месеца, точно в решителния и тежък период на химиотерапията. Освен в Любляна снимахме и в Ню Йорк, Берлин и Амстердам. И така, на всеки две седмици аз посещавах Онкологичния институт, за да ми правят вливания, обаче в същото време пробвах и всички възможни алтернативи. Заедно с жена ми посетихме аюрведа клиники в Шри Ланка и Индия, направих хомеопатия, акупунктура, само и само да се отърва от тази химиобомба. Филмът е изумителен документ. Просто не бях готов да се предам, въпреки че смятах, че съм добре подготвен за смъртта. Всъщност мисля, че раждането е най-ужасяващият момент от човешкия живот, смъртта може да бъде умиротворяваща, ако си подготвен да умреш. Освен това аз мога да превключа и да възприема себе си като обект. Тогава не изпитвам болка. Много хора се страхуват да бъдат наранени, а аз съм преодолял този страх, така че мога да правя неща като пърформанса на откриването на изложбата, например, и не изпитвах болка по време на лечението. В западния модернизиран, цивилизован свят всеки трети се сблъсква с рака и повечето хора не знаят как да се справят с него, защото наистина е шокиращо. Възприемат го като смъртно наказание, а то не е. Медицината е доста напреднала. Сега на мен ми предстои нов период на лечение, защото заболяването се върна. При мен ракът е във форма, която не може да бъде напълно излекувана, като хронично заболяване е. Онколожката ми каза, че засега е ОК, но ако откажа химиотерапия, органите ми ще спрат да функционират, ще започна да вегетирам и ще умра. Още не съм решил дали да подновявам терапията, но след пърформанса тук, който беше толкова завладяващо изживяване за мен, си мисля, че не съм готов за смъртта.

Докато четях и гледах интервютата с теб, които вече излязоха в медиите, реших, че ще променя доста от въпросите си. Изложбата във Vivacom Art Hall ме провокира да те питам за неща като „истина“, „реалност“, „пътешествие“. Затова започвам оттук. Кое беше твоето най-дълго ментално пътешествие? Може би това е ракът?

Не, най-дългото ми ментално пътешествие е много повече свързано с медитацията и езотериката. Дълго време аз бях много въвлечен в практиките на тибетския будизъм, който не е точно религия, а по-скоро цялостна наука за ума, психотерапия. В дългия си път открих спиритуализма благодарение на австралийските аборигени, с които живях и от които получих дълбок поглед върху свещените им ритуали и церемонии, без дори да бъда посветен. Това е много нетипично, защото обикновено те не се отварят пред непосветени, но го направиха пред мен и аз имам много добри приятели сред тях. Преди време поканих един от тях да направим заедно пърформанс на сцена в Амстердам. Но всъщност тибетският будизъм е това, което за мен бе наистина зашеметяващо. Аз не съм църковно-религиозен човек и не съм кръстен. Родителите ми бяха атеисти, може да се каже, че аз също съм атеист, защото не признавам каквито и да било църковно-религиозни политизирани институции. От друга страна обаче, съм религиозен, защото вярвам, защото религията, която не е институционализирана, е такова невероятно, красиво, интимно, лично, емоционално усещане. Аз дълго време се занимавам с това и съм настроил съзнанието си, защото усещането е свързано именно с ума и със съзнанието.

Ами истината?

Всичко е истина, дори и лъжата е истина.

Това е така, разбира се, но аз искам да те питам за нещо конкретно. Днес е много популярно да говорим за пост-истина. Как се отнасяш ти към това, към съвременната ситуация и истината?

Пост-истина, това звучи абсурдно. Има истина или няма истина. Забрави за политиката. Политиката не може да бъде истина, науката е много по-истинска от нея.

Улай, Празен пейзаж (Калинка), 1972, MGML Mestna galerija Ljubljana

А какво да кажем за изкуството – то, както и политиката, е свързано с много спекулация?

Освен че спекулира, системата на изкуство запазва самата себе си. Имам предвид това, че пазарът на изкуство е като папата на изкуството или като Ватикана. Винаги съм полагал усилия да избягвам пазарната система, и то с успех, затова мога спокойно да говоря, без да наранявам галериста или дилъра си. Аз съм свободно мислещ човек и когато, и ако кажа нещо, то това означава, че то е истина според моите убеждения. Не познавам добре историята на Източна Европа, но в западната история последните харизматични, силни политици бяха тези през 50-те и 60-те. След това, когато всичко се ориентира към капиталистическа демокрация, политиците вече не бяха в позицията да се грижат за икономиката. Сега икономиката властва над политиците и това е голяма промяна. Образованието, социалното обслужване, здравеопазването, грижата за възрастните и за децата са базисни неща за всяко разумно капиталистическо общество. Повечето от световните лидери, като Ердоган и Тръмп например, имат деца, но не се интересуват от тяхното бъдеще. Има толкова много корумпирани в начина си на мислене хора, които не се грижат за това децата им да получат по-добър свят. Самият аз бих плакал за бъдещето на тези деца.

Връщайки се назад към зората на пърформанса, винаги съм си представяла, че чрез работата с тялото сте постигали някакво особено усещане за реалност, за това да направите самите себе си реални дори и чрез болката, просто да присъствате. Имаше ли това значение за теб, когато започна да се занимаваш с пърформанс?

Ако наистина искаш да разбереш това, трябва да разбереш 60-те и 70-те, когато започва пърформанса във визуалните изкуства. Ние не знаехме думата „пърформанс“ дотогава и я научихме като нещо, свързано с визуалните изкуства. Случилото се през 60-те и 70-те е много важно – като геополитически и социален климат, като огромно жадуване и търсене на свобода и индивидуалност, тотален пацифизъм и антивоенни настроения. Ние бяхме много отговорни. Хипитата имаха страхотни идеи, защото те искаха да се отделят от болката в близката тогава травматична история – следвоенното положение, Виетнамската война, Студената война… Техните идеали бяха свободата, мирът, любовта, щастието, самодостатъчността. В ранните дни на пърформанса – точно след края на късния модернизъм, етиката стана много важна, защото модернизмът разчиташе толкова много на естетиката. Ние избрахме да отдадем собствените си тела, за да направим всичко това реално. Трябва да се каже, че за ранния пърформанс бяха много важни жените, тези феминистки, на които им беше писнало от мъжката йерархия. Те отправиха силни послания, използвайки пърформанса като много силна, но и много неудобна медия. Тогава пърформансът беше наистина много неудобен. Така ние избрахме едно крайно средство като медия и начин да бъдем себе си и да показваме това, което искаме, пред публиката. Да вземеш чук и длето и да започнеш да трошиш части от мраморна скулптура е едно нещо, ако обаче нараниш самия себе си пред друг в името на нещо по-добро – за следваща крачка в съществуването, в кръвта, в живота, то това е съвсем различно нещо. Именно това беше нашият социален контекст.

Улай, Дюни, 1973, MGML Mestna galerija, Ljubljana

Искаш да кажеш, че това, което сте правили, е било много повече свързано с отдадеността, отколкото с бунта?

Да, с поемането на отговорност, с участието и отдадеността.

Какво би казал за пърформанса днес? Продължава ли той да бъде така силна медия, въпреки че днес политиката сякаш също стана пърформативна?

Това е вярно и пърформансът наистина вече не е толкова силен. Има млади артисти, които правят художествени пре-създавания (re-enactments) на стари работи, но не мисля, че това е необходимо. Има толкова много нови теми и проблеми наоколо, които не са непременно ограничени в тесния кръг публика на артистичната среда. Може например да станеш активист. Аз предпочитам да наричам себе си не артист или активист, а артивист. Има млади автори, които правят добри пърформанси – радикални и шокиращи, макар че това не е непременно нужно. Те обаче са изправени пред големия проблем да се ориентират в пърформанса. Това, което правят, трябва да бъде различно от мейнстрийма и социалните медии, от комерсиалните дейности и рекламата, които също станаха много могъщи, от музикалните клипове и т.н. Как да се справиш с всичко това? Аз не бих правил пърформанси днес. Продължавам да правя, но не бих ги правил, ако сега бях в началото. По-скоро бих станал радикален активист.

Какво означава радикален активизъм или артивизъм за теб?

Създаване на мрежи, връзки… Бих се занимавал с проблеми като този за водата, който е жизненоважен.

Може ли да се каже, че за теб „артивизъм“ означава работа, която е свързана с процес, въвличане на други хора, създаване на ситуации, нещо подобно на градинарството?

Градинарството е нещо много хубаво. В следващия си живот със сигурност ще се занимавам с това. Интересуват ме основни неща като въздуха, водата. С въздуха, например, трудно би могло да се работи, с водата е по-лесно и тя е нещо основно. Ние по рождение имаме право на безплатна, чиста, сигурна питейна вода. В момента имаме много вода, но междувременно протичат процеси на приватизация на водните източници, което е изключително неетично. Активистите се занимават с много от тези въпроси. Човек не може да направи всичко и не може да промени света, както си мислех, когато бях по-млад. Тогава имах Weltschmerz[1], смятах, че като Атлас мога да понеса света на раменете си, но това не е възможно. Трябва да се концентрираш върху едно нещо и да станеш наистина добър в него. Трябва да избереш своето място, като заемеш някаква етична позиция.

Има ли за теб някаква граница на изкуството, граница, до която то има значение именно като изкуство?

Граници и ограничения… Всеки създава своите собствени граници, било то ментални, или физически, емоционални и психологически. Не можем да мислим целия свят, виждаме винаги една част от него. Просто трябва да разбереш кой си, какъв е твоят талант, с какво искаш да се занимаваш и да го направиш. А ако не е икономически стабилно занимание, какво от това? Четиридесет години не изкарвах пари и сега не изкарвам кой знае колко повече, защото отхвърлям пазара на изкуството. Младите художници отиват в художествените академии, където могат да научат всичко за изкуството, но не могат да станат художници, защото това е нещо различно.

Така е, но изкуството само по себе си е инструмент, който има своя собствена политика и начини на въздействие. На мен, например, ми е интересно как съвместните ви работи с Марина Абрамович успяват да превърнат личните взаимоотношения в „символ“, да им придадат такава форма, че останалите да могат да се свържат с тях, да се припознаят.

Мисля, че изкуството трябва да бъде хуманно, трябва да бъде разпознаваемо. С абстрактното изкуство не е лесно да се свържеш. Нещата се свеждат много повече до мъж – жена, жена – жена, мъж – мъж. Ние с Марина искахме да покажем травматичните страхове на връзката между мъж и жена и затова направихме много демонстрации. Именно с това хората могат да се свържат, особено поради факта, че става въпрос за традиционната връзка между мъж и жена. Повечето хора знаят, че връзките като цяло могат да бъдат подвеждащи, и имат неуспешни опити. Мисля, че ключът за свързването на художника с другите е в това той да направи работата си достъпна и разбираема за другите. Когато работихме с Абрамович между 1976 г. и 1980 г., имахме аудитория от 30 – 40 човека, а днес милиони хора говорят за това. Защо? Защото онези хора в началото видяха пърформансите, говориха за тях с други хора, независимо дали ги харесват, или не, интерпретираха и пре-интерпретираха… Това създаде легендата. Макар че сигурно е важно какво сме правили на конкретни места в конкретно време. Не знам днес някоя конвенционална двойка, имам предвид мъж – жена, да правят заедно пърформанси и да се занимават с подобни въпроси. Но днес времето е различно, социалната тъкан е различна. Преди заедно живееха три поколения: деца, родители, баба и дядо. Сега тази социална тъкан е различна. Възрастните имат проблеми, децата имат проблеми. Бих се занимавал с това, като се опитам да интегрирам фигурите на възрастния, детето, майката и бащата. Харесва ми да мисля за хората в обществото.

Интересува те основната структура на семейството, така ли?

Да, чрез пърформанса ти можеш да направиш всичко. Традицията днес е на ръба, особено в условията на капитализма, който е изключително зла и негативна концепция, както и концепцията за прогреса. Така че, това са темите, с които бих се занимавал. Не го правя вече, защото се оттеглих като стар човек, като стар пърформър. Аз, разбира се, правя пърформанси, но те не са вече спектакуларни пърформанси. Искам да се занимавам с остаряването и неспособността.

Искаш да кажеш, че в днешната култура, която е толкова фокусирана върху здравето, силата и младостта, ти предпочиташ да се занимаваш със слабостта?

Не, аз говоря за неспособността, която не е непременно слабост. Искам да правя това, което мога да правя като човек на 73 години, който не може да е същият, както през 70-те. Не ме интересува дали показвам нещо спектакуларно и дали ще привлече много хора, достатъчно дълго съм мислил за това. Сега просто искам да бъда себе си.

Улай, Аборигенска Австралия, 1979-1997, MGML Mestna galerija

В работата си като цяло ти се занимаваш много с другата позиция, с другия човек. Било то с другия пол, включително работата ви с Марина Абрамович, с другата култура или с маргинални гледни точки. Има ли предел в тази комуникация с другия, отвъд който човек губи самия себе си? Има ли опасност в това?

Напротив, това е много удовлетворяващо. Да се отървеш от себе си вече е голямо постижение и триумф. Винаги има други, дори когато спиш. В самия теб се крият няколко „други“ с различен характер и амбиции. Можеш да сменяш социалните си маски според това, което се изисква. Няма „аз“ без „друг“. Артистите, например, са много егоцентрични и аз не харесвам това. Аз съм разпознаваем и известен, но по никакъв начин не възприемам себе си като най-важния. Заглавието на изложбата „Аз Другият“ е може би най-доброто, което съм измислял. Както се вижда в нея, през годините аз съм работил с аборигени в Австралия, с хора в психиатрии, много често съм работил с деца. Това съм аз и по този начин поемам някаква отговорност. Винаги са ме привличали маргиналните хора, хората на ръба на обществото. Както знаеш, аз съм единствено дете и на 15 години останах сирак. Обичах да ходя на училище, защото то беше социално поле, а иначе се чувствах сам. Като че ли съм се родил сам, а в Германия през Втората световна война и след това всичко беше деморализирано и разпадащо се… Другите са свързани с моята собствена житейска история. Освен това, като артист ти работиш за другите, а не защото някой ти е поръчал да направиш нещо. Това е много лично, често много егоистично, но така или иначе трябва да го дадеш на другите, които да се свържат или не с него. Художникът създава усещания, които по друг начин не биха съществували.

Когато започнахме разговора, ти каза, че днес се учиш от живота. Има ли нещо, което би искал да споделиш като опит?

Мисля, че го споделям чрез интервютата си. Интересува ме самият акт на споделяне.

[1] Weltschmerz – неудовлетвореност от света, мирова скъб. Б.р.