0
5063

Художници в две епохи

Елиезер Алшех и Александър Добринов в Софийската градска художествена галерия

Елиезер Алшех, Маски, ок. 1963, маслени бои върху платно, частна колекция (Христо Трайков)

Харесвам историческите изложби в СГХГ в последните години. Направени професионално, с „разширено“ представяне на изкуството в контекста на времето и историческите събития, в които е създадено, с каталози, които остават и след изложбите – като документ за днешното мислене и етап от изследванията на художествените процеси в българското изкуство.

Затова и се зарадвах на изложбите „Елиезер Алшех и „естетиката на безобразието“ (куратори Пламен В. Петров, Рамона Димова, Наташа Ноева и Николета Гологанова; продължава до 4 ноември 2018) и „Александър Добринов“ (куратори Аделина Филева и Красимир Илиев; продължава до 28 октомври 2018). Преди всичко заради паралелния прочит, който предлагат: на съдбите на двама художници, пострадали от властта и политиката и преди, и след 9 септември 1944 г.

Именно тази възможност на пръв поглед компенсира експозиционните проблеми на двете изложби. В тази на Елиезер Алшех ефектното дизайнерско решение и изобилието от текстове в първата зала сякаш трябва да прикрие малкото и със сравнително малки размери произведения на самия художник. Във втората зала обаче то натежава, доколкото там са показани работите и на други художници, обвинявани във „формализъм“ заради българо-румънските изложби през 1945-49 г.

На горния етаж в изложбата на Александър Добринов проблемът е друг – твърде много гъсто разположени шаржове по стените, докато изданията с политическите карикатури са представени във витрини. В центъра на залата са обособени рисунките от затвора – и с право, бих казала. Обаче липсва текст, който да обясни на зрителя нещо повече за тези рисунки. В изложбата има обща биографична справка с основни житейски факти за художника и толкова.

Кафе-сладкарница „Цар Освободител”, 1935 г., молив, акварел, пастел, архив сем. Добринови

Така проблемът с текстовете по различен начин се явява и в двете изложби. В тази на Елиезер Алшех освен биографична справка има и писания в различни раздели –  „Българинът“, „Скитникът“, „Евреинът“ и т.н., които сякаш доразвиват данните от биографичната справка. Но ги представят, да кажем, емоционално и в известен смисъл подвеждащо. Да кажем, пътуванията на художника през 1930-те са представени като уникални негови странствания, а зрителят, запознат все пак с историята на българското изкуство, знае, че обучението, специализацията и пътуванията в чужбина са нещо съвсем обичайно за много български художници в периода преди 9 септември 1944 г. В този смисъл и изречението „Раздялата на България с Алшех е осъществена още през далечната 1928 г., когато българинът, в чиито вени тече еврейска кръв, се отправя към Мюнхен“ звучи пресилено за мен. България не се разделя с Алшех, а просто той не е приет в Художествената академия в София и отива да учи в Мюнхен. Откъдето се прибира впрочем през 1933 г., когато там започват националсоциалистическите гонения срещу евреите.

И доколкото Елиезер Алшех пребивава в еврейски трудови лагери в началото на 1940-те години, разбираем бе интересът ми към текста „Лагерникът“ в изложбата. „Темата за спасяването на българските евреи все още е обект на динамичен исторически дебат, в който обаче познаването на точните факти остава проблематично“, пише в него. Това е съвсем коректно казано, но наблюдавайки развитието в последните две десетилетия, ми се струва, че дебатът е по-скоро политически, отколкото исторически. Тенденцията да се пренаредят, омаловажат или въобще да се елиминират от картината традиционно смятаните за „спасители“ – царят, църквата, народът даже – като че ли не оставя необходимото спокойно поле на историческата наука да заяви своите открития и заключения в публичното пространство. Отделно, както се разбира от текста за Елиезер Алшех, сведенията за пребиваването му в еврейските трудови лагери са доста оскъдни, базирани на устни и косвени свидетелства. Със сигурност този период е тежък за него.

След 9 септември 1944 г. при налагането на метода на „социалистическия реализъм“ започват обвинения срещу редица художници, и срещу Алшех включително, във формализъм и влияние от западното изкуство. Разглеждайки произведенията им, представени в изложбата, трудно можем да си представим, че те не отговарят на изискването поне за реализъм. Само че това е днешната ни гледна точка, твърде отдалечена като време от комунистическите догми на онова време. В биографичната справка пише „1950 – На Елиезер Алшех е отказан достъп до публични изяви“ – и през 1951 г. той и семейството му окончателно напускат България.

Елиезер Алшех, Венеция, ок. 1938, маслени бои върху платно, частна колекция

В изложбата не става ясно кой и до какви публични изяви му е отказал достъп. Вероятно това се изяснява от дебелия том на книгата-каталог с над 600 страници, пълен с текстове и много документи – предполага дълго четене и вероятно възможност зрителят, ставайки читател, да си обясни контекста и обстоятелствата около живота и творчеството на Елиезер Алшех.

Показаното в изложбата на Александър Добринов също подтиква зрителя да стане читател на каталога към нея. Там текстовете на кураторите Аделина Филева и Красимир Илиев много отчетливо проследяват и творческия му път, и причините той да бъде арестуван през 1925 г., а после и да бъде съден от т.нар. народен съд. В качеството си на карикатурист той неизбежно откликва на политическите събития на времето. Прави интуитивни пророчества с карикатурите си, една от които става причина да го арестуват с подозрението, че е знаел за атентата в църквата „Света Неделя“ (тогава „Св. Крал“) през 1925 г. Друга предсказва, че болшевизмът и фашизмът ще се окажат еднакъв бич за човечеството. Впрочем за него управлението на Стамболийски е именно болшевишко – и така го представя в една от карикатурите си. Както самият Добринов заявява, като карикатурист той застава „в защита на човека – против крайностите – фашизъм и болшевизъм. Винаги на страната на човещината и на тези, които под знака на конституцията се борят против мракобесието…“.

Първият арест вероятно е причина да напусне страната, а по-късно и да намали значително изявите си в политическата карикатура, давайки приоритет на шаржа, в който е наистина ненадминат майстор. По време на Втората световна война отново прави политически карикатури. Арестуването му след 9 септември 1944 г., двете години затвор и интернирането му слагат край на творчеството му. И така рисунките от затвора в очакване на Народния съд се оказват неговият „последен връх и лебедова песен“ като карикатурист.

Ал. Добринов, Фашизъм и болшевизъм. Две окървавени знамена, които още продължават да се развяват за провокация на целия човешки род, 1925

Всичко това се научава от каталога обаче. В самата изложба зрителят е призован да се наслаждава на шаржовете му – доколкото може при толкова нагъсто разположени произведения, всяко от които иска и заслужава отделно внимание. В изложбата на Елиезер Алшех се получава обратното – изобилието от текстове, в първата зала особено, сякаш отклонява вниманието от произведенията. А там има наистина няколко забележителни работи, като например „Портрет с жълта кърпа“ и „Акт“ от самото начало на 1930-те.

Във всеки случай паралелното разглеждане на изложбите ме доведе до извода, че и за двамата художници периодът на комунистическото управление след 9 септември 1944 г. е бил много по-пагубен и в творчески, и в житейски смисъл.

Останалото е в каталозите…

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияЗа фрагмента
Следваща статияКлеймо